О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е №416 София, 05.07. 2010 г.   Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на  двадесет и девети юни през две хиляди и десета година в състав:   ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА              ЧЛЕНОВЕ:           АЛБЕНА БОНЕВА БОРИС ИЛИЕВ като разгледа докладваното от съдия А. Бонева ч.гр. дело № 369  по описа за 2010 г. взе предвид следното:   Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и е образувано по частна жалба, подадена от Д. Х. Л. чрез адв. В от АК – Русе срещу определение № 284/22.04.2010 г. на Русенския окръжен съд по частно гражданско дело № 307/2010 г. С него е потвърдено определение на Районен съд – Русе, с което иска, образуван в гр.д. № 5218/2009 г. е изпратен по подсъдност на Русенския окръжен съд. Касаторът излага съображения за неправилност на обжалваното определение. Счита, че иска по чл. 422, ал. 1 ГПК е винаги подсъден на районен съд като първа инстанция, защото довнася дължимата държавна такса – а тя по заповедното производство е внесена в съответния районен съд. Освен това, чл. 417 ГПК също определя районния съд, като компетентен да издаде заповед за изпълнение, без значение от цената. Насрещната страна А. С. Й. чрез адв. М е отговорила, че обжалваното определение е законосъобразно, като се е позовала на чл. 104 ГПК. Съдебният състав на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е редовна, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК. Касаторът обуславя допускането на касационното обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да се произнесе, касационната инстанция взе предвид следното: Д. Х. Л. е поискал от Районен съд Русе издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу А. С. Й. за сумата 29 700 лв. /невърнат заем/ и 40 894,53 лв. натрупана лихва. Вземането е основано на нотариален акт. Искането е уважено, като е издаден и изпълнителен лист. Й. е подала възражение и кредиторът е предявил иск за съществуване на вземането, за което е издадена заповедта. Сезираният районен съд, като е взел предвид, че цената на иска е над 25 000 лв. е приел, че не е в неговата компетентност да се произнесе по спора и го е изпратил на Окръжен съд Русе. Въззивната инстанция с атакуваното определение е възприела доводите на районния съд и е потвърдила неговия съдебен акт.   Съставът на Върховния касационен съд намира, че в случая въпросът как се определя родовата подсъдност на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК е от значение за постановения резултат, а и за развитие на правото, поради липсата на задължителна за съдилищата практика на нови за националното право норми.   Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Нормата на чл. 422, ал. 1 ГПК не сдържа особени правила във врзка с родовата подсъдност, така, че приложими са общите разпоредби – чл. 103 и чл. 104 ГПК. Материалноправната характеристика на спора /чл. 240 и чл. 86 ЗЗД/ няма отношение към белезите, въздигнати от законодателя като условия от значение за подсъдността. Следователно, единствено цената на исковете е от значение за определяне на родовата подсъдност, а в случая тя е над 25 000 лв. и съгласно чл. 104, т. 4 ГПК, компетентен по спора като първа инстанция, е окръжният съд. Правилата за родовата компетентност в заповедното производство не определят и тази в исковото производство. Разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК е в гл. ХХХVІІ на ГПК, но тя е процесуална и урежда исковия път за удовлетворяване на кредитора чрез установяване съществуването на оспореното от длъжника вземане. Ето защо, дадената възможност за получаване на заповед за изпълнение, независимо от цената на вземането при условията на чл. 117 ГПК, не дерогира правилото на чл. 104, т. 4 ГПК при предявяване на иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. В заповедното производство като първа инстанция винаги се произнася съответния районен съд, независимо дали в общата хипотеза на чл. 410 ГПК за вземания и предаване на движими вещи, когато искът е подсъден на районния съд или за случаи изрично уредени в друг закон, независимо от размера на вземането, както и за вземания, основани на документ, независимо от неговата цена в специалните хипотези на чл. 117 ГПК. Изразът в чл. 415, ал. ГПК за «довнасяне» на държавната такса при предявяване на установителния иск, има отношение към нейния размер, но не може да се тълкува като норма, определяща родовата подсъдност на делата по исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК. В кой съд се внася таксата е въпрос на отношения с фиска, но не и условие по чл. 103 или 104 ГПК. В заключение, частната жалба е неоснователна. Обжалваното въззивно определение следва да бъде оставено в сила. МОТИВИРАН от горното, съдът   ОПРЕДЕЛИ:   ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 284/22.04.2010 г. на Русенския окръжен съд по частно гражданско дело № 307/2010 г. по частна жалба, подадена от Д. Х. Л. чрез адв. В от АК – Русе. ОСТАВЯ В СИЛА определение № 284/22.04.2010 г. на Русенския окръжен съд по частно гражданско дело № 307/2010 г.   ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.       ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: