Ключови фрази


1

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 470

гр. София,22.07. 2022 година


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 623 по описа за 2021г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „Металкоминвест“ ЕООД, [населено място] чрез процесуални представители адв. В. В. и адв. Г. С. срещу решение № 1484 от 22.10.2020г. по т. дело № 2219/2020г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав, с което е потвърдено решение № 1894 от 14.05.2020г. по т. дело № 150/2017г. на Окръжен съд Благоевград, Гражданско отделение, 10 състав и „Металкоминвест“ ЕООД е осъдено да заплати на [община] на основание чл. 78 ГПК сума в размер 40 000 лв. – адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени като неоснователни предявените от „Металкоминвест“ ЕООД против [община] искове за заплащане на сумата 2 666 831,70 лв., представляваща стойността на изпълнени и приети строително-монтажни работи /СМР/ по договор, сключен на 10.08.2012г. между [община] и „Агромах“ ЕООД във връзка с договор за прехвърляне на вземания от 08.11.2016г. между „Агромах“ ЕООД и „Пътища Пловдив“ АД и договор за прехвърляне на вземане от 18.11.2016г. между „Пътища Пловдив“ АД и „Металкоминвест“ ЕООД, ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска до датата на окончателното издължаване на сумата, и заплащане на сумата 734 311, 37 лв., представляваща обезщетение за неизпълнено парично задължение по 59 броя фактури, издавани през периода от 19.12.2013г. до 12.10.2015г., считано от датата на падежа на всяка една от тези 59 броя фактури /14 дни след издаването й/, изчислено за времето от 01.01.2014г. до 31.05.2017г., и ищецът е осъден да заплати на ответника направените разноски в първоинстанционното производство в общ размер 40 980 лв.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение в частта, с която е отхвърлена исковата претенция за неизплатени СМР, възлизаща на сумата 583 657,51 лв. - предмет на фактури №№ [ЕГН], [ЕГН] и [ЕГН]/12.10.2015г., тъй като е разгледан в тази му част иск на непредявено основание. Поддържа становище, че ищецът е поддържал, че претендираната от него сума е за изпълнени и приети от възложителя СМР за процесния период по договора от 10.08.2012г. и не е изменял договорното основание на своята претенция, докато въззивнияг съд е разгледал иска в тази част като извъндоговорна кондикционна претенция по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Касаторът релевира доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд, като е приел, че сключеният между [община] в качеството й на възложител и „Агромах“ ЕООД в качеството му на изпълнител анекс от 27.11.2013г. е валиден и е породил целените правни последици, е постановил своето решение в нарушение на материалния закон – чл. 43, ал. 1 във връзка с чл. 43, ал. 2, т. 1, б. „в“ ЗОП /отм./, и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 6, ал. 2 и чл. 7 ГПК. Счита, че данните по делото не сочат на наличие на непредвидени обстоятелства и наложената от Държавен фонд „Земеделие“ /ДФЗ/ санкция /редукция/ с 10% на договорената субсидия, която се предоставя на възложителя [община] произтича единствено от извършени преизчисления от ДФЗ на параметрите, предоставени от възложителя, което не би могло да се определи като непредвидено обстоятелство по смисъла на чл. 43, ал. 2, т. 1, б. „в“ ЗОП /отм./. Касаторът поддържа, че съдебният състав не е обсъдил и преценил възраженията на ищеца относно незаконосъобразността на индивидуалния административен акт /ИАА/ за налагане на финансова корекция /санкция/ - редукция с 10%, предвид липсата на доклад на нарочен одиторски орган по смисъла на чл. 22б, ал. 3, т. 3 ЗПЗП за констатирани нарушения с предложение за корекции, респ. за осъществен последващ задължителен контрол по смисъла на чл. 22б ЗПЗП във връзка с чл. 11а, ал. 1, т. 4 ЗПЗП, не е провел производство за косвен съдебен контрол на законосъобразност на ИАА, обективиран в уведомително писмо на ДФЗ № 02-0800/4653 от 29.11.2013г. до Кмета на [община]. Поради непроведено производство по чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 6, ал. 2 ГПК /диспозитивно начало/ и чл. 7, ал. 1 ГПК/служебно начало/.
В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в писмено изложение към касационната жалба касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради частична недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен иск, и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като съдебният състав се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото:
1. Явява ли се нищожен по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД анекса от 27.11.2013г. към договора за извършване на строително-монтажни работи /CMP/ от 10.08.2012г., сключен между [община] в качеството й на възложител и „Агромах“ ЕООД в качеството му на изпълнител? – противоречие с т. 3 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 4 от 29.04.2015г. по тълк. д. № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС.
2. Длъжен ли е съдът да извърши косвен съдебен контрол, предвиден в чл. 17, ал. 2 ГПК на индивидуалния административен акт на ДФЗ, с който се налага санкция /редукция/ с 10% на уточнената и договорена субсидия /безвъзмездна финансова помощ/, която се предоставя на възложителя - [община]? – противоречие с в т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 4 от 29.04.2015г. по тълк. д. № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 2 от 19.11.2014г. по тълк. д. № 2/2014г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013г. по тълк. д. № 5/2011г. на ОСГК на ВКС.
3. Ако съобразно отговора на първия въпрос договорът се явява нищожен, то кой има право да се позовава на нищожността - всяко лице, което има правен интерес и черпи права от нея, или само страните по договора и анекса - [община] в качеството й на възложител и „Агромах“ ЕООД в качеството му на изпълнител?
4. Длъжен ли е съдът да обсъди всички релевирани от страните факти и обстоятелства, както и всички приети по делото доказателства? – противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 815/15.02.2011г. по гр. д. № 1713/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 331/19.5.2010г. по гр. д. № 257/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 334/23.4.2010г. по гр. д. № 427/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 298/28.4.2010г. по гр. д. № 3972/2008г. на ВКС, ГК, IV г. о.
Касаторът моли въззивното решение да бъде отменено, вместо това предявените искове да бъдат уважени и претендира присъждане на направените разноски за всички инстанционни производства.
Ответникът [община], [населено място], област Благоевград чрез процесуален представител адв. Йосиф Б. и адв. Е. Я. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдяните предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е формулирал нито един материалноправен въпрос, който да е решен в противоречие с практиката на ВКС и ВС, и не е уточнил какво точно е решено противоречиво от въззивния съд и на коя практика противоречи разрешението, дадено от съда по формулираните въпроси. Поддържа, че не са налице условията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради това, че изложените доводи не са относими към това основание, а преповтарят оплакванията в касационната жалба. Излага съображения за допустимост на въззивното решение поради това, че съдебният състав е разгледал иска на предявеното основание – по чл. 79 ЗЗД, а не на извъндоговорно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. В представения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор на касационната жалба ответникът релевира подробни доводи за правилност на обжалвания въззивен съдебен акт. Моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, евентуално същото да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на направените разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване допустим съдебен акт и отговаря на изискванията, предвидени в чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че между [община] и „Агромах" ЕООД е сключен договор от 10.08.2012г. за извършване на строително-монтажни работи /СМР/ при избран от възложителя изпълнител чрез открита процедура за възлагане на обществена поръчка. Констатирал е, че в преамбюла на договора изрично е посочено, че възложителят е ползвател на безвъзмездна финансова помощ, предоставена му по силата на договори за отпускане на финансова помощ по Мярка 321 „Основни услуги за населението и икономиката в селските райони“ и договори за отпускане на финансови помощи по Мярка 322 ,.Обновяване и развитие на населените места“ от Програмата за развитие на селските райони /2007-2013г./, подкрепена от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони. Установил е наличието на уговорка между страните, че окончателното изпълнение на СМР по договора настъпва с подписването на акт за установяване годността за приемане на строеж - акт образец № 15 съгласно Наредба № 3 от 31.07.2003г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, както и постигнато съгласие относно срока на окончателното плащане - до 14 дни след подписване на акт образец 15 и издаване на фактура от изпълнителя. Съдебният състав е констатирал, че ДФЗ е наложил на [община] финансова корекция в размер 10% от стойността на договора, сключен с избрания изпълнител, за която ответникът е уведомен от ДФЗ с писмо изх. № 01-800/4653/29.11.2012г. Поради това с декларация от 14.12.2012г. на собственика на „Агромах“ ЕООД и декларация от 21.12.2012г. на управителя на „Агромах“ ЕООД е заявено, че в случай на налагане на финансови корекции от страна на финансиращия орган ДФЗ при изпълнение на договора от 10.08.2012г. с [община], представляваното от тях дружество няма да има претенции по отношение на бюджета на общината за размера на наложената финансова корекция, а с анекс към процесния договор за извършване на СМР, сключен на 27.11.2013г. между [община] и „Агромах“ ЕООД на основание чл. 43, ал. 2, т. 1. б „в“ ЗОП, договорената цена е намалена в полза на възложителя в размер 10% - до размера на безвъзмездната финансова помощ, одобрена от ДФЗ. Въззивната инстанция е установила, че с констативен акт за установяване на годността за приемане на строежа /образец 15/ от 01.04.2015г., подписан от представители на [община] и „Агромах“ ЕООД, е прието, че строежът е изпълнен съгласно одобрените инвестиционни проекти и не се налагат оставащи СМР.
Съдебният състав е констатирал, че вземания в размер 2 890 509,73 лв. на „Агромах“ ЕООД срещу [община] по процесния договор за извършване на СМР от 10.08.2012г. и издадени 59 бр. фактури, подробно описани, са прехвърлени първоначално с договор от 08.11.2016г. от „Агромах“ ЕООД на цесионера „Пътища Пловдив“ АД, и впоследствие с договор от 18.11.2016г. от „Пътища Пловдив“ АД на „Металкоминвест“ ЕООД. [община] е уведомена за извършените цесии съответно от „Агромах“ ЕООД и от „Пътища Пловдив“ АД на 06.12.2016г.
Въз основа на основното и допълнителните заключения на съдебно-счетоводната експертиза /ССЕ/ въззивната инстанция е установила, че изплатените суми по процесния договор от 10.08.2012г. и анекс към него от 27.11.2013г. са в размер общо 21 924 158,66 лв., от която сума 21 700 480,63 лв. – на изпълнителя „Агромах“ ЕООД, и 223 678,03 лв. – на цесионера „Металкоминвест“ ЕООД, и обхващат погасяване на задължения за изпълнените СМР, обективирани в процесните 59 броя фактури. Предвид редуцираната с анекса от 27.11.2013г. сума по договора 24 613 797.61 лв. с 10 % /до размера па финансовата помощ от ДФЗ/, съдебният състав е заключил, че крайната цена възлиза на 22 152 417,85 лв., като в тази насока не е възприел заключението на ССЕ, според което крайната цена по анекса възлиза на 22 195 545,96 лв. Въззивният съд е приел е, че в счетоводствата е отразено, че остатъчните задължения на [община] по процесните 59 бр. фактури са в размер 2 663 983,71 лв., като издадените от „Агромах“ ЕООД и получени от ответника фактури са осчетоводени по надлежния ред в счетоводствата на страните по процесния договор за извършване на СМР.
Въззивната инстанция е анализирала преамбюла и конкретни клаузи от договора за извършване на СМР и анекса от 27.11.2013г. и е приела за неоснователно възражението на ищеца за нищожност на посочения анекс, като се е аргументирала по следния начин: писменото допълнително споразумение е единствената допустима форма за валидност на договор за обществена поръчка и неговите изменения съгласно чл. 41, ал. 1 и чл. 43, ал. 2 ЗОП /отм./ и чл. 293, ал. 6 ТЗ; страните са обвързани от постиганото между тях съгласие с клаузата на чл. 4.2 от договора досежно определянето на размера на цената /възнаграждението/; съобразно клаузата за финансирането на СМР възложителят използва безвъзмездна финансова помощ по мярка 321 и 322 от Програмата за развитие на селските райони /2007-2013г./, предоставена в съответствие с условията на договори за отпускане на финансова помощ; с посочените клаузи от договора страните са се съгласили да поставят размера на дължимото по договора възнаграждение в зависимост от бъдещо несигурно събитие - условие по смисъла на чл. 25 ЗЗД, да бъде променяна дължимата по договора цена за извършване на СМР; в случая наложената от ДФЗ на [община] финансова корекция не е била известна на възложителя при започване на обществената поръчка, поради което представлява „непредвидено обстоятелство“ по смисъла на чл. 43, ал. 2, т. 1, б. „в“ ЗОП /отм./, действал към сключване на анекса; намаляването на договорените цени /възнаграждение/ с анекса е в интерес на възложителя и не е в нарушение на чл. 43 ЗОП /отм./. Предвид изложените съображения, съдебният състав е направил извод, че е налице основание за изменение на договора по чл. 43 ЗОП /отм./ и анексът е сключен на основание договорената цена в полза на възложителя до размера на безвъзмездната финансова помощ, одобрена от ДФЗ с последния подписан между [община] и ДФЗ анекс към всеки от споменатите договори за отпускане на безвъзмездна финансова помощ по мерки 321 и 322 от Програмата за развитие на селските райони /2007-2013г./.
Поради наложената финансова корекция в размер на 10% и сключения между страните по договора анекс въззивната инстанция е приела, че крайната цена по договора съгласно подписания анекс към него следва да бъде коригирана с 10 %.
Въззивният съд е направил извод, че деветте фактури, издадени в деня на уговореното в договора приемане на работата с акт 15 - на 01.04.2015г., отразяват размера на окончателното плащане. След като извършените преди това междинни плащания са отчетени и приспаднати, то оставащата разлика представяла дължимото плащане за престираните СМР към момента на приемане на изработеното.
Въззивният съд е приел, че ответникът не дължи заплащане на СМР по процесния договор по издадените на 12.10.2015г. фактури с № [ЕГН], № [ЕГН] и № [ЕГН] по следните съображения: в посочените три фактури е отбелязано, че са издадени за изпълнени СМР съгласно договор от 10.08.2012г. и протокол № 13.2/12.10.2015г., които са на обща стойност 583 657,51 лв.; същите са издадени около 7 месеца след уговореното в договора приемане на работата с акт 15, което е станало на 01.04.2015г., и съгласно договора окончателното плащане и издаването на фактурата за окончателното плащане би следвало да се извърши до 15.04.2015г.; нов акт образец № 15 като уговорена предпоставка за падеж на задължение, обвързан с тези три фактури, не е съставен или подписан; в констативния акт за установяване годността за приемане на строежа /образец 15/ от 01.04.2015г. е посочено, че оставащи видове СМР не се налагат, като с този акт се извършва предаването на строежа от строителя на възложителя; по делото няма данни във връзка с чл. 264 и чл. 265 ЗЗД приетата работа впоследствие да е проявила недостатъци или изпълнителят да се е отклонил от поръчката, както и ответникът възложител да го е уведомил незабавно за това.
Съдебният състав е посочил, че тези три фактури от 12.10.2015г. са част от очертаните в исковата молба 59 броя фактури, по които ответникът дължи остатъчни задължения в размер на 228 259,19 лв. /или 271 387,30 лв. според експертизата/, но при редуциране цената на договора с 10% съгласно анекса от 27.11.2013г. тези задължения се поглъщат от сумата по тези три фактури, която е в размер 583 657,51 лв.
Въз основа на изложените съображения е направен извод за недължимост на претендираните суми поради това, че вземанията не са били в патримониума на цедентите по двете цесии и не са придобити от цесионерите по чл. 99 ЗЗД.
Поради неоснователност на предявения иск за главното вземане е направен извод за неоснователност и на претенцията за заплащане на законна лихва върху главницата.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 от ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора доводи.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд поради неговата недопустимост е неоснователен.
Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция, по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. В този случай решението е недопустимо, защото е разгледан иск на непредявено основание. В посочения смисъл са и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
В конкретния случай въззивният съд е определил предмета на делото съобразно твърдените в исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум и е разгледал предявените искове при надлежното им упражняване. Ищецът е поддържал, че претендираната от него главница представлява неизплатено възнаграждение за изпълнени СМР през процесния период от време въз основа на сключения на 10.08.2012г. между [община] и „Агромах“ ЕООД договор за извършване на СМР, а претенцията за обезщетение за забава е за неизпълненото основно парично задължение за заплащане на възнаграждение, като е посочен твърдения срок на забавата. Въведени са и твърдения за прехвърляне на непогасените задължения по договора за извършване на СМР с договор за прехвърляне на вземания от 08.11.2016г. между „Агромах“ ЕООД и „Пътища Пловдив“ АД и договор за прехвърляне на вземане от 18.11.2016г. между „Пътища Пловдив“ АД и „Металкоминвест“ ЕООД. Софийски апелативен съд е разгледал предявените искове на предявеното основание – въз основа на договор, а не на извъндоговорно основание, както твърди касаторът. Поради изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че обжалваният въззивен съдебен акт е допустим, а доводите на касатора за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК са неоснователни.
Формулираният от касатора първи въпрос не отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Въпросът не е правен, а фактически и отговорът му е свързан с преценка на конкретните факти и доказателства и касае правилността на решението, но няма характера на правен въпрос по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. По правилността на изводите на въззивния съд по поставения въпрос касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК. Развитите оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и незаконосъобразност на решението в частта, с която съдебният състав е приел, че анексът е действителен и с него е редуциран размерът на възнаграждението с 10% в полза на възложителя, са пороци, относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в т. 2 от изложението към касационната жалба процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013г. по тълк. д. № 5/2011г. на ОСГК на ВКС, съгласно която съдът съобразно разпоредбата на чл. 17, ал. 2, изр. 1 ГПК се произнася инцидентно по валидността на административните актове независимо от това, дали те подлежат на съдебен контрол. Съдът може да се произнесе инцидентно и по материалната законосъобразност на акта, когато той се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. В конкретния случай анексът е сключен на 27.11.2013г. и правният спор между страните е възникнал през м. октомври 2015г., т. е. преди приемане на Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление /ЗУСЕСИФ/. Съобразно константната практика на ВКС изявленията за финансови корекции на ръководителя на управляващия орган до влизане в сила на ЗУСЕСИФ не се считаха за индивидуални административни актове, поради което не подлежаха на обжалване по АПК, споровете във връзка с тях се разглеждаха по гражданско-правен ред и съдът не е бил длъжен да се произнася инцидентно по тяхната валидност съгласно чл. 17, ал. 2, изр. 1 ГПК.
Тълкувателно решение № 4 от 29.04.2015г. по тълк. д. № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 2 от 19.11.2014г. по тълк. д. № 2/2014г. на ОСГТК на ВКС са неотносими – с тълкувателното решение по тълк. д. № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС е уеднаквена противоречивата съдебна практика по въпроса относно възможността съдът да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чужда валута, а с тълкувателното решение по тълк. д. № 2/2014г. на ОСГТК на ВКС – по въпроса „обусловено ли е по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК висящото гражданско дело, спорът по което е пряко свързан с приложението на подзаконов нормативен акт, от административното дело, образувано по оспорване на същия с искане да бъде обявен за нищожен или отменен и липсва произнасяне по формулирания от касатора в т. 2 от изложението към касационната жалба процесуалноправен въпрос“. И в двете тълкувателни решения не е разгледан въпроса, посочен в т. 2 от изложението към касационната жалба.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по посочения в т. 3 от изложението към касационната жалба въпрос е неоснователен, тъй като въпросът не отговаря на мотивите на обжалвания въззивен съдебен акт. Въззивният съд не е отрекъл правото на ищеца да релевира възражение за нищожност на процесния договор и анекса към него от 27.11.2013г., а се е произнесъл по него и въз основа на обсъдените доказателства е направил извод за неговата неоснователност и валидност на договора и анекса.
Посоченият от касатора в т. 4 от изложението към касационната жалба процесуалноправен въпрос е относим към правомощията на въззивния съд за обсъждане на доказателствата и всички възражения и доводи на страните и в този смисъл е релевантен за спора, предвид направенте от касатора оплаквания във въззивната жалба и значението му за формиране на фактическите изводи, правните доводи и решаващата воля на въззивния съд. Този въпрос не е разрешен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, цитираните от касатора решения, както и решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай въззивният съд в съответствие с константната практика на ВКС е установил фактическата обстановка като е обсъдил в тяхната съвкупност и взаимна връзка събраните допустими и относими доказателства, както и релевираните своевременно възражения и доводи на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Касаторът не е изложил конкретни твърдения защо счита, че не са налице „непредвидени обстоятелства“, които обосновават изменение на договореното възнаграждение – не е посочил дали според него липсва намаляване на договорените цени или на договорените количества или отпадане на дейностите съгласно чл. 43, ал. 2, б. „в“ ЗОП /отм./. Освен това следва да се отбележи, че касаторът нито е изразил становище, нито е опровергал направения в уведомителното писмо от ДФ „Земеделие“ извод за порок в методиката за оценка на офертите и невъзможност за прилагане на посочената в методиката формула и коректно изчисляване на точките на участниците по ценовия подпоказател Ец – „Елементи на ценообразуване, участващи във формирането на единичните цени за възникнали непредвидени видове работа в рамките на общата стойност на СМР от офертата“, обосновал финансова корекция с 10% от стойността на договора и намаляване на договорената цена със сключения на 27.11.2013г. анекс на основание чл. 43, ал. 2, б. „в“ ЗОП /отм./. Доколко установената от въззивната инстанция фактическа обстановка съответства на събраните доказателства и при тяхното обсъждане са приложени правилно правилата на логическото мислене, е въпрос, относим към правилността, респективно обосноваността/ необосноваността на въззивното решение и направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания, но не и основания за допускане на касационно обжалване.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Касаторът следва да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 10 000 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение за един адвокат за касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1484 от 22.10.2020г. по т. дело № 2219/2020г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав.
ОСЪЖДА „Металкоминвест“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на [община], [населено място], област Благоевградска на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 10 000 лв. /десет хиляди лева/, представляващи платено адвокатско възнаграждение за един адвокат за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.