7 Р Е Ш Е Н И Е № 71 гр.София, 27 април 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ - трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на четиринадесети март през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретаря Ил. Петкова и с участието на прокурора Симов, като разгледа докладваното от съдия Грозева кнох дело № 196/17 г. по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адв. Н. П. защитник на подс. Г. П. Р., срещу решение № 317 от 13.12.2016 г. на Апелативен съд- Пловдив по внохд № 267/16 г. В жалба на адв. П. са релевирани всички касационни основания по чл. 348 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно за оправдаването на подсъдимия. Защитата твърди, че съдът е допуснал нарушение на закона, тъй като е осъдил лице, което е следвало да бъде оправдано. Възразява се срещу допуснатото от съда изменение на обвинението по реда на чл. 287 от НПК, с което е нарушен съществено процесуалния закон, тъй като не са били събрани нови доказателства, които да налагат това. Според защитника в хода на досъдебното производство са събирани само обвинителни доказателства в насока първоначалното обвинение по чл. 124 от НК. Съдебното следствие и пред двете инстанции било проведено формално и пристрастно, с което са нарушени чл. 13 и чл. 14 от НПК.Съдът отказал да извърши ексхумация на тялото и не е установил идентичността на погребания труп със самоличността на жертвата. Не е установил кой е извършил погребалната церемония, не е изискал справка за донорство на органи. На следващо място касаторът твърди, че съдът е игнорирал част от доказателствата, като е дал вяра единствено на обвинителните, подценявайки значението на показанията на свидетелите Ф. и С., според които при прегледа на пострадалия не са констатирани следи от удари по тялото и главата. Изразява се несъгласие с размера на наложеното наказание от 18 години лишаване от свобода, който не е съобразен с невисоката степен на обществена опасност на дееца и с обстоятелството, че въпреки постановените срещу него шест присъди, подсъдимият не е осъждан за престъпления против личността. В съдебното заседание пред ВКС, адв. П. поддържа жалбата с релевираните в нея оплаквания. Подсъдимият моли да бъде оправдан. Представителят на ВКП изразява становище, че касационната жалба е неоснователна. Доводите на подсъдимия за недоказаност на обвинението намира за лишени от основание, а наложеното наказание за справедливо. ВКС след като изслуша доводите на страните и след като провери атакувания въззивен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 от НПК намери следното : Жалбата на подс. Р. неоснователна. С присъда № 17 от 1.02.2016 г. Пловдивският Окръжен съд е признал подс. Г. П. Р. за виновен в това, че 14.03.2015 г. в [населено място], обл. П. умишлено е умъртвил В. К. С. /починал на 23.04.2015 г. , поради което и на основание чл. 115 вр чл. 54 от НК го е осъдил на осемнадесет години лишаване от свобода. Съдът на основание чл. 57 ал. 1 вр. чл. 60 ал. 1 от ЗИНЗС е определил първоначален „ строг“ режим на изтърпяване на наказанието в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 59 ал.1 от НК е зачел времето, през което подс. Р. е бил задържан под стража, считано от 15.03.2015 г. до влизане на присъдата в сила. Осъдил е подс. Р. да заплати направените по делото разноски. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства. По жалба на подс. Р. в Апелативен съд- Пловдив е било образувано внохд № 267/16 г. С решение № 317 от 13.12.2016 г. присъдата е потвърдена, като подсъдимият е осъден да заплати направените разноски пред АС в размер на 370 лв. Релевираните в жалбата на адв. П. доводи за допуснати от съдилищата съществени нарушения на процесуалния и на материалния закон са лишени от основание. На първо място касационната инстанция следва да обсъди релевираното оплакване по чл. 348 ал. 1 т. 2 от НПК, тъй като евентуалното му наличие би се явило пречка да бъдат обсъждани останалите доводи срещу въззивния съдебен акт. Окръжният Съд не е нарушил процесуалния закон, допускайки в хода на съдебното следствие направеното от прокурора по реда на чл. 287 от НПК изменение на обвинението срещу подс. Р. от 124 от НК в чл. 115 от НК, поради което основателно въззивният съд не е споделил изложените от защитника на подсъдимия доводи в тази насока. Коректно е посочено, че извършените от ОС съдопроизводствени действия са при стриктно съблюдаване на правата на подсъдимия. Срещу подсъдимия е бил внесен обвинителен акт за извършено по непредпазливост убийство, в следствие на умишлено нанесена телесна повреда, квалифицирано по чл. 124 ал.1 от НК. Към края на съдебното следствие пред ОС, прокурорът е преценил, че следва да упражни правомощията си по чл. 287 ал.1 от НК и е направил изменение на обвинението, без съществено изменение на обстоятелствената част, в по- тежко наказуемо-а именно от 124 от НК, в такова по чл. 115 от НК. Съдът, който не разполага с възможност да контролира действието на представителя на прокуратурата е продължил разглеждането на делото по новото обвинение, като е дал възможност на подс. Р. да се защити по него и е отложил разглеждането му. В следващото съдебно заседание, подс. Р. е дал подробни обяснения, в които е изложил своя версия за инкриминираните събития и за отношенията си с жертвата. Разпоредбата на чл. 287 ал. 1 от НПК предоставя правомощие на прокурора в хода на съдебното следствие пред първата инстанция да измени обвинението /да повдигне ново обвинение/ при наличието на две хипотези – при съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението или за прилагане на закон за по- тежко наказуемо престъпление. В конкретния случай прокурорът е повдигнал ново обвинение, като е квалифицирал деянието, описано в обвинителния акт, като по- тежко наказуемо престъпление. При тази хипотеза законът не поставя изискването в хода на съдебното следствие пред първата инстанция да са събрани нови доказателства, както сочи защитата в жалбата, поради което първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на процесуалния закон, приемайки да продължи разглеждането на делото по новото обвинение. Съдът има задължение да осигури пълноценното упражняване на правото на защита на подсъдимия, включително като отложи производството, събира нови доказателства и предостави възможност подсъдимия да даде обяснение по обвинението. Гаранция за съблюдаване на процесуалните права се явява забраната при постановяване на присъдата, съдът да ползва обясненията на подсъдимия, дадени по предходното обвинение. Едва с крайния си съдебен акт при обсъждане на въпросите по чл. 303 от НПК, съдът може да вземе становище по правилността и обосноваността на упражнените от прокурора правомощия по чл. 287 ал.1 от НК. На следващо място наведените доводи в жалбата не сочат при формиране на вътрешното убеждения въззивният съд да е допуснал съществени процесуални нарушения, в следствие на превратна и едностранчива оценка на събрания доказателствен материал. Проверяваната съдебна инстанция е извършила обективен и пълноценен анализ на доказателствата, при който не се е отклонила от процесуалните правилата. Атакуваният съдебен акт е постановен при съблюдаване на изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК, поради което отправения упрек за проведено формално и предубедено следствие от контролирания съдебен състав е неоснователен. Въззивният съд е уважил част от доказателствените искания на защитата, като е провел допълнително съдебно следствие в хода, на което е допуснал до повторен разпит св. Д. и св. П. Р. / който се е възползвал от правото си по чл. 119 от НПК/. Изслушал е вещите лица, изготвили назначените в хода на ДП и първоинстнационнното следствие - СМЕ на труп, СМЕ по писмени данни и Петорна СМЕ. Обективният прочит на въззивния акт не сочи на избирателен подход в оценката на доказателствата – съдът да е ценил само обвинителните доказателствени източници и да е игнорирал останалите. Напротив, съдебните състави по фактите са обсъдили цялата доказателствена съвкупност по делото, в съответствие с правилата на формалната логика, като изведените от тях фактически изводи почиват на вярна интерпретация на доказателствените материали. Неоснователен е упрека за надценяване значението на обвинителните доказателства за сметка на останалите. ВКС е имал повод да посочи, че съдът е свободен в преценката си кои от доказателствата да кредитира и кои не, като обаче е длъжен да аргументира позицията си за това. В конкретния случай АС е изпълнил това свое задължение, поради което към осъществената от него аналитична дейност не може да бъде отправена критика. Въззивинят съд е спрял вниманието си на основния доказателствен източник – показанията на св. Д. , които е поставил в основата на фактическите си изводи. Неоснователно се твърди от защитата, че показанията му не следва да бъдат кредитирани от съда, тъй като годността му на свидетел е била компрометирана, поради употребата на алкохол по време на инцидента. Оспорва се възможността свидетелят да е бил в състояние да възпроизведе събитията. Пред Апелативния съд е наведен същия довод, като след провеждането на непосредствен разпит на св. Д., съдът се е уверил, че показанията му предоставят достоверна картина на събитията. Заявеното от него пред съда е съпоставено с показанията от ДП и с обективните находки за вида и локализацията на телесните повреди, отразени в СМЕ на труп. Заслужава подкрепа становището на контролираната съдебна инстанция, че поради своята последователност и еднопосочност показанията на св. Д. позволяват установяването на авторството, механизма, времето и мястото на осъществяване на деянието. С основание въззивният съд е отказал да обсъжда показанията на св. Г. Р. - син на подсъдимия, депозирани в хода на ДП и пред ОС, които иначе ОС е ползвал за изграждане на вътрешното си убеждение, тъй като едва в хода на въззивното следствие, той се е възползвал от правото си по чл. 119 от НПК. Правилно също така е приел, че от останалите доказателствени източници е обективно възможно установяването на фактите от значение по делото и след изключването им от доказателствената съвкупност, като изведеният краен извод за виновността на подс. Р. остава непроменен. Неоснователно се твърди, че Апелативния съд е игнорирал показанията на св. Ф. и св. С. от Спешна помощ, пристигнали в дома на подс. Р. на 15.03.2015 г. около 6,30 ч., в които твърдят, че по тялото и главата на пострадалия не са констатирали видими белези от удари, освен синините около очите му. Съдебният състав е спрял вниманието си на тези показания, анализирал ги е внимателно, съпоставил ги е с разяснения на вещите лица в съдебно заседание, след което е аргументирал убедително позицията си, защо заявеното от тях не се конфронтира с показанията на св. Д. и СМЕ, установяващи, че часове преди идването им, подсъдимият е нанесъл множество удари с ръце и крака по тялото на С.. Механизмът на оставяне на сините кръгове около очите на пострадалия е бил разяснен от вещите лица в съдебното заседание като следствие от залежаването и съдът не е подминал без коментар това. Не се споделя от ВКС упрека, че Апелативният Съд не е установил самоличността на жертвата и от кого е извършено нейното погребение. Въззивният съд е изискал възможната информация в тази насока, като я е обсъдил коректно. Отказът му да извърши ексхумация на тялото, за да установи дали органите на жертвата са били дарени, не сочи на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като съдът е мотивирал становището си защо счита, че подобно действие не би допринесло за правилното решаване на делото. Чрез отказа да извърши ексхумация на тялото, съдът не е демонстрирал „желание да постанови решение в угода на обвинението“, както се твърди в жалбата, тъй като не всяко искане на подсъдимия следва да бъде уважавано от съда, а само това, което би могло да допринесе за установяване в пълнота на обстоятелствата, свързани с предмета на обвинението. Ирелевантни за процеса са въпросите, на които защитата е поставила акцент - от кого е взето тялото от Съдебна медицина, и е било превозено до гробищния парк ,от кого е погребано на 8.04.2015 г. Установяването им стои в страни от вниманието на съдебния състав, доколкото то няма никакво отношение към причинно следствения процес между нанасянето на ударите на 14.03.2015 г. и настъпилата смърт на 23.04.2015 г. За тяхното изясняване не се налага отмяната на съдебния акт и връщане на делото на АС за ново разглеждане, каквото искане се съдържа в жалбата. Не съществува спор по отношение на самоличността на жертвата, която е ясно установена в хода на ДП, както от показанията на свидетелите Д., С. и Ф., така и от представения документ за самоличност при приемане в болничното заведение, от документацията от КАИЛ на УМБАЛ „Св. Г.-Пловдив“ и смъртния акт. Съдът с основание е отказал да се довери на непоследователните обясненията на подсъдимия, тъй като е приел, че те противоречат на показанията на св. Д. и на изводите на СМЕ на труп за силата, локализацията, броя на нанесените удари и използваните средства. Именно тяхната съвкупна оценка, обективира умисъла за причиняването на смърт, а не само на телесна повреда на жертвата, тъй като ударите са били насочени към жизненоважни части на тялото, били са със значителна сила и интензитет, поради което оплакването за неправилно приложение на материалния закон е неоснователно. Не се споделя от касационната инстанция оплакването за явна несправедливост на наказанието, което подс. Р. следва да понесе за извършеното от него деяние по чл. 115 от НК. Размерът му от 18 години лишаване от свобода е в рамките на закона и е съобразен със степента на обществена опасност на деянието и дееца, който е осъждан шест пъти за умишлени престъпления. Обстоятелството, че сред тях не фигурира извършено престъпление срещу личността, не води до снижаване на обществената му опасност и не рефлектира върху извода, че за постигане на целите на чл. 36 от НК подс. Р. следва да изтърпи така определеното му наказание, без да се налага неговото смекчаване. Пред касационната инстанция не се наведоха нови обстоятелства, които да не са обсъдени от предходните съдебни състави и които да не са били взети предвид от тях при определяне на наказанието. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354 ал. 1 т. 3 от НПК ВКС –Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решението № 317 от 13.12.2016 г. на Апелативен съд- Пловдив по внохд №267/16 г. Решението е окончателно. Председател : Членове : 1. 2.