Р Е Ш Е Н И Е № 283 гр.Софияр 03.10.2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети септември през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА при секретаря Цветанка Найденова и в присъствието на прокурора.............. като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2202 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството по делото е по реда на чл.290 -293 ГПК. С Определение № 475/11.04.2013 г. постановено по гр.д. № 2202/ 2013 г. ВКС Четвърто гражданско отделение, по жалба на Б. С. К. от [населено място], е допуснато касационно обжалване на Решение № 8090/03.12.2012г., постановено по гр.д. № 3855/2012 г. на СГС, гражданско отделение. С въззивното решение частично е отменено решение от 13.01.2011 г. по гр.дело № 50150/2010 г. на РС - София и вместо него е постановено друго, с което Б. К. е осъден да заплати на Н. К. К. сумите 11 000 лева и 10 000 лева, дължими по два договора за заем, обективирани в разписки от 30.09.2005 г. и 06.02.2006 г. , ведно със законната лихва върху тях, считано от 15.10.2010 г. до окончателното им изплащане. Обжалването е допуснато поради противоречие на постановеното въззивно решение със задължителната съдебна практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК – основание за касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съдът е приел, че по поставения от касатора материалноправен въпрос - при липса на писмен договор за заем, достатъчно ли е наличието на разписка, в която не е посочено основание за предаването на сумата, за да се приеме, че е налице валидно сключен договор за заем по смисъла на чл.240 ал.1 ЗЗД - че решението на въззивната инстанция е произнесено в противоречие с установената задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК, обективирана в Решение № 390/20.05.2010 г. на ВКС по гр.д. № 134/2010 г., ІV г.о., ГК. С цитираното решение ВКС е приел, че не всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях. Правните субекти си предават парични суми на различни основания. Може предаването на сумата да е свързано с погасяване на предходен дълг, да е изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор /например парична вноска по договор за гражданско дружество/ и т.н. При наличие на различни хипотези относно факта на плащането не може от самият факт на предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира, че страните сключват договор за заем. Аналогично е положението, когато едно лице издава разписка, че дължи определена сума пари. При липса на други данни не може да се презумира от самия факт на признанието на задължението, че то е възникнало от заемен договор. Възможно е това задължение да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от доказателствената тежест да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. В същата насока са и решения на други състави на ВКС, произнесени по реда на чл.290 ГПК, а именно: Решение № 97/22.03.2011 г. по гр.д. № 417/2010 г. ВКС, ІV г.о., Решение № 69/24.06.2011 г. по гр.д. № 584/2010 г. ВКС, ІІІ г.о., Решение № 52/22.05.2009 г. по т.д. № 695/2008 г. ВКС, І т.о. и др. Обжалваното решение е неправилно и необосновано. По предявения с правно основание чл.240 ал.1 ЗЗД иск ищцата Н. К. К. е поддържала, че на 30.09.2005 г. нейният съпруг и наследодател, починал на 24.02.2010 г., е предоставил в заем на ответника Б. К., съгласно разписка от 30.09.2005 г. сумата от 11 000 лева. Последната следвало да бъде върната на 02.11.2005г. По втората представена разписка ищцата е твърдяла, че на 06.02.2006 г. съпругът й предоставил нов заем от 10 000 лева на К., който последният следвало да върне на 06.03.2006 г. На посочените падежи дадените в заем суми не били върнати, поради което на основание чл.240 ал.1 ЗЗД ищцата е претендирала присъждането им. Ответникът е оспорил претенцията с твърдения, че между него и наследодателя на ищцата никога не са били сключвани договори за заем на парични средства. Поддържал е, че с починалия П. М. заедно са осъществявали съвместна стопанска дейност, свързана с отглеждане на овце, в каквато връзка е представен по делото договор от 25.04.2005 г. Ответникът е твърдял още, че въпросните разписки са били съставени именно във връзка с отглеждането на овце, поради което те не обективират сключени договори за заем. Сумите не са били предадени от наследодателя на ищцата на ответника като заемни средства и К. не се е задължавал да ги връща. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че представените две разписки, съответно от 30.09.2005 г. и 06.02.2006 г., обективират сключени договори за заем на парични средства, общо в размер на 21 000 лева. Прието е още, че ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е установил факта на предаването на сумите на основание, различно от договор за заем. Въз основа на това е достигнал до извода, че щом паричните средства са получени от заемополучателя и не са върнати на посочените в разписките дати, то от това следва да бъде ангажирана отговорността му на основание чл.240 ал.1 ЗЗД. Изводите са направени в нарушение на правилата на формалната логика. Заемът е реален договор, при който едната страна предоставя на другата заместими вещи, а последната като получател се задължава да ги върне. Този договор не предпоставя предходни правни отношения между заемателя и заемополучателя. Доказването му става чрез възпроизвеждането му пред съда на изявлението на получателя, че получава определена сума пари със задължението да ги върне. Когато е доказано условно изявлението на получателя, не се презумира заем. В този смисъл не може да се приеме за вярно, че всяко парично задължение се основава на сключен договор за заем. Ищцата при условията на чл.154 ГПК е следвало да докаже с допустими от закона средства, че процесните суми са дадени като заем, предадени са на ответника и той ги е приел като заем, в каквато насока е цитираната по- горе съдебна практика, създадена по реда на чл.290 и сл. от ГПК и задължителна за съобразяване от съдилищата. Единствените доказателства по делото, представени от ищцата, за да установи твърденията си за сключени договори за заем между нейния наследодател и ответника, са двете разписки, съдържащи изявлението на Б. К., че е получил сумите от П. М. със задължение да ги върне съответно на 02.11.2005 г. и на 06.03.2006 г. Със заключението на приетата и неоспорена графическа експертиза е установено, че текстът в двете разписки не е написан от Б. К., но подписите срещу думата „получил” са изпълнени от него. Същевременно ответникът е ангажирал доказателства относно твърдението си, че той и наследодателя на ищцата са осъществявали в изследвания период от време съвместна дейност по закупуването и отглеждането на овце, в каквато връзка е представеният договор от 25.04.2005 г. Във връзка с тази съвместна дейност К. е посочил, че с починалия П. М. взаимно са си предавали пари, необходими на финансиране на разходите по съвместната им работа, но че още преди смъртта на М., отношенията им по повод отглеждането на овце са били уредени. Ищцата не е ангажирала никакви доказателства за предаването на сумите от 10 000 лева и 11 000 лева на ответника като заемни средства. Същевременно, при наличие на твърдение от страна на К. за предходни правоотношения между него и починалия П. М., в каквато връзка по делото са ангажирани доказателства, не може да се направи извод, че представените разписки установяват сключване на заемен договор. Тъй като доказателства за поемане на заемно задължение по делото не са ангажирани от страна на ищцата, чиято е доказателствената тежест да установи основанието на сключения договор, претенцията за заплащане общо на сумата 21 000 лева се явява недоказана и следва да се отхвърли. При този изход на спора касаторът има право на разноските, направени пред всички инстанции в производството. Присъждането им е поискано в касационната жалба, поради което доказаните от ответника разходи в производството следва да се възложат в тежест на ищеца. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 8090/03.12.2012 г., постановено по гр.д. № 3855/2012 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която Б. С. К. от [населено място] е осъден на осн. чл.240 ал.1 ЗЗД да заплати на Н. К. К. от [населено място] сумите 11 000 лв. и 10 000 лева, ведно със законната лихва върху тях, считано от 15.10.2010г. и разноските по делото. Вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявеният от Н. К. К. от [населено място],[жк]бл. ет. ап., с ЕГН - [ЕГН], против Б. С. К., с ЕГН - [ЕГН], от [населено място], [улица] вх. , ет. ап., иск с правно основание чл.240 ал.1 ЗЗД за връщане на сумите 11 000 лева и 10 000 лева по договор за заем, съгласно разписки от 30.09.2005 г. и 06.02.2006 г., сключен между наследодателя на ищцата П. И. М., починал на 24.02.2010 г., и Б. С. К.. ОСЪЖДА Н. К. К. от [населено място] да заплати на Б. С. К. сумата 1765 лева / хиляда седемстотин шестдесет и пет лева/ разноски по делото за всички инстанции. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: