Р Е Ш Е Н И Е № 199/17 г. София, 15.01.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав: Председател: Светлана Калинова Членове: Гълъбина Генчева Емилия Донкова при секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 154/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 и сл. ГПК. С определение № 333 от 07.06.2017 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 394/27.10.2016 г. по в. гр. д. № 741/2016 г. на Русенския окръжен съд. Касаторът Г. Б. А. иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен - касационно отменително основание по чл.281, т.3 ГПК. Ответникът по касация Е. П. А. е оспорил жалбата. В съдебно заседание не е изразил становище. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което Русенският районен съд е отхвърлил предявения от Г. Б. А. срещу Е. П. А. иск за заплащане на сумата 6 900 лв., представляваща обезщетение за ползване на 1/2 ид. ч. от съсобствен недвижим имот – апартамент № 18 в [населено място], [улица], вх. 4, ет. 8, за периода от 23.04.2012 г. до 23.02.2016 г. Касационното обжалване е допуснато по въпроса дали следва искът да се квалифицира като такъв по чл.57, ал.2 СК при изложени от ищеца в исковата молба факти за имуществени отношения на бивши съпрузи относно ползването на семейното жилище след развода и заявена претенция за плащане на парична сума на неползващия съпруг. По делото е установена следната фактическа обстановка: С решение № 751/23.04.2012 г. по гр. д. № 2524/2012 г. на Русенския районен съд е прекратен с развод по взаимно съгласие гражданския брак между страните, сключен с акт за граждански брак № 670/28.09.2005 г. Утвърдено е споразумение по чл.51, ал.1 СК, с което семейното жилище – апартамент е предоставено на съпруга. Посочено е, че придобитият по време на брака апартамент ще остане в обикновена съсобственост на страните при равни права. Родителските права по отношение на непълнолетните деца са предоставени на майката. Отразено е, че съпругът ще продължи да заплаща вноските по кредита. С нотариална покана от 10.02.2016 г. /няма данни за връчването й/ ищцата е поискала от ответника заплащането на обезщетение в размер на 150 лв. месечно за периода от 23.04.2012 г. до 23.02.2016 г. В доклада по чл.146 ГПК предявените искове са квалифицирани по чл.31, ал.2 ЗС във вр. с чл.57 СК. От показанията на изслушаните в първоинстанционното производство свидетели /П. и И./, ангажирани от ответника, се установяват следните факти: ищцата не е поискала да й бъде осигурен достъп до жилището; ответникът ползва една стая и кухнята; детската стая се ползва от децата при осъществяване на режима на лични контакти. Първоинстанционният съд е приел, че между страните не е възникнало наемно правоотношение, тъй като ползването на семейното жилище е уговорено в постигнато между тях споразумение. По аргумент от чл.57, ал.1, изр.1 СК такова би възникнало, ако съдът се е произнесъл по този въпрос /в случаите на развод по исков ред/. Направено е заключение, че страните са сключили договор за заем за послужване, поради което ответникът не дължи заплащането на възнаграждение за ползването. С въззивното решение първоинстанционното решение е потвърдено. Въззивният съд е приел, че страните са бивши съпрузи, бракът между които е прекратен с развод по взаимно съгласие по реда на чл.50 СК и е утвърдено представеното от тях споразумение по чл.51 СК. Уговорено е, че семейното жилище, придобито по време на брака и предмет на спора, остава в обикновена съсобственост при равни права, като ползването му се предоставя на мъжа, без оглед на интересите на непълнолетните деца, родени от брака. Въззивният съд е направил извод, че по силата на чл.57, ал.1 СК и предвид споразумението, което по правната си същност има договорен характер, между страните е възникнало наемно правоотношение относно ползването на семейното жилище, но тъй като претенцията на ищцата е заявена не по чл.57, ал.1 СК, а по чл.31, ал.2 ЗС за заплащане на обезщетение за ползване на собствената й 1/2 ид. ч. от съсобствения с ответника недвижим имот, искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. По допуснатия въпрос дали следва искът да се квалифицира като такъв по чл.57, ал.2 СК, когато в исковата молба са изложени факти за имуществени отношения на бивши съпрузи относно ползването на семейното жилище след развода и е заявена претенция за плащане на парична сума на неползващия съпруг, трябва да се даде следния отговор: При описаните по-горе факти искът е с правна квалификация по чл.57, ал.2 СК. Във всеки конкретен случай обаче трябва да се съобрази естеството на възникналото правоотношение между бившите съпрузи по повод ползването на семейното жилище. При регламентиране ползването на семейното жилище законодателят е изходил от принципа, че в гражданските отношения е налице възмездност, освен ако е уговорено друго. Следователно, ако съпрузите не са предвидили в споразумението изрично безвъзмездност на ползването /като при заем за послужване/, би следвало да възникне наемно правоотношение по аргумент от чл.57, ал.1 СК. Принципът за възмездност е в интерес на ползващия жилището съпруг, тъй като ако ползването е безвъзмездно, то може да бъде прекратено по всяко време от заемодателя /чл.249 ЗЗД/. Когато постигнатото съгласие е за възмездно ползване, е без значение дали тези отношения възникват от решение, с което се утвърждава споразумение по чл.49, ал.4 СК, или от решение, с което съдът е предоставил ползването на съпруга несобственик или е разпределил ползването на общата вещ, като го е предоставил на един от съсобствениците съгласно чл.56 СК. Това не променя естеството на възникналите правоотношения. Ако ползването е възмездно, неползващият съпруг може да иска от съда определяне на наемна цена по отношение на ползващия и когато ползването е предоставено въз основа на утвърдено от съда споразумение. Законодателят не е възприел разрешение, при което съдът да се произнася служебно за размера на наемната цена, изхождайки от идеята, че бившите съпрузи могат да постигнат съгласие за този размер. Предоставил е възможност на всяка от страните да сезира съда с искане за това, като не е определил срок в който същото да може да бъде направено. В съдебната практика се приема, че то може да бъде направено както в бракоразводния процес, така и след неговото приключване с отделен иск /решение № 96 от 14.03.2016 г. по гр. д. № 4842 от 2015 г. на ВКС, четвърто г. о.; определение № 196 от 07.04.2014 г. по ч. гр. д. № 1568 от 2014 г. на ВКС, първо г. о./. В случай че съдът при тълкуване волята на страните, обективирана в споразумението, достигне до извод, че ползването е предоставено безвъзмездно, съдът следва да откаже определянето на наемна цена предвид неоснователността на претенцията. Въззивният съд неправилно е приел, че искът е неоснователен, тъй като претенцията на ищцата е заявена не по чл.57, ал.1 СК, а по чл.31, ал.2 ЗС за заплащане на обезщетение за ползване на собствената й 1/2 ид. ч. от съсобствения имот. Обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС се дължи за съсобствен имот, включително и в отношенията между бивши съпрузи за имот придобит в СИО, прекратена поради развод и съпругът, на когото е предоставено ползването на семейното жилище, дължи обезщетение за ползването на другия съпруг, като в този смисъл е и трайно установената практика на ВКС /решение № 133 от 04.07.2013 г. по гр. д. № 535 от 2012 г., четвърто г. о.; решение № 528 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 158 от 2010 г. на второ г. о.; решение № 392 от 01.02.2012 г. по гр. д. № 1641 от 2011 г. на трето г. о. и други, постановени при действието на чл.107 от СК от 1985 г.–отм./. Искът е квалифициран от районния съд по чл.57 СК във вр. с чл.31, ал.2 ЗС, като правната квалификация не е променена от въззивния съд /посоченото съотношение е на специална към обща разпоредба/. Следва да се посочи, че елементите на фактическия състав на претендираното обезщетение са същите, като в него не се включва отправянето на покана. Приема се, че такава не е необходима, тъй като ползването се предоставя въз основа на съдебното решение. По касационната жалба. В конкретния случай също е необходимо да се тълкува волята на страните, обективирана в споразумението, което в частта, регулираща отношенията между съпрузите има характер на спогодба, за да се установи какво е естеството на възникналото между тях правоотношение. Ако се приеме, че същото е безвъзмездно, то е било прекратено с предявяване на исковата молба и ищцата разполага с възможността да претендира заплащане на обезщетение за лишаването от ползване за в бъдеще. За времето от влизане в сила на решението за прекратяване на брака до датата на предявяване на исковата молба такова обезщетение не се дължи. При заключение за неговата възмездност, с оглед постигнатото съгласие за заплащане на вноските по кредита от бившия съпруг – ответник, за исковия период от време също не се дължи заплащане на обезщетение за лишаването от ползване. Предявеният иск за заплащане на сумата 6 900 лв., представляваща обезщетение за ползване на 1/2 ид. ч. от съсобствения на страните недвижим имот – апартамент, за периода от 23.04.2012 г. до 23.02.2016 г., е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. С оглед на така установената по делото фактическа обстановка, следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение е правилно по своя резултат, но по изложените от касационната инстанция съображения. В обобщение, въззивното решение следва да бъде потвърдено. Не са представени доказателства за направени разноски в настоящото производство от ответника по касация, поради което такива не трябва да се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение № 394/27.10.2016 г., постановено по в. гр. д. № 741/2016 г. по описа на Русенския окръжен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.