Р Е Ш Е Н И Е
№ 95
София.......... 2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният
касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в открито
съдебно заседание на трети юни две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
при
секретаря Ирена Велчева
изслуша
докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело
№ 663/2008 година
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „И”, Република К. , гр. Н., чрез процесуалните му пълномощници, срещу решение № 59 от 23.06.2008 г. по гр.д. № 1485/2007 г. на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, пети състав, с което след отмяна решението на Софийския градски съд, Търговска колегия, VІ-4 състав по т.д. № 1755/2004 г., е признато за установено по предявените от „М” О. , гр. С. срещу „И” О. и „Н” О. , гр. Б. искове с правно основание чл.97, ал.1 ГПК/отм./, във вр. с чл.336, ал.1 и ал.2 ГПК/отм./, че ищецът е собственик на 686,080 мт соев шрот с произход Р. , находящ се в склад на Ф. завод, гр. Н..
Касаторът инвокира основания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон – чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.10, ал.4 от Закона за фуражите/отм./ и съществени нарушения на съдопроизводствени правила. Счита, че в нарушение на чл.144 ГПК/отм./ съдът е придал материална доказателствена сила на приложено по делото писмено становище от 30.07.2004 г. на П. П. , който не е страна по делото и въз основа на това е приел, че базата във Ф. завод гр. Н., собственост на „Г” А. , което държи запорирания фураж/соев шрот/ като трето задължено лице по изпълнителното дело, се ползва от ЕТ”Г”, което лице, според ищеца държи неговия соев шрот. Поддържат се доводи, че в нарушение на правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, е прието, че за основателността на възражението за липсата на идентичност между соевия шрот, за който ищецът твърди, че е негова собственост и запорирания шрот, е от значение представянето на доказателства за основанието за депозиране на фуража от „Н” О. в собствения на „Г” А. склад. Подробни правни съображения са развити и във връзка твърдяното нарушение на материалния закон, предвид задължението на ищеца да регистрира дейността си, свързана с търговия с продукти и вещества, предназначени за храна на животните/ чл.10, ал.1 от Закона за фуражите/ и изричната забрана за нерегистрирани лица да извършват такава дейност/ чл.10, ал.4 ЗФ/. Според касатора, въззивният съд неправилно е отхвърлил възражението за нищожност на сключения между ищеца/купувач/ и втория ответник/ продавач/ договор за търговска продажба на фуража. Поддържа се довод и за необоснованост на извода за липса на данни за прехвърляне собствеността върху соевия шрот в полза на ЕТ „Г”. Изложените в жалбата фактически и правни доводи във връзка с основанията за касационно обжалване, се поддържат и в съдебно заседание, с искане за отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на решение по същество, с което да се отхвърлят предявените субективно пасивно съединени искове с правно основание чл.97, ал.1, във вр. с чл.336, ал.1 и 2 ГПК/отм./, с присъждане на разноските по делото, съгласно представен списък по чл.80 ГПК.
Ответникът по касация „М” О. , чрез процесуалния си пълномощник, счита жалбата за неоснователна. В отговора на жалбата и в писмени бележки, поддържани в съдебно заседание, са изложени подробни доводи. Твърди се, че сделката, по силата на която дружество твърди, че е придобило собствеността върху процесния соев шрот, не е нищожна поради противоречие с материалноправни разпоредби на Закона за фуражите, а от друга страна, законодателят е предвидил определен срок след започване на дейността по търговия с фуражи, в който търговецът да декларира това и да се регистрира. Забраната за осъществяване на такава дейност възниква след изтичане на срока, а неизпълнението на задължението на търговеца има за последица налагане на административни санкции – глоби и преустановяване на дейността за в бъдеще. Поддържа се, че нормата на чл.10, ал.4 от ЗФ е административноправна, а кумулирането на предвидените административни санкции с нищожност на сделката, би противоречало на основен принцип в правото, че за едно нарушение следва да се налага едно наказание.
Ответникът по касация „Н” О. , със седалище гр. Б. и третото лице помагач „ Г. 3” А. , гр. С., не са заявили становища.
С определение № 92 от 16.02.2009 г. е допуснато касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал.1 т.3 ГПК. Прието е, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси свързани с целта на предвидения в Закона за фуражите/ сега отм./ регистрационен режим за физически и юридически лица, търгуващи с продукти или вещества, предназначени за храна на животните и правните последици от неспазването му по отношение на сключени търговски продажби на фуражи. Констатирана е липсата на съдебна практика по тези въпроси и независимо, че ЗФ от 1999 г. е отменен с новия Закон за фуражите – ДВ бр.55/2006 г., произнасянето от ВКС по приложението на материалния закон би имало значение за развитие на правото, предвид наличието на регистрационен режим и по сега действащия закон, съобразен и с относимите към уредбата Регламенти на Европейския парламент и на Съвета, към които препраща сега действащия Закон за фуражите.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните и извърши проверка на правилността на решението с оглед инвокираните основания за касационно обжалване, приема следното:
С постановеното от Софийския апелативен съд решение, въззивният съдебен състав, след преценка на събрания фактически и доказателствен материал по делото, е приел за доказано придобиването от страна на ищеца на 690,80 мт соев шрот по силата на сключен между него и ответника „Н” О. договор за покупко-продажба, обективиран във фактура № 315/28.10.2003 г. и липсата на валидно изразено от ищеца съгласие за продажба на същото количество фураж на ЕТ „Г”. За неоснователни са счетени релевираните възражения за нищожност на договора за търговска продажба поради противоречие на чл.10 ал.1 от Закона за фуражите/ сега отм./ с извод, че липсата на деклариране на дейността на търговското дружество – ищец пред Министерство на земеделието и горите и съответно вписване в регистъра по този законов текст, не води до нищожност на сделката. От друга страна са изложени и допълнителни съображения, че сделката е извършена в рамките на предвидения в ЗФ едномесечен срок от започване на дейността, в рамките на който следва да се изпълни задължението за деклариране.
Въззивното решение е неправилно.
По основния спорен въпрос по делото относно валидността на договора за търговска продажба, по силата на която ищцовото дружество се е легитимирало като собственик на процесния фураж, настоящият състав не споделя изводите на въззивната инстанция.
По силата на чл.10, ал.1 от Закона за фуражите/ отм.- ДВ бр.55 от 2006 г. с приемането на новия Закон за фуражите/, който е приложим към момента на закупуването на соевия шрот от „М”О. , от продавача „Н” ООД/втория ответник/, физическите и юридическите лица, произвеждащи и/или търгуващи с продукти, предназначени за храна на животните, декларират дейността си пред Министерство на земеделието и горите в едномесечен срок от започването на дейността, като въз основа на декларацията те се вписват в регистър. В ал.4 на чл.10 от закона изрично е предвидено, че лица, невписани в регистъра, не могат да извършват производство и търговия с продукти и вещества, предназначени за храна на животните. Нормата е императивна, поради което и договорът за търговска продажба на процесния соев шрот, сключен между „Н” О. , /продавач/ и „М” О. , /купувач/ в нарушение на тази забрана, не е породил валидни правни последици съгласно чл.26, ал.1 ЗЗД. Нито в Закона за фуражите, нито в издадените по приложението му подзаконови актове, се съдържат разпоредби, от които би могло да се направи категоричен извод, че нарушаването на императивната забрана на чл.10, ал.4 ЗФ/отм./ е свързано единствено с последици, предполагащи действителност на сделката. Доводите на ответника по касация/ищец/ в тази насока не могат да бъдат споделени, тъй като предвидената в Глава пета от ЗФ административнонаказателна отговорност и принудителни административни мерки, налагани от Националната служба по зърното и фуражите, са ирелевантни при преценката за действителност на извършената в отклонение от императивната забрана търговска дейност с фуражи за животни от нерегистрирани търговци.
Безспорно е установено по делото, че нито към момента на сключване на сделката, нито в последващ момент ищцовото дружество „М” О. е изпълнило задълженията си, свързани с надлежното му регистриране като търговец с фуражи за животните. Предвиденият в Закона за фуражите регистрационен режим, при осъществяването на който регистърният орган действа в условията на обвързана компетентност, следва да се свърже не само с изключително засиления публичен регистрационен контрол, но и с оглед реалното и гарантирано осъществяване на основните цели на ЗФ, свързани с предотвратяване производството и търговията с фуражи, които застрашават здравето на животните и хората или могат да окажат вредно въздействие върху околната среда. Не може да бъде споделен поддържаният от ответника по касация довод, че забраната за осъществяване на търговия с фуражи за животни възниква след изтичане на предвиденият в ал.1 на чл.10 ЗФ едномесечен срок за регистриране на търговеца. Императивната забранителна разпоредба на чл.10, ал.4 ЗФ е категорична и от приложното й поле не се изключват сделките, сключени в рамките на посочения срок, още повече, че в случая ищцовото дружество въобще не е предприело действия за регистриране, дори и в хода на процеса.
Независимо от горните изводи, които обуславят неоснователност на предявеният установителен иск по чл.97, ал.1 във вр. с чл.336 ГПК/отм./, настоящият съдебен състав счита за напълно основателни поддържаните от касатора доводи, че ищецът не е активно легитимиран по предявените искове поради преминаване на собствеността върху соевия шрот при трето лице – ЕТ „Г”. В тази насока неправилно са преценени само част от твърденията в обстоятелствената част на исковата молба, без да се отчетат поддържаните обстоятелства, сочещи на извод за валидно възникнала облигационна обвързаност между ищеца и ЕТ по силата на договор за покупко-продажба, но за неизпълнение задължението на купувача за заплати цената. Индиции за сключения договор е и констатираното от икономическата експертиза издаване на данъчна фактура за сделката, по-късно анулирана, без обаче да е изяснено основанието за това счетоводно действие и дали то е предприето в рамките на предвидените за това срокове. Въззивният съд не е преценил прецизно съдържанието на двустранно подписания от законните представители на „М” О. и ЕТ„Г” протокол от 15 11.2003 г. , с който ясно е декларирано, че ЕТ е получил от търговското дружество соев шрот – количество 686.080 метрични тона, доставени ни франко склад във Ф. завод - Нова З. , нито твърденията на дружеството при предявяване на иска с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ, срещу ЕТ, по гр.д. № 763/2004 г. пред Окръжен съд – Пазарджик. Влязлото в сила решение по посоченото дело за отхвърляне на иска, не обвързва ответника/ сега касатор/ предвид субективните предели на силата на пресъдено нещо.
Като неоснователни следва да бъдат преценени останалите доводи на касатора, свързани с инвокираното съществено нарушение на съдопроизводствени правила относно доказателствената сила на частния свидетелствуващ документ и разпределението на доказателствената тежест в процеса. Фактическите изводи на въззивната инстанция, въз основа на които е отхвърлено възражението на ответника /касатор/ за липса идентичност между доставения в склада на Ф. завод – Нова З. и запорирания соев шрот, са направени след преценка на относимия към това възражение доказателствен материал по делото, преценен при спазване разпоредбата на чл.188 ГПК/отм./. Що се касае до становището от 30.07.2004 г. на П. П. , в качеството му на „ръководител на „Г” АД”, гр. С., назначен като пазач на соевия шрот, те са относими към предприетото принудително изпълнение по изп.д. № 163/2004 г. по описа на ДСИ при Районен съд – Нова З. Не може да се приеме, че твърденията на посоченото лице относно „ползването на складовата база от ЕТ „Г” са обосновали фактически и правни изводи на съда по спорното материално право.
Предвид горните съображения, настоящият съдебен състав на ВКС намира, че въззивното решение като неправилно следва да се отмени и съобразно правомощията на касационната инстанция по чл.293, ал.2 ГПК се постанови ново решение, с което се отхвърлят изцяло предявените от „М” О. пасивно субективно съединени искове.
С оглед изхода на делото, на касатора се дължат разноски общо в размер на 13 062 лева, включвачащи адвокатско възнаграждение /за един адвокат/ за всички инстанции, разноски за вещо лице и за държавна такса.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 59 от 23.06.2008 г. по гр.д. № 1485/2007 г. на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, пети състав, вместо което постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „М” О. , гр. С. срещу „И”О. , Република К. , гр. Н. и „Н” О. , гр. Б. искове по чл.97, ал.1, във вр. с чл.336 ГПК/отм./ за установяване, че „М” О. е собственик на 686.080 МТ соев шрот, с произход Р. , находящ се в склад във Ф. завод – Нова З.
ОСЪЖДА „М” О. да заплати на „И” О. сумата 13 062/тринадесет хиляди и шестдесет и два/ лева разноски по делото.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: