16 Р Е Ш Е Н И Е № 177 гр. София, 10 април 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретар ..……………. НЕВЕНА ПЕЛОВА …...……… и с участието на прокурор …………… ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ …………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 709/2017 г. по описа на ВКС, трето отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на адв. Н. А., защитник на подсъдимия Д. Д. Н., адв. К. А., защитник на подсъдимия Б. Д. Н. и от подсъдимите Д. Н. и Б. Н. чрез В. П. Н., тяхна майка, защитник на основание чл. 91, ал. 2 от НПК срещу решение № 112 от 10.03.2017 г. на Софийския апелативен съд (САС), НО, ІІІ състав, постановено по ВНОХД № 740/2016 г. по описа на същия съд. С касационната жалба на защитника на подсъдимия Д. Н. адв. Н. А. е релевирано касационното основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на материалния закон, като към ВКС е отправено искане да измени атакувания съдебен акт и да определи по-нисък размер на наложеното на подсъдимия наказание. Изложени са твърдения, че нито първоинстанционният, нито въззивният съдилища разгледали обективно и всестранно доказателствата по делото. Ако това е било сторено, то би се установило, че настъпилото сбиване на 24.10.2010 г. в заведението „Г. де лукс” не било породено от поведението на подсъдимите Д. и Б. Н., а от действията на свидетелите Г. С. и А. А., нападнали И. Е. и И. И.. От удар, нанесен спрямо него, св. Е. паднал върху подсъдимия Б. Н., а св. С. започнал да го бие. Виждайки това, подсъдимият Д. Н. се включил в боя. От това следвало, че нанесените на пострадалия Е. И. травматични увреждания не били причинени по хулигански подбуди, а в състояние на афект при опит да защити брат си от нанасяните му удари от компанията на св. С., част от която е бил и пострадалият И.. Въз основа на тези съображения защитникът адв. Н. А. счита, че правилната квалификация на деянието следвало да бъде по чл. 118 от НК. Не била налице хипотезата на чл. 18, ал. 1 от НК, тъй като при очертаната фактическа обстановка не се установявала довършеност на деянието. Съдът неправилно изменил първоинстанционната присъда, отменяйки приложението на чл. 55 от НК. Били налице множество смекчаващи обстоятелства, поради което в конкретния казус тази разпоредба била приложима. С касационната жалба на адв. Кл. А., защитник на подсъдимия Б. Н., са възведени оплаквания за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание – чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. По отношение на този подсъдим апелативният съд изцяло възприел мотивите на първоинстанционната присъда, като не отчел доводите на защитата. Причина за възобновяването на наказателното производство било наличието на нови факти във връзка с виновността или невиновността на подсъдимия Б. Н.. Имало данни за друг извършител на деянието, като нито първата, нито въззивната инстанции изследвали дали такова друго лице е съществувало, кое е било то, дали именно то е извършило деянието. Свидетелите Л. и Л. ясно свидетелствали, че Б. Н. не участвал в наръгването на пострадалия И.. Св. Л. говорел за лице на име „Г.”, който участвал в боя. Св. Е. обяснил пред съда, че при нанесен му удар паднал върху подсъдимия Б. Н.. При падането му и спрямо двамата били нанесени множество удари с палка, като подсъдимият бил целият в кръв и едвам успял да стане. Съдът обаче не възприел нито показанията на свидетелите Л. и Л., нито дадените в хода на съдебното следствие показания на св. Е., въпреки че той заявил, че поддържа именно тях, а не дадените на досъдебното производство. Предвид изложеното защитникът счита, че безспорно били налице доказателства, че подсъдимият Б. Н. не бил извършил престъплението, в което бил обвинен, поради което моли ВКС да отмени атакуваното решение и да върне делото за ново разглеждане, а алтернативно – да намали наложеното на подсъдимия наказание. С касационната жалба на подсъдимите, подадена чрез конституираната в качеството на защитник тяхна майка В. Н., се претендират допуснати разглеждане на делото съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване на правото на защита на подсъдимите. Като такива, на първо място, са посочени несъответствията между диспозитива и мотивите на присъдата на СГС относно обвинението по чл. 116, ал. 1 от НК, което според присъдата било квалифицирано по т. 1, а не по т. 11, както и при квалификацията по чл. 18 от НК, която в присъдата и обвинителния акт била посочена във връзка с чл. 18, ал. 1, изр. 1, а в мотивите – във връзка с чл. 18, ал. 2. Предвид изискването за единство между диспозитива и мотивите на съдебния акт, не ставала ясна действителната воля на съда относно правните норми, въз основа на които били осъдени подсъдимите. САС незаконосъобразно решил, че може да отстрани тези нарушения, като изменил присъдата, вместо да упражни контролно-отменителните си правомощия и да върне делото за ново разглеждане. Те можели да бъдат отстранени само при ново разглеждане на делото и то на досъдебното производство, тъй като имало пропуснати от съдията-докладчик нарушения на тази фаза на процеса. Досъдебното производство не било проведено пълно. Делото било възобновено с мотива, че на съдилищата не било известно соченото за автор на деянието лице „А.”. За издирването му не били проведени никакви действия, което водело до неизпълнение на указанията на ВКС, дадени с решението за възобновяване на делото. В уводната част на обвинителния акт било посочено, че подсъдимият Д. Н. намушкал Е. И. в областта на лявото бедро и му нанесъл удар с нож в областта на гърба и врата, след което избягал, а в заключителната част било изписано, че му бил нанесъл четири удара в гърба и един в гърба. Липсата на единство между обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт представлявало съществено процесуално нарушение и ограничавало правото на защита на обвиняемия. В приложението на обвинителния акт не били включени разпитаната свидетелка М. Ч., техническата експертиза на камерите, изготвена от вещото лице Й. Д., свидетелят О. И., разпитан по предходното досъдебно производство, чиито показания били идентични с показанията на св. С. Д. и св. Е. И., както и със записите от камерите. Касаторите смятат, че ако тези доказателствени материали са били включени в приложението на обвинителния акт, щяло да се стигне до различен правен извод относно обвинението им за хулигански подбуди при извършване на деянието. Мотивите на СГС били изготвени при липса на правилна преценка и съпоставяне на противоречивите доказателства. Присъдата била постановена единствено на показанията на св. И., които съдът приел за непротиворечиви. Това не било така, защото неговите показания се противопоставяли на показанията на св. Ч. относно мястото, където е пострадал. Не били обсъдени и съпоставени свидетелските показания на Ст. Д., Ив. Д., М. П., Ст. Д., Ив. Е., които наблюдавали как подсъдимият Б. Н. от самото начало на боя бил бит до колоната и охранителят Ив. И. в подробните му разпити на досъдебното производство разяснил, че му е оказал помощ. Показанията на тези свидетели се допълвали от свидетелите Л. и Л., за които съдът приел, че не се подкрепят от други доказателства. Съдът ги е игнорирал и обсъдил формално, което било равносилно на липса на мотиви. Постановяването на осъдителна присъда трябвало да почива на установени по несъмнен начин факти и обстоятелства и никога на предположения, защото оставала съмнението относно участието на посоченото трето лице „А.” –дали то било автор на деянието или подсъдимият Б. Н.. В съдебно заседание на ВКС явилият се лично подсъдим Б. Н. и защитниците адв. Н. А., адв. Кл. А. и В. Н. поддържат подадените касационни жалби по изложените в тях съображения. Подсъдимият Д. Н. не се явява, редовно призован, и не взема допълнително отношение по подадените жалби. Не се явяват частният обвинител и граждански ищец Е. И. и неговият повереник, редовно призовани. По делото е постъпило становище от повереника адв. Л. П., в което се изразява становище за неоснователност на жалбите. Представителят на ВКС дава заключение, че касационните жалби са неоснователни, а атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 145 от 20.05.2016 г., постановена по НОХД № 5002/2014 г., Софийският градски съд (СГС), НО, 26-ти състав, е признал подсъдимия Б. Д. Н. и непълнолетния подсъдим Д. Д. Н. за виновни в това, че на 24.10.2010 г. в [населено място], в заведение „Г. де лукс” на [улица], в съучастие като съизвършители помежду си, по хулигански подбуди, направили опит умишлено да умъртвят Е. И. И., поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 1 вр. чл. 115 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1, пр. 1 от НК, а по отношение на подсъдимия Д. Н. – и вр. чл. 63, ал. 2, т. 1 от НК, и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК ги е осъдил, както следва: подсъдимия Б. Д. Н. – на пет години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието, а подсъдимия Д. Д. Н. – на три години лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от пет години. На основание чл. 45 от ЗЗД съдът е осъдил подсъдимите Б. Н. и Д. Н. да заплатят на Е. И. И. сумата в размер на 40 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от престъплението неимуществени вреди ведно със законната лихва, считано от 24.10.2010 г. до окончателното изплащане, като за разликата до 75 000 лева гражданският иск е отхвърлен като неоснователен и недоказан. В тежест на подсъдимите са били възложени направените по делото разноски, както и държавната такса върху уважената част на гражданския иск. По жалби на защитниците на подсъдимите срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 740/2016 г. по описа на САС, като с атакуваното пред настоящата инстанция решение № 112 от 10.03.2017 г. въззивният съд е изменил присъдата на СГС, както следва: изменил е за всеки от двамата подсъдими цифровата квалификация на престъплението по чл. 116, ал. 1 от НК от т. 1 в т. 11 от НК; изменил е цифровата квалификация на престъплението по отношение на подсъдимия Д. Н. от привръзка с чл. 63, ал. 2, т. 1 от НК в привръзка с чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК, като подсъдимият Б. Д. Н. да се счита за признат за виновен в престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 11 вр. чл. 115 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 18, ал. 1 от НК, а Д. Д. Н. – в престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 11 вр. чл. 115 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК; отменил е приложението на чл. 55 от НК спрямо подсъдимия Д. Д. Н.; намалил е лишаването от свобода на подсъдимия Д. Д. Н. на две години, а продължителността на определения му изпитателен срок на три години съобразно чл. 69 от НК; потвърдил е присъдата в останалата й част. Касационните жалби на адв. Н. А., адв. Кл. А. и на подсъдимите чрез защитника им В. Н. са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. По същество касационните жалби са неоснователни. По съдържание релевираните от касаторите оплаквания се субсумират под касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК. Вътрешнологическата връзка между възраженията с оглед тъждеството на инцидента позволява едновременното им обсъждане, независимо, че са формулирани в три отделни сезиращи документи. І. Приоритетно следва да се отговори на доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като евентуалната им основателност би предопределила изхода на делото. Тези оплаквания по съдържанието си могат да бъдат обособени на две основни групи: 1) залегналите в подадената жалба чрез защитника В. Н. твърдения за несъответствия между диспозитивната и заключителната част на обвинителния акт по отношение на инкриминираните на подсъдимия Д. Н. точни действия, с които е осъществил деянието; непълнота на проведеното досъдебно производство; пропуск в обвинителния акт да бъдат отразени редица доказателствени материали със съществено значение за разкриването на обективната истина; неизпълнение на задължителните указания на ВКС, дадени с решение на ВКС № 237 от 23.05.2014 г. по н. д. № 644/ 2014 г.; допуснати противоречия между диспозитива и мотивите на първоинстанционната присъда относно обвинението по чл. 116, ал. 1 от НК, както и по отношение на квалификацията на деянието на подсъдимите по чл. 18 от НК; и 2) отразени и в трите жалби твърдения за нарушения в доказателствената дейност на съдебните състави. 1. Неоснователни са възраженията за допуснати абсолютни процесуални нарушения – по чл. 348, ал. 3, т. 3 и т. 2, пр. 1 от НПК, както и за допуснати относителни такива – по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. 1.1. Нито в съдържанието на обвинителния акт, нито в съдебните актове на СГС и САС се констатират такива празноти или противоречия, които биха могли да бъдат окачествени като препятстващи възможността на подсъдимите, в частност на жалбоподателя Д. Н., да разберат в какво се обвиняват, да узнаят обвинението в неговата цялост, включително всички фактически данни, свързани с претендираната спрямо тях наказателна отговорност. Няма спор, че нормативно определеното съдържание на обстоятелствената част на обвинителния акт следва да бъде запълнено с недвусмислени твърдения за конкретните фактически обстоятелства, в които се е изразило деянието на привлечените към наказателна отговорност лица. В обстоятелствената част на обвинителния акт следва ясно да се очертаят фактите, които обуславят престъпната съставомерност на деянието и участието на касаторите в него чрез посочване на времето, мястото, изпълнителното деяние, механизма на извършване, предмета, пострадалото лице, вредоносните последици, обстоятелствата, правнозначими за съответните субективни измерения на тези обективни дадености в съзнанието на авторите на посегателството. ВКС счита, че в разглеждания случай, конкретно по отношение на повдигнатото обвинение спрямо подсъдимия Д. Н., като цяло представителят на обвинителната власт е формулирал достатъчно разбираемо своята позиция за инкриминираното престъпление с характеризиращите го обективни и субективни признаци, обуславящи приложимия според него закон. Макар и в минимално изискуемия обем, в обсега на обвинението са лимитирани фактите, достатъчни за правната оценка на извършеното от подсъдимия Д. Н.. При внимателния прочит на обвинителния акт се установява, че в обстоятелствената му част е отразено, че подсъдимият Д. Н. е намушкал пострадалия И. в лявото бедро, след това му нанесъл „удар” с нож в областта на гърба и врата; посочено е също, че му е нанасял „удари” с ножа в гърба; в заключителната част на обвинителния акт е конкретизирано, че касаторът Д. Н. е нанесъл на пострадалия „четири удара в гърба и един в гърба”. Така посочената конкретика не позволява да се приеме, че се касае до липса на задължителни елементи от обстоятелствената, респ. заключителната, части на внесения обвинителен акт по обвинението на подсъдимия Д. Н., нито до непреодолими вътрешни противоречия между отделните дялове на обвинителния акт. Процесуалният документ, въз основа на който е било образувано НОХД № 5002/2014 г. по описа на СГС, отговаря на минималните основни изисквания на чл. 246 от НПК и на указанията, дадени с ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС, макар че начинът на изготвянето му в съдържателно отношение наистина поражда основателна критика. Този обвинителен акт всъщност механично възпроизвежда същия недостатък, който е бил наличен и в предишния обвинителен акт, въз основа на който е било образувано предходното първоинстанционно съдебно производство по НОХД № 4257/2011 г. по описа на СГС, проконтролирано впоследствие от още две съдебни инстанции – САС по ВНОХД № 594/2012 г. и ВКС по КНД № 840/2013 г. Постановените по цитираните наказателни дела съдебни актове действително са били отменени с решение на ВКС № 237 от 23.05.2014 г. по КНД № 644/2014 г. по описа на ІІ н. о., но по извънредния ред за възобновяване на наказателни дела на основание чл. 422, ал. 1, т. 3 от НПК. Недостатъците в обвинителния акт, поставил началото на първото наказателно производство, не са били отчетени като непредолими пречки за правото на защита на подсъдимия Д. Н. от нито една от трите предходни редовни инстанции за контрол. Както вече беше отбелязано, същите неточности са преповторени и в обвинителния акт, инициирал сегашното второ по ред разглеждане на делото, като липсват основания настоящият съдебен състав да даде различна оценка на изтъкнатите от касатора несъответствия. Разминаванията в посочените от него фрагменти от обвинителния акт се дължат на допусната от прокурора непрецизност при изготвянето му, но по естеството си не представляват съществено процесуално нарушение, препятстващо неотменимото право на подсъдимия да научи в какво се обвинява и да се защити пълноценно и ефективно по обвинението. От описанието на конкретните действия на подсъдимия Д. И. в обстоятелствената част на обвинителния акт в достатъчна степен се изяснява, че е наръгал св. Е. Н. в лявото бедро и му е нанесъл удари с нож в гърба. Точният брой на последните е конкретизиран в диспозитивната част на акта – четири, като безусловно ясно са описани причинените с тях тежки, животозастрашаващи увреждания на пострадалия – две проникващи прободно-порезни наранявания на гръдния кош и две порезни наранявания по гръбначния стълб, довели до левостранен хемоторакс и хеморагичен шок. 1.2. Отделен е въпросът, че залегналото в подадената чрез защитника В. Н. жалба искане делото да се върне на досъдебното производство не е съобразено с правомощията на касационната инстанция. ВКС контролира процесуалната и материална законосъобразност на съдебната дейност, поради което съгласно чл. 354 от НПК въобще не може да върне делото за ново разглеждане на прокурора, каквото искане е отправено. Това е така, защото касационната инстанция преценява дали въззивният съд законосъобразно е осъществил съответните си правомощия (в случая – по изменение на първоинстанционната присъда). Предмет на касационната проверка е постановеният по ВНОХД № 740/2016 г. по описа на САС съдебен акт, а не пряко и непосредствено деятелността на органите на досъдебното производство. Според актуалната редакция на чл. 335, ал. 1 и 2 от НПК (ДВ, бр. 63 от 2017 г.) въззивният съд също няма възможност да върне делото за ново разглеждане на прокурора при наличие на съществени процесуални нарушения, отстраними единствено в предходни стадии или на досъдебната фаза на наказателното производство. В такива случаи въззивната инстанция би могла да върне делото на първата инстанция (чл. 335, ал. 2 от НПК), защото именно тя не е изпълнила задължението си по чл. 249, ал. 1 вр. чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК. Но и при предишната редакция на чл. 335, ал. 1, т. 1 от НПК (Ред., ДВ, бр. 86 от 2005 г.), при действието на която е протекло въззивното производство и е било образувано касационното производство, правомощието за отмяна на първоинстанционната присъда и връщане на делото за ново разглеждане на прокурора е могло да бъде упражнено само при констатация за допуснато на досъдебното производство отстранимо съществено нарушение, ограничаващо процесуалните права на обвиняемия или на защитника му. Когато процесуалното нарушение не е съществено или е било отстранено в съдебната фаза на процеса, то не съставлява основание за връщане на делото на прокурора. С оглед на това възражението на касаторите за пороци на досъдебното производство – непълнота при провеждането му, пропуски в обвинителния акт да бъдат отразени редица доказателствени материали – е неоснователно: щом съдебното производство е протекло съобразно правилата на чл. 13, ал. 1 и чл. 14, ал. 1 от НПК, евентуално нарушение на изискванията за обективност, пълнота и всестранност на разследването е без значение за изхода на делото. 1.3. Неоснователно е твърдението за неизпълнение на задължителните указания на ВКС, дадени с решението на ВКС № 237 от 23.05.2014 г. по н. д. № 644/ 2014 г., ІІ н. о. При коректния прочит на този съдебен акт е видно, че предложението на градския прокурор за възобновяване на наказателното дело на основание чл. 422, ал. 1, т. 3 от НПК е било прието за основателно предвид показанията на свидетелите Л. и Л. във връзка с участието на подсъдимия Б. Н. в деянието. Съставът на ВКС изрично е отказал да се занимава с въпроса за процесуалната активност на органите на досъдебното производство – дали в хода му са били изчерпани „всякакви процесуални усилия” при разкриването на обективната истина за установяване на всички присъстващи към момента на инцидента лица в заведението и тяхното поведение. Основната причина за възобновяване на производството, върху която е акцентирал съдът, се е отнасяла до факта, че съдържанието на показанията на свидетелите Л. и Л. не е било предмет на разглеждане от съдилищата поради „липса на информация за подобни обстоятелства и на искания от страните по делото в тази връзка”. Доколкото в тях се е съдържала информация във връзка с неучастието на подсъдимия Б. Н. в извършването на деянието (включително и данни за съпричастност на неизвестно лице „Г.”, „А.”, към увреждането на пострадалия), съдът е преценил посочените доказателствени източници като такива „от естество да изиграят сериозна роля в процеса на формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти”, т. е. със „съществено значение за делото” по смисъла на чл. 422, ал. 1, т. 3 от НПК. ВКС обаче не е указвал, а и не би могъл съобразно законовите си правомощия да интервенира във вътрешното убеждение на решаващите органи и да ги наставлява по задължителен начин как именно да интерпретират съдържанието на свидетелските показания, какви изводи да правят относно достоверността им, дали да ги кредитират. Поради това няма как да се счете, че дадените с решението на ВКС за възобновяване на делото указания не са били изпълнени – свидетелските показания на Л. и Л. са били включени в доказателствената съвкупност, като обаче при проведеното допълнително разследване прокурорът не е намерил основание за прекратяване на наказателното производство спрямо обвиняемия Б. Н.. Впоследствие новоразкритите обстоятелства са били предмет на специално обсъждане и в съдебните актове на първоинстанционния и на въззивния съдилища, които органи еднозначно са заключили, че те не разколебават несъмнените изводи за участието и на двамата подсъдими при извършване на опита за убийство на св. И.. 1.4. Изтъкнатите в жалбата на касаторите Д. Н. и Б. Н. чрез защитника им В. Н. констатации за несъответствия в диспозитива на първоинстанционната присъда са верни от формална гледна точка. Тези разминавания обаче са напълно несъществени по значение. Цифровата квалификация на инкриминираните деяния по обвинението е погрешно посочена по чл. 116, ал. 1, „т. 1” от НК, вместо „т. 11”, а привръзката с чл. 18 е отразена по ал. 1, „пр. 1” от НК. Не може да се игнорира обаче, че в диспозитива на първоинстанционната присъда съставомерните признаци на състава на инкриминираните престъпления са описани и словесно с достатъчна изчерпателност. Тези официално отразени обстоятелства представляват елементи от съдържанието на обсъждания съдебен акт и се явяват редовни негови изискуеми реквизити. На практика при изписването на диспозитива съдът е допуснал единствено техническа непрецизност при изписването на цифровото изражение на квалификацията на инкриминираните деяния (по чл. 116, ал. 1, т. 1 от НК). Обективно залегналата в описателната част на диспозитива на първоинстанционната присъда информация относно правната квалификация на деянията позволява да се заключи със сигурност, че посочените несъответствия при цифровото посочване на приложимия наказателен закон представляват формален технически пропуск, който по никакъв начин не накърнява правото на защита на подсъдимите. След като квалифициращото обстоятелство по чл. 116, ал. 1, т. 11 от НК, че деянието е извършено по хулигански подбуди, е обосновано в мотивите на присъдата и фигурира словесно в диспозитива й, техническата грешка при цифровото му изписване като „т. 1” на чл. 116, ал. 1 от НК не може да се приравнява на противоречие между диспозитив и мотиви. Възраженията на защитника В. Н. в тази насока са самоцелни и индицират прекомерен процесуален формализъм. Изначално от постановленията за привличане на подсъдимите в качеството на обвиняеми лица, от съдържанието на обвинителния акт, от словесното описание на извършеното престъпление в диспозитива на присъдата и от ясните съображения в мотивите на съдебния акт е безусловно ясно за какво точно престъпление е била ангажирана наказателната отговорност на подсъдимите, като никога не е бил поставян, дори и косвено, въпрос за факти, насочващи към възможна квалификация на деянието по чл. 116, ал. 1, т. 1 от НК. За прецизност и точност на съдебния си акт въззивният съд, използвайки правомощието за изменение на първоинстанционната присъда, напълно е отстранил допуснатата в диспозитива техническа грешка, като е изменил по отношение на всеки от двамата подсъдими цифровата квалификация на престъплението по чл. 116, ал. 1 от НК от т. 1 в т. 11 от НК. Посочването в диспозитива на присъдата на привръзка с чл. 18, ал. 1, пр. 1 от НК, а в мотивите – на чл. 18, ал. 2 от НК, също не съставлява процесуално нарушение, каквото се претендира от касаторите. По същество двете посочени от защитника В. Н. норми не се противопоставят една на друга, защото разпоредбата на ал. 1 на чл. 18 от НК съдържа легална дефиниция на понятието за опит, а ал. 2 изяснява наказуемостта на опита. Посочването от СГС и на двата законови текста на чл. 18 от НК – по ал. 1 и ал. 2 – с нищо не е попречило на жалбоподателите да разберат за какво са осъдени, както и да узнаят в пълнота всички факти и основания от значение за реализацията на наказателната им отговорност. 1.5. Неоснователен е и доводът в жалбата на подсъдимите (чрез защитника им В. Н.) относно невключването в приложението към обвинителния акт на свидетелите М. Ч. и свидетелят О. И. и вещото лице Й. Д.. Не е ясно защо касаторите смятат, че ако тези доказателствени материали са били включени в приложението на обвинителния акт, щяло да се стигне до различни правни изводи относно обвинението им за хулигански подбуди при извършване на деянието. Няма спор, че независимо дали определени доказателствени материали са посочени или не в приложението към обвинителния акт, съгласно чл. 13, ал. 1, чл. 107, ал. 2 и ал. 4 от НПК по искане на страните или служебно по свой почин съдът събира доказателства за изясняване на обективната истина във всички стадии на съдебното производство, когато е допустимо провеждането на съдебно следствие. В разглеждания случай в съдебно заседание на 16.11.2015 г. първоинстанционният съд е одобрил изразеното от страните съгласие за провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 1 от НПК и е обявил, че при постановяване на присъдата ще ползва непосредствено съдържанието на съответните протоколи и експертни заключения от досъдебното производство, вкл. тези по НОХД № 4257/2011 г. по описа на СГС. Допълнително пред съда са били депозирани показанията на свидетелите А. Л., Е. Л., К. Б., било е изслушано и прието заключението по назначената тройна съдебномедицинска експертиза, били са разпитани подсъдимите Д. Н. и Б. Н., а в хода на проведеното пред въззивния съд съдебно следствие са били разпитани свидетелите М. П., Е. И., И. Д., Н. К., С. Д.. В съдебно заседание на 10.02.2017 г. (гърба на л. 107 от ВНОХД № 740/2016 г.) всички страни, включително подсъдимите и техните защитници, са заявили, че нямат доказателствени искания, а това означава, че самите те не са констатирали доказателствена непълнота. 2. Възраженията за нарушения в доказателствената дейност на съдебните състави, залегнали и в трите жалби, с които е сезиран ВКС, не могат да бъдат споделени. На първо място, следва да се подчертае, че преобладаващата част от оплакванията на касаторите в тази насока не могат да получат отговор в рамките на настоящото производство. Доводите, че доказателствата по делото не били разгледани обективно и всестранно; че неправилно не били възприети показанията на свидетелите Л. и Л., нито дадените в хода на съдебното следствие показания на св. Е.; че подсъдимият Б. Н. не бил автор на деянието; че мотивите на СГС били изготвени при липса на правилна преценка и съпоставяне на противоречивите доказателства; че присъдата била постановена единствено на показанията на св. И., които съдът неправилно приел за непротиворечиви и пр., на практика под претекст за процесуални нарушения обективират недоволството на касаторите от осъждането на подсъдимите по възведеното им обвинение, тяхното несъгласие с дадената от въззивния съд оценка на събраните по делото доказателствени материали и, съответно, одобрението му на осъществения от първоинстанционния съд доказателствен анализ. По съдържанието си развитата от жалбоподателите аргументация съответства на възражение за необоснованост – оплакване срещу резултатите от оценъчната дейност на въззивния съд при осъществяването на доказателствения анализ. Необосноваността не е възведена като касационно основание и не може да се обсъжда от ВКС, който съд, извън хипотезите на чл. 354, ал. 5, пр. 2 от НПК, няма правомощие самостоятелно да анализира и оценява доказателствените материали, замествайки суверенното право на САС като последна инстанция по фактите да прави собствена преценка на доказателствената съвкупност при съобразяване с процесуалните изисквания за това. При касационния контрол се проверява единствено юридическата правилност на атакуваните съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да се променя, допълва или ограничава фактическата им основа. Като инстанция „по правото”, процесуалните задължения на ВКС се свеждат само до проверка за спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяването на обстоятелствата, относими към предмета на доказване. В този аспект настоящият съдебен състав не установи наличието на процесуални нарушения при първоинстанционното разглеждане на делото, които да са били пропуснати от въззивната инстанция при постановяване на решението по ВНОХД № 740/2016 г. по описа на САС. При извеждането на значимите за обективната и субективна съставомерност на престъпната деятелност на подсъдимите Д. Н. и Б. Н. обстоятелства е спазен регламентираният процесуален ред. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5 от НПК. В доказателствената дейност на съда няма процесуални нарушения от категорията на абсолютните, нито пропуски и нарушения, които да доведат до съмнителност на осъдителните изводи на съдебния акт. При изготвянето на въззивното решение не са допуснати съществени непълноти. Съдържанието му не дава основание да се приеме, че поставените на вниманието на САС оплаквания срещу присъдата на СГС са били пренебрегнати и не са получили отговор. Фактологията на инкриминираните деяния е много подробно развита в атакуваното решение с конкретно посочване на доказателствените източници, обуславящи всяко едно от приетите фактически положения, а на стр. 10 – стр. 13 от въззивния съдебен акт са изброени и обстойно изследвани поотделно и в общата им съвкупност всички доказателствени материали, аргументиращи изводите на съда по отношение на отделни фактически констатации във връзка с точното местонахождение и поведение на подсъдимите и пострадалия, сблъсъка между тях, получените от пострадалия увреждания и механизма на причиняването им. Всички възражения на защитниците са били обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е било преценено като неоснователно. С оглед на това касационната инстанция счита, че изложената от въззивния съдебен състав аргументация в пълна степен удовлетворява стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК и не лишава подсъдимите от възможност да разберат недвусмислено изразената воля на въззивния състав. По-специално по отношение на въпроса за участието и на подсъдимия Б. Н. при осъществяване на деянието въззивният съд е наблегнал върху водещото значение на показанията на пострадалия – св. Е. И., като подробно и убедително е обосновал позицията си. Изводите на съда основателно са аргументирани (стр. 12 от атакуваното решение) с констатираните еднопосочност и последователност на свидетеля в описанието на външността и действията на всеки от подсъдимите; кореспонденцията с възприятията на свидетелите И. И., А. А., Г. Г., М. П.; проверката за достоверност с оглед показанията на св.И. И.; категоричното описание на извършителите с посочване на специфични външни белези, недвусмислено индивидуализиращи подсъдимите (белег на горната устна на подс. Б. Н. и характерни вежди на подс. Д. Н.); обективното съответствие на получените от св. Е. И. наранявания с посочения механизъм на причиняването им, потвърден от експертните изводи на вещите лица съдебни медици. При наличието на безапелационните твърдения на пострадалия, че е възприел хронологията на инцидента, видял е своите нападатели, добре е запомнил външността, облеклото и поведението им, съдът и не би могъл да отхвърли голословно показанията му, без да изопачи по недопустим начин съдържанието им. От друга страна, въззивният съдебен състав не е оставил без внимание показанията на свидетелите А. Л. и Е. Л., които са станали причина за възобновяване на делото по реда на чл. 422, ал. 1, т. 3 от НПК. На стр. 13 от решението са залегнали състоятелни съображения, въз основа на които съдът не е гласувал вяра за заявените от тези свидетели данни за авторството на опита за убийство в лицето на друго неустановено лице, вместо на подсъдимия Б. Н.: противоречия с показанията на св. Е. И., с обясненията на подсъдимите, а и между показанията на самите свидетели. С оглед изложеното ВКС може да обобщи, че констатациите и изводите на съдилищата по същество се основават на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, поради което вътрешното убеждение на решаващите съдебни състави е правилно формирано и в процесуален план законосъобразно обективирано в постановените съдебни актове. Липсват каквито и да е основания за упреци към акуратно осъществената доказателствена проверка. Не е налице претендираната от касаторите едностранчивост и селективност при обсъждането на доказателствените източници. Обстоятелството, че поддържаната от тях теза не е възприета, не е причина да се отхвърлят като съмнителни резултатите от проведения от съда доказателствен анализ. Съставът на САС напълно добросъвестно и точно е обсъдил свидетелските показания поотделно и в тяхната цялостна съвкупност стриктно според действителното им съдържание, без произволно да игнорира някои от доказателствата, да преиначава смисъла им или да се позовава на несъществуващи факти. ІІ. По релевирания касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК: ВКС счита, че в пределите на законосъобразно установените в процесуален план фактически положения съставът на САС е приложил правилно и точно материалния закон. Изложените в тази насока съображения от въззивния съд в мотивите на атакуваното решение (стр. 13 – стр. 14) почиват на вярно разбиране на закона, изведени са в съгласие с практиката на ВКС и изцяло се споделят от настоящия касационен състав. Възражението за материална незаконосъобразност по отношение на подсъдимия Б. Н. се извежда единствено като следствие от претенциите за фактическа необоснованост на съдебните актове по въпроса за авторството, които ВКС не може да обсъжда. В касационната жалба на адв. Кл. А. и в жалбата на подсъдимия чрез защитника му В. Н. не са изложени други доводи, които настоящият съдебен състав да обсъди. Неоснователни са съображенията на адв. Н. А., въз основа на които се претендира квалификация на деянието по чл. 118 от НК. Дефинитивно за привилегирования състав на убийството по чл. 118 НК са характерни два момента: особеното състояние на дееца, в което той взема решението за извършване на престъплението и го реализира и, на следващо място, провокативното поведение на пострадалия, което е предизвикало особеното състояние на извършителя. Състоянието на силно раздразнение на дееца – когато съзнанието му овладяно от чувства до степен на значително намаляване на възможността му да взема правилно решение и да ръководи постъпките си – всякога е непосредствен резултат от предизвикалия го повод, т.е. от поведението на самата жертва. При това състоянието на силно раздразнение обуславя приложението на привилегирования състав на чл. 118 НК само когато поведението на жертвата е неправомерно. Действията на пострадалия, които са от естество непосредствено да провокират състоянието на силно раздразнение, могат да приемат само формите, изчерпателно посочени в закона – насилие, тежка обида, клевета, друго противозаконно действие, от което са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за виновния или за негови близки. В светлината на тези основни теоретични постановки, характеризиращи по-леко наказуемия състав на убийство по чл. 118 НК, касационната инстанция счита, че за да се откаже приложението му в конкретния случай са достатъчни само констатациите, че първоначален повод за възникването на конфликта в дискотеката е станало поведението на св. И. Е. и св. И. И., които обикаляли масите и блъскали безпричинно посетителите; че впоследствие при настъпилото масово сбиване удари с палки са били нанесени на подсъдимите от А. А. и Г. С.; че пострадалият Е. И. се е намесил в разпрата, за да разтървава подсъдимите, от една страна, и св. Г. С. от друга. При така установените фактически положения поведението на св. Е. И. по никакъв начин не може да бъде третирано като неправомерно предизвикателство. Той обективно не е сторил нищо, което да бъде оценено като физическа или вербална агресия. Съгласно приетите факти той е бил нападнат с ножове едновременно от двамата братя, които му нанесли удари в корема и гърба, в момент, когато е бил застанал между тях и св. Г. С., опитвайки се да ги избутва с ръце, за да ги раздели един от друг. Субективните изживявания на подсъдимите, които напълно необосновано са реагирали с физическо нападение, нанасяйки удари с нож върху човек, стремящ се да преустанови конфликта, не се отразяват върху действителната характеристика на поведението на пострадалия, което реално не е имало характера и значението на неправомерна провокация. Поради това в разглеждания казус СГС и САС законосъобразно са преценили, че не са налице основания за квалификация на деянията на подсъдимите Д. Н. и Б. Н. по чл. 118 от НК. Настоящата инстанция споделя и правния извод на предходните съдебни инстанции за наличие на квалифициращото обстоятелство по чл. 116, ал. 1, т. 11 от НК. Убийството по хулигански подбуди предпоставя наличие на предшестващи или съпровождащи посегателството хулигански действия, „...подтикнали дееца да извърши убийството или на мотиви, изразяващи явно неуважение към обществото, пренебрежение към правилата на общежитието и човешката личност.” (ППВС № 2/1957 година, т. 19). Въпреки, че първопричина за възникването на конфликта не са били подсъдимите, тяхната реакция на провокацията от страна на св. А. и св. С. и конкретните извършени от тях действия в разразилия се побой бележат характеристиките на типично хулиганско поведение. Независимо от обстоятелство кой непосредствено е провокирал скандала, поведението на всички участници в масовата агресивна проява е било мотивирано от желание да демонстрират собственото си превъзходство чрез грубост и физическо насилие. Носенето и използването на ножове в увеселително заведение от страна на подсъдимите, безразборното нанасяне на удари по участващите в стълкновението лица, координираното нападение от две страни върху пострадалия, който се е включил в по-късен момент в боя и то само, за да разтърве биещите се, обективират преднамерената показност на хулиганското поведение, ескалирало в настоящия случай до опит за отнемането на човешки живот. Описаните факти са все обстоятелства, които се дефинират като хулигански, защото са провокирани от основния, водещ мотив на дейците – да покажат незачитане на установените в обществото ценности и порядки; да изразят по явен и непредизвикващ съмнение начин пренебрежението си към обществените норми, да демонстрират грубо силово присъствие на обществено място, пред всички посетители на заведението открито да се саморазправят с компанията на св. С., св. А. и св. Д.. Избраният от подсъдимите абсолютно неприемлив начин на реакция срещу провокацията на други лица – въздаване на незабавно „правосъдие” и отмъщение чрез многократно наръгване на страничен за конфликта човек – определя поведението им като дързък опит да наложат собствените си разбирания за „справедливост”, изразяващ грубо пренебрежение към социалните норми и ценности, включително към човешкия живот. Пострадалият Е. И. им е бил напълно непознат, те не са имали каквито и да било лични взаимоотношения с него до момента на намесата му за разтърваване на биещите се, включително и към този момент той не е реагирал с нищо, с което да предизвика подобна непремерено агресивна проява (опитвал се да избутва подсъдимите с ръце). Поради това настоящата инстанция отхвърля доводите за лично мотивирано поведение на подсъдимите, включително и на подсъдимия Д. Н., по отношение на чието поведение адв. Н. А. е навела изрични възражения. С оглед изложеното ВКС прие, че деянията на подсъдимите Д. Н. и Б. Н. законосъобразно са квалифицирани по чл. 116, ал. 1, т. 11 вр. чл. 115 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 18, ал. 1 от НК, а по отношение на подсъдимия Д. Н. – и вр. чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК. Юридически прецизната аргументация на атакувания съдебен акт се споделя от настоящата инстанция и в частите относно приложението на чл. 18, ал. 1 от НК и конкретизацията на привръзката с чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК спрямо подсъдимия Д. Н.. Залегналите на стр. 14 от решението съображения по отношение на довършеността на опита за убийство в конкретния случай са верни, а въпросът за недопустимостта за квалифициране на извършеното от подсъдимия Д. Н. деяние във връзка с чл. 63, ал. 2, т. 1 от НК (която квалификация в действителност е вярната) е процесуално правилно разрешен при отчитане на повдигнатото обвинение от прокурора и забраната за reformatio in pejus. ІІІ. Относно наложените на подсъдимите наказания: При индивидуализацията на наказанията на подсъдимите Б. Н. и Д. Н. не са допуснати нито нарушения на закона, нито явна несправедливост. Наказанието на подсъдимия Б. Н. е отмерено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК на пет години лишаване от свобода, съществено под минималния предел на лишаването от свобода, предвиден от санкционната част на разпоредбата на чл. 116, ал. 1 от НК. При фиксирането на конкретния срок на лишаването от свобода, което този подсъдим следва да понесе, касационната инстанция не съзира нито едно смекчаващо обстоятелство, което да е убягнало от вниманието на САС (а такива не са посочени и от защитниците му). Наказанието на Д. Н. е отмерено максимално либерално – на две години лишаване от свобода при приложение института на чл. 69, ал. 1 вр. чл. 66, ал. 1 от НК с определен тригодишен изпитателен срок. Липсват каквито и да е причини за допълнителната му редукция, особено при положение, че този жалбоподател на практика е сериозно бонифициран следствие погрешно приетата от прокурора квалификация във връзка с чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК. Защитникът му адв. Н. А. неоснователно се оплаква от неприлагането на чл. 55 от НК, като настоящият съдебен състав няма какво да добави към залегналите на стр. 15 от решението на САС аргументи. С оглед изложените съображения ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила атакувания съдебен акт на САС по ВНОХД № 740/2016 г., с който е изменена присъда № 145 от 20.05.2016 г., постановена по НОХД № 5002/2014 г. по описа на СГС. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 112 от 10.03.2017 г., постановено по ВНОХД № 740/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, ІІІ състав. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.