Р Е Ш Е Н И Е № 31 гр. София, 04.04.2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Кристияна Генковска при секретаря Валерия Методиева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 1267 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания „Лев Инс” АД, гр. София срещу решение № 15/12.01.2018г. по в.т.д. № 593/2017г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 367/10.07.2017г. по т.д. № 471/2016г. на Пловдивския окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на Д. Валериева Т. и Р. Г. Т. на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) суми от по 200 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им Г. Р. Т., настъпила в резултат от ПТП от 05.10.2014г., ведно със законната лихва от 05.10.2014г. до окончателното изплащане на сумите. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и на процесуалните правила и е необосновано. Моли решението да се отмени и делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане, алтернативно – искът да се отхвърли изцяло или частично и да му се присъдят разноските по делото. Ответниците Д. Валериева Т. и Р. Г. Т., и двамата от гр. Пловдив, оспорват касационната жалба. Претендират разноските по делото. Третото лице – помагач на ответника по главния иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) и ответник по евентуалния иск по чл.45 ЗЗД А. Н. Танков от гр. Пловдив, както и ответниците по евентуалния иск по чл.48 ЗЗД М. А. Т. и Н. Г. Танков, и двамата от гр. Пловдив, не изразяват становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че настоящият касатор е застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите на лицето А. Н. Танков, причинило ПТП на 05.10.2014 г., в резултат на което е починал Г. Р. Т. – син на ищците Д. Валериева Т. и Р. Г. Т.. Позовавайки се на заключението на вещите лица по приетата комплексна автотехническа и медицинска експертиза, е счел за неоснователно възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат от починалия, изразяващо се в непоставяне на предпазен колан. Изложил е съображения, че знанието на Г. Р. Т., че съученикът му А. Н. Танков е непълнолетен и неправоспособен като водач не обосновава извод за наличие на съпричиняване. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил показанията на разпитаните свидетели относно съществувалите отношения между починалия и неговите родители, както и преживените от тях страдания, възрастта на починалия и икономическата обстановка в страната към момента на увреждането и е счел, че справедливият размер на обезщетението е от по 200 000 лв. за всеки от ищците. С определение № 565/07.12.2018г. ВКС допусна касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС по уточнения от състава въпрос: „Налице ли е принос за настъпване на вредоносния резултат от пострадалото лице в хипотезата, когато е пътувало в моторно превозно средство, управлявано от непълнолетен и неправоспособен водач, при знание за тези факти?”. Становището на състава на І т.о. на ВКС произтича от следното: В определението за допускане на касационно обжалване като практика на ВКС по поставения въпрос е посочено решение № 350/17.10.2011г. по гр.д. № 1382/2010г. на ВКС, IV г.о. В решението е прието, че съгласието да бъдеш превозван от неправоспособен водач на МПС означава сам да се поставиш в ситуация на повишен риск от увреждане с оглед некомпетентността на шофьора. Рискът следва от знанието за липса на квалификация за управление на МПС и от съответната възможност да се направи основателно предположение за настъпването на вредоносния резултат. Поемането на такъв риск представлява съпричиняване на увреждането по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД. В конкретния случай виновният за причиняване на увреждането водач е неправоспособен, а увреденото лице е било пълнолетно и е знаело, че водачът няма придобита правоспособност за управление на МПС, като обезщетението за причинените вреди е намалено с 50 %. В решение № 184/04.03.2014г. по т.д.№ 275/2012г. ВКС, І т.о. е прието, че е налице съпричиняване на настъпване на вредоносния резултат, тъй като пострадалият се е возил на мотоциклет без защитна каска, което задължение произтича от чл.137е ЗДвП. Пострадалият е бил на 15 години, т.е. на възраст непосредствено под възрастта за придобиване на правоспособност за управлението на мотопед, могъл е в достатъчна степен да разбира свойството и значението на постъпките си, включително задължението по закон като пътник да ползва защитна каска, поради което приносът му за настъпване на вредоносния резултат е определен на 1/3. Съгласно т.7 на Тълкувателно решение №1/2014г. от 23.12.2015г. на ОСТК на ВКС е налице съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се намали съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД, като съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. При направеното разграничение между допринасяне на пострадалия за възникване на ПТП и приноса му за настъпване на вредата, ОСТК на ВКС е посочило, че принос за настъпване на вредата е налице, когато пострадалият не е допринесъл на настъпване на събитието, но с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане. Като рисково е определено поведение, което е проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице знание за определен факт или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа. Поемането на предвидим и очакван риск, или неговото неоправдано игнориране съставляват обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното ПТП. Тежестта на доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна в процеса, а при твърдение за невменяемост – на увредения. Съставът на І т.о. намира, че отговорът на поставения в настоящото производство правен въпрос следва от относимата практика на ВКС, а именно, че е налице принос за настъпване на вредоносния резултат от пострадалото лице в хипотезата, когато е пътувало в моторно превозно средство, управлявано от непълнолетен и неправоспособен водач, при знание за тези факти. По същество на касационната жалба. Предвид дадения отговор на правния въпрос, по който бе допуснато касационното обжалване и разясненията в ТР № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, наличието и степента на съпричиняване за настъпване на вредоносния резултат от пострадалия подлежат на преценка във всеки конкретен случай. Въззивният съд е приел, че само фактът, че починалото момче е знаело, че съученикът му Танков е бил непълнолетен и неправоспособен водач, не обоснова извода, че е налице съпричиняване на вредата по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД. В случая момчетата (водачът Танков, сина на ищците по иска и още други две момчета, които също са починали при ПТП) са влезли в автомобила, поставили са обезопасителните си колани и с това си поведение по никакъв начин не са допринесли за настъпването на вредите. Единствената вина била на А. Танков, който е управлявал автомобила със завишена скорост от 125 км./ч., която не била съобразена със състоянието на пътя, по който имало неравности. Според касатора по делото е безспорно, че пострадалият е знаел, че водачът на МПС е непълнолетен и неправоспособен, както и че вина за настъпване на ПТП има водачът Танков, чието отговорност за причиняване на вредите е установена с влязла в сила присъда на наказателния съд. Рисковото поведение на пострадалия е пътуването в МПС с неправоспособен водач, като именно липсата на правоспособност, умения за шофиране и навици са довели до допускането на множество нарушения на правилата за движение по пътищата и до настъпване на застрахователното събитие. Ответниците Д. и Р. Тасеви възразяват в писмените бележки, представени пред ВКС, че дори и синът им Г. Т. да е имал знания по отношение на неправоспособността и непълнолетието на А. Танков, то той не е направил съзнателен избор да пътува в МПС поради обстоятелството, че не е бил в достатъчна физическа и психическа зрялост, за да може обосновано да предположи или да знае за възможността за настъпване на вредоносния резултат, предвид на това, че той също е непълнолетен. Въведен е довод, че Г. Т. е положил дължимата грижа според възможностите на своята психика, житейски и социален опит, като се има предвид, че по делото е установено, че А. Танков е управлявал автомобила, притежавайки придобити преди това знания и умения, а пострадалият е имал знание за това. Съчетанието на тези два фактора е довело до невъзможност да се предвидят последиците от качването в автомобила. Ответниците сочат, че от непълнолетното лице не може да се изисква знание относно това при какви условия се придобива свидетелство за управление на МПС, а то би могло единствено да прецени само фактическите способности на водача. Изложени са съображения, че водачът е бил на навършени 16 години и разликата му с пострадалия е две години, което било от значение при преценката за зрелостта му, тъй като за съпричиняването съдът не следва да прави аналогия с отговорността на непълнолетния делинквент. При условията на евентуалност е заявено искане за определяне на процент на съпричиняване във възможно най-нисък размер. Настоящият състав на ВКС констатира, че по делото е безспорно установено, че застрахователното събитие е настъпило на 05.10.2014г., към който момент делинквентът е бил на навършени 16 години и 6 месеца (роден на 11.03.1998г.), а пострадалият на 15 години и 10 месеца (роден на 27.11.1998г.), както и че двамата са съученици. Делинквентът е признат за виновен, че като непълнолетен, но като е могъл да разбира свойството и значение на деянието и да ръководи постъпките си, при управление на лек автомобил е нарушил правилата за движение (включително без да притежава свидетелство за управление на МПС) и по непредпазливост е причинил смъртта на три лица. Обективните факти за възрастта на делинквента и на пострадалия и обстоятелството, че двете момчета са съученици, изключва липсата на знание у пострадалия, че водачът на лекия автомобил е непълнолетен. Управлението на МПС без свидетелство за правоспособност, както и изискуемата възраст от 18 години за придобиване на правоспособност за управление на лек автомобил (съгласно чл.151 ЗДвП), се санкционират от законодателя, включително и когато делинквентът е непълнолетен – чл.177 ЗДвП, чл.343в НК, чл.26 ЗАНН и чл.31, ал.2 НК. В този смисъл непълнолетният пострадал е следвало да знае, че водачът няма, защото не би могъл да придобие, свидетелство за управление на лек автомобил. Доводът на ответниците, че пострадалият е знаел за фактическата способност на делинквента да управлява МПС, единствено която Т. е могъл да прецени, е неоснователен. По делото са изслушани няколко заключения на техническа експертиза за установяване на евентуални умения на Танков да управлява лек автомобил. Вещите лица са приели, че същият е имал знания как да подкара автомобила и да пътува определено разстояние с него, които са придобити преди произшествието, но доказателства, че тези обстоятелства са били известни на Т. не са ангажирани. По делото не е установено пострадалият да е бил психически или емоционално незрял, в по–ниска степен от типичната за възрастта на която е бил, за да се приеме, че законовите изисквания не е следвало да му бъдат известни. По отношение на способността на пострадалия да разбира и да ръководи постъпките си, както и за знание за изискуемата възраст за придобиване на свидетелство за управление на МПС са депозирани показанията на свидетелката Г. Т. – баба на пострадалия и на свидетеля на С., които сочат нормална за възрастта зрялост на пострадалия. С оглед на установените по спора факти и обстоятелства съставът на ВКС приема, че пострадалият е знаел за необходимостта водачът на МПС да притежава свидетелство за управление на лек автомобил, както и че минималната възраст за придобиване на тази правоспособност е 18 години. Знанието за посочените факти и качването в лекия автомобил, управляван от неправоспособен непълнолетен водач, при достигната обичайна психическа и емоционална зрялост у непълнолетния пострадал, обосновават извод за поет съзнателен риск за собственото му увреждане. Евентуалното знание за фактическата възможност на делинквента да управлява лекия автомобил, при знание за противоправност на това поведение, биха представлявали неоправдано игнориране на риска, каквато преценка пострадалият е бил способен да направи. Фактите относно конкретния механизъм на осъществяване на ПТП са безспорни и от същите следва категоричният извод, че вредите са настъпили вследствие на поведението на водача, който в населено място е навлязъл в кръстовище със скорост от 125 км./ч. и е ударил автомобила в електрически стълб, в резултат на което са починали тримата пътници. Начинът на настъпване на събитието сочи, че липсата на правоспособност за управление на МПС и непълнолетието на водача са обусловили настъпването на вредите. Поетият риск от пострадалия е идентичен с реализирания риск от делинквента, като поведението на пострадалия няма за последица съпричиняване за настъпване на събитието, но е допринесло за настъпване на вредата по отношение на него. По изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че е основателен касационният довод за неправилност на въззивното решение поради необоснованост на фактическите изводи на решаващия съд и допуснатите нарушения на материалния закон в частта, с която е прието, че обезщетението за неимуществени вреди не следва да се намалява съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД. Съставът на І т.о. намира, че приносът на пострадалия за настъпване на вредите следва да се определи в минимален размер от ј. Неоснователни са доводите за допуснати нарушения от въззивния съд при тълкуване на нормата на чл.267, ал.2 КЗ (отм.). Аргументацията на решаващия състав е изведена при точно приложение на закона и след съобразяване на относимите за спора факти и обстоятелства, които са правилно установени от въззивната инстанция. При определяне на размера на обезщетението въззивния съд правилно е приложил критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, като е посочил обстоятелствата, въз основа на които е формирал волята си. Съставът на ВКС приема, че не следва да изменя решението относно определеното обезщетение за неимуществени вреди от по 200000 лв. на всеки от ищците. С оглед на определения принос на пострадалия обезщетенията следва да се намалят, като застрахователят заплати на всеки от ищците от по 150000 лв. По изложените съображения въззивното решение следва да се отмени на основание чл.293, ал.1 ГПК в частта над присъдените суми от по 150000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, като се отхвърлят претенциите до предявените размери от по 200000 лв. В останалата част въззивното решение следва да се остави в сила. Не следва да се разглеждат евентуалните искове, тъй като главните искове на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) се отхвърлят частично само с оглед на приетия принос на пострадалия и намаляване на обезщетението на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, а не поради липса на отговорност на застрахователя. По разноските. Касаторът иска изменение на въззивното решение в частта за разноските съразмерно на отхвърлената част от исковете, както и присъждане на разноски за касационното производство в размер на платената държавна такса от 8030 лв. Разноските, които ответниците следва да заплатят на касатора, съдът определя в размер на 4007,50 лв. Всеки от ответниците претендира от по 8000 лв. адвокатско възнаграждение за касационното производство. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е касаторът е осъден да заплати на ответниците разноски от 7000 лв. Дължимите на всеки от ответниците разноски, съразмерно на уважената част от исковете, е в размер на по 5250 лв. за първоинстанционното и по 6000 лв. за касационното производство. Въззивното решение следва да се отмени в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта за разноските над сумата от по 5250 лв., както и касаторът следва да се осъди на заплати на всеки от ответниците по 6000 лв. разноски за касационното производство. На основание чл.78, ал.6 ГПК касаторът дължи държавна такса за първоинстанционното производство, която следва да бъде намалена от присъдените 16000 лв. на 12000 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 15/12.01.2018г. по в.т.д. № 593/2017г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с което е потвърдено решение № 367/10.07.2017г. по т.д. № 471/2016г. на Пловдивския окръжен съд за осъждане на Застрахователна компания „Лев Инс” АД, гр. София да заплати на Д. Валериева Т. и Р. Г. Т., гр. Пловдив на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им Г. Р. Т., настъпила в резултат от ПТП от 05.10.2014г., ведно със законната лихва от 05.10.2014г. до окончателното изплащане за сумите над присъдените от по 150000 лв. до предявения размер от по 200000 лв. и в частта за разноските над сумите от по 5250 лв., както и в частта, с която Застрахователна компания „Лев Инс” АД, гр. София е осъдено да заплати държавна такса над сумата от 12000 лв. до определените от Пловдивския окръжен съд 16000 лв., като ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени от Д. Валериева Т. и Р. Г. Т., гр. Пловдив против Застрахователна компания „Лев Инс” АД, гр.София, за заплащането на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумите от по 150000 лв. до предявените размери от по 200000 лв. ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част. ОСЪЖДА Д. Валериева Т. и Р. Г. Т., [населено място], [улица] да заплатят на Застрахователна компания „Лев Инс” АД, гр. София, бул.“Черни връх“ № 51 Д сумата от 4007,50 лв. (четири хиляди и седем лева и 50 стотинки) - разноски за всички инстанции. ОСЪЖДА Застрахователна компания „Лев Инс” АД, гр. София, бул.“Черни връх“ № 51 Д да заплати на Д. Валериева Т. и Р. Г. Т., гр.Пловдив, [улица] на всеки от тях сумата от по 6000 лв. (шест хиляди лева) - разноски за касационното производство. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.