Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е     № 70   гр. София, 06 април  2010г.     В   ИМЕТО   НА   НАРОДА                 Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети  януари,  две хиляди и десета година, в състав:                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ВЕРОНИКА  ИМОВА        ЧЛЕНОВЕ :   КЕТИ  МАРКОВА                                                                           ЦВЕТИНКА  ПАШКУНОВА     при  участието на секретаря  ЛИЛИЯ  ГАВРИЛОВА и в присъствието на прокурора  АТАНАС  ГЕБРЕВ изслуша докладваното от съдията  КЕТИ  МАРКОВА н. д. №  745/ 2009 година   Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия Я. Д. К., чрез защитника му- адв. П. К. , и на частните обвинители и граждански ищци Р. Д. Д. и В. С. А., чрез поверениците им- адв. Ир. П. и адв. Н. К. , срещу въззивно решение № 383 от 30. 10. 2009г., на Апелативен съд- гр. С., наказателно отделение, 1 състав, постановено по ВНОХД № 650/ 2009г., по описа на съда, с което е изменена присъда № 145 от 6. 04. 2009г., на Софийски градски съд, наказателно отделение, 6 състав, по НОХД № 1610/ 2007г., в частта й за правната квалификация на деянието, както и в гражданско- осъдителната, и е потвърдена в останалата. В касационната жалба на подсъдимия Я. Д. К. се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 НПК. Нарушението на материалния закон, според касатора, се свежда до несъобразяването на инстанциите по същество с наличието на “случайно деяние”, предвид липсата на допуснати нарушения на правилата за движение, аргументирано и с неправомерното поведение на пострадалия пешеходец. Съществените процесуални нарушения, посочени в жалбата се отнасят до неуважени от инстанциите по същество доказателствени искания, и позоваването на негодно доказателствено средство- протокола за оглед на местопроизшествие. Поддържа се също така, че наложеното му наказание е явно несправедливо, а присъдените обезщетения за неимуществени вреди- завишени по размер. Заявява се искане за отмяна на решението, оправдаване на касатора и отхвърляне на предявените граждански искове. Подсъдимият, редовно призован, не се явява в съдебно заседание. Жалбата се поддържа от неговия процесуален представител, по съображенията в нея, със заявеното искане. В касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци Р. Д. Д. и В. С. А. се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на закона- и в наказателната, и в гражданско- осъдителната му част. Жалбоподателите считат, че неправилно престъплението е преквалифицирано в по- леко наказуемо от втората инстанция, а размерите на присъдените обезщетения за неимуществени вреди са занижени по размер- касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Искането е за изменяване на решението в обжалваните му части- преквалификация на престъплението и увеличаване на размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, до предявените. Касаторите не се явяват в съдебно заседание пред касационната инстанция и не изпращат процесуален представител. В представените по делото писмени бележки на техните повереници адв. П адв. К. , жалбата се поддържа по изложените съображения, и с искането в нея. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбите са неоснователни, поради което счита, че решението на въззивния съд следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като взе предвид доводите в жалбите, становищата на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба на подсъдимия Я. Д. К. е неоснователна. Касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци Р. Д. Д. и В. С. А. е частично основателна. С първоинстанционната присъда Софийският градски съд, наказателно отделение, 6 състав, е признал подсъдимия Я. Д. К., за виновен в това, че на 24. 12. 2006г., в гр. С., при управление на МПС- лек автомобил “Ситроен Берлинго”, с ДК№ С* в нарушение на правилата за движение- чл. 20, ал. 2 ЗДвП, по непредпазливост причинил смъртта на Д. Д. А. , поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. “в”, вр. чл. 342, ал. 1 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на две години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за срок от три години, считано от влизане в сила на присъдата, като го е оправдал по обвинението в останалата му част. Осъдил е подсъдимия К да заплати на Р. Д. Д. и В. С. А. сумите от по 20 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, за всяка от тях, ведно със законната лихва, считано от 24. 12. 2006г., до окончателното им изплащане, като е отхвърлил гражданските искове в останалата им част. Присъдил е разноските по делото и ДТ върху уважените граждански искове, възложени в тежест на подсъдимия. С обжалваното въззивно решение, Апелативният съд- гр. С., наказателно отделение, 1 състав, е изменил цитираната първоинстанционна присъда, като е преквалифицирал престъплението- по чл. 343а, б. „б”, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 НК, поради това, че след деянието подсъдимият К е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, и е увеличил размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, присъдени в полза на двете граждански ищци- Р. Д. и В. А. на по 25 000 лв.- за всяка от тях. Съразмерно е увеличил и държавната такса върху уважените граждански искове- на 2000 лв. Потвърдил е присъдата в останалата и част.   ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ Я. Д. К.: Поддържаният пред касационната инстанция довод за нарушение на материалния закон, аргументиран с наличието на случайно деяние, по смисъла на чл. 15 НК, е бил изтъкван и пред въззивния съд, който мотивирано го е отхвърлил като неоснователен. При установените от инстанциите по същество фактически обстоятелства относно механизма на инкриминираното ПТП, тезата за липса на вина, поради случайно деяние, законосъобразно е приета за несъстоятелна. Доказано е по делото, че подсъдимият е управлявал автомобила по бул. „Цар Борис ІІІ”, със скорост от 70 км/ч, с включени къси светлини, а пострадалият пешеходец Д. А. предприел пресичане на пътното платно в района на кръстовището с ул. „Пушкин”, отдясно наляво, считано по посоката на автомобила. Последвал удар между автомобила и пешеходеца, с отхвърляне на тялото му върху челното стъкло, като след достигането на тавана на МПС и носене, паднало окончателно на около 10м от спрелия автомобил. Съставомерният резултат от инкриминираното ПТП е смъртта на А. , вследствие на несъвместимата с живота съчетана травма. При това положение, безспорно е, че ако подсъдимият беше изпълнил задължението си да възприеме пешеходеца своевременно и веднага да реагира със спиране, процесното ПТП не би настъпило, тъй като подсъдимият е бил в обективна възможност да спре на разстояние 10м преди мястото на удара. В този смисъл в пряка причинна връзка с инкриминираното ПТП се оказва нарушението на правилата за движение, допуснато от дееца, свързано с режима на скоростта, т.е. по чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП. Водачът е действал в условията на непредпазливост, а не при случайно деяние по чл. 15 НК, защото е бил в обективна възможност и е бил длъжен да възприеме пешеходеца, още в момента, когато той се насочва към платното за движение и обективните му действия недвусмислено и категорично сочат на намерението му да пресече въпреки забранителния за него червен сигнал на светофара. Тук е мястото изрично следва да се изтъкне, че съдилищата са съобразили и приложили константната практика на ВКС по въпроса за началния момент на възникване на опасността при транспортните престъпления, приемайки, че предписаните от закона задължения за водача на МПС възникват не от момента на фактическото стъпване на пешеходеца на пътното платно, а от един предхождащ го, по- ранен- когато от поведението му очевидно личи, че ще навлезе в неговите очертания. Ето защо, изложените от въззивния съд съображения, в подкрепа на извода му за осъществено при условията на несъзнавана непредпазливост престъпно деяние, са съответни на закона. Подробно са обсъдени доказателствените източници, включително заключенията на назначените по делото автотехнически и комплексни медико- автотехнически експертизи. В обобщение, не може да се приеме осъществено “случайно деяние” по чл. 15 НК, тъй като нарушавайки правилата за движение, касаещи режима на скоростта, деецът е бил длъжен и е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Позоваването на обстоятелството, че пострадалият също е допуснал нарушение на правилата за движение и по този начин е съпричинил настъпването на резултата, е неуместно, доколкото то не може самостоятелно и дефинитивно да елиминира отговорността на дееца, като водач на МПС, при наличието на всички обективни и субективни признаци на съставомерно деяние. Приносът на пострадалия е фактор, релевантен при реализацията на наказателната отговорност на дееца и при определяне размера на обезщетенията за вреди, на основание чл. 45 ЗЗД. Ето защо, материалният закон е приложен правилно от апелативния съд, като в мотивите му са обсъдени всички елементи на обективната и субективна с. на престъплението. Доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила са неоснователни. Те са поддържани и пред втората инстанция, която със своя съдебен акт им е дала мотивиран и съответен на закона отговор. Касаторът възразява срещу отказа на въззивния съд да уважи искането му за допускане на допълнителна комплексна медико- автотехническа експертиза, което преди това е било отхвърлено и от състава на първостепенния съд. Касационната инстанция намира, че съдилищата не са нарушили закона, оставяйки без уважение заявеното от защитника на подсъдимия доказателствено искане. Това е така, защото законът не задължава втората инстанция да допуска събирането на всички доказателства, поискани от страните, а е поставил изцяло в дискрецията му решаването на въпроса доколко конкретното доказателство е от значение за правилното решаване на делото, с оглед степента на изясненост на правнорелевантните факти по делото- чл. 327 НПК. В тази връзка, неоснователен е и доводът, че протоколът за оглед на местопроизшествие е негодно доказателствено средство, поради което същият не може да представлява източник на доказателства. Да се произнесе по този въпрос е била сезирана и втората инстанция, която подробно се е занимала с него, и с въззивното решение същият е получил законосъобразен и аргументиран отговор. Поради това е безпредметно преповтарянето на всички изложени съображения, които касационният съдебен състав изцяло споделя. Вън от съмнение е обстоятелството, че съставеният и приложен по делото протокол за оглед на местопроизшествие съдържа всички изискуеми от закона реквизити- чл. 129 НПК. Самото процесуално- следствено действие е извършено по реда и при условията, предписани от закона, а поемните лица А. и А. (разпитани в качеството на свидетели в хода на съдебното следствие пред първостепенния съд), участвали при провеждането му, са положили подписи върху съставения от разследващия орган протокол. По този начин са изяснени както присъствието на поемните лица от началото до края на извършване на процесуално- следственото действие, така и обстоятелствата относно извършените измервания и личните възприятия на всяко от тях за коректното вписване на констатациите в съставения протокол. При тези данни става ясно, че не е била нарушена процедурата по извършване на огледа на местопроизшествие, уредена по чл. 155- 156 НПК. Задължителното присъствие на поемни лица, съгласно чл. 156, ал. 1 НПК, е било осигурено от разследващия орган. Ето защо, при безспорните факти, че обсъжданият протокол е бил съставен по реда и при условията на НПК, същият е доказателствено средство, по смисъла на чл. 131 НПК. От изложеното до тук става ясно, че инстанциите по същество не са нарушили задълженията си, произтичащи от принципната норма на чл. 13 НПК, за разкриване на обективната истина в процеса, като са събрали всички доказателства, относими към предмета на доказване и необходими за изясняването на делото от фактическа страна. Стриктно са спазени правилата за проверка и оценка на доказателствата и формиране на вътрешното съдийско убеждение, регламентирани с нормите на чл. 14, чл. 18, чл. 107 НПК. Няма данни, сочещи на игнориране на доказателства, на тяхното изопачаване, за изолираното им, превратно или фрагментарно обсъждане от инстанциите по същество, или за изграждане на фактическите им констатации върху негодни доказателствени средства или несъществуваща доказателствена основа. По отношение на наказанието, наложено на подсъдимия, в жалбата му се поддържа, че предходните съдилища са подценили част от релевантните обстоятелства, които биха обосновали по- нисък размер на наказанието. Този довод е неоснователен, макар и да е останал неподкрепен с конкретни аргументи. В съответствие с изискванията на чл. 54 НК, въззивният съд е подложил на обстоен анализ всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, при което правилно е заключил, че наложеното на К. наказание, е съответно на установените законови критерии, включително и след преквалификацията на деянието в по- леко наказуемо. Чистото съдебно минало (в резултат на настъпила реабилитация по право) и добрите характеристични данни, правилно са отчетени като смекчаващи отговорността му обстоятелства. Отчетено е и съпричиняването на съставомерния резултат от с. на пострадалия. Същевременно, допуснато е от подсъдимия грубо нарушение на правилата за движение, в контекста и на множеството административни санкции, налагани му за нарушения по ЗДвП и ППЗДвП (Вж справка на л. 55 от дознанието). При тези данни, наложеното наказание- две години лишаване от свобода, е съобразено с обществената опасност на деянието и дееца, смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК, и принципа за съответствие на наказанието с извършеното престъпление, съгласно чл. 35, ал. 3 НК. Впрочем, при индивидуализацията на неговата наказателна отговорност, касаторът е премиран с неналагането на задължителното кумулативно наказание по чл. 343г НК- лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК, в резултат на грешка (пропуск) на състава на СГС, което нарушение, поради липсата на съответен протест или жалба на частните обвинители, не е могло да бъде отстранено и от въззивната инстанция, която само го е констатирала. Няма основание за определяне на наказанието при условията на чл. 55 НК, тъй като в случая не са налице многобройни смекчаващи обстоятелства, а и никое от тях няма характера на изключително. Не е налице и втората кумулативна предпоставка за приложението на цитираната норма- и най- лекото, предвидено в особената наказателноправна норма наказание (в случая три месеца лишаване от свобода, съгласно чл. 39, ал. 1 НК), да се оказва несъразмерно тежко. По въпроса за размера на присъдените в полза на гражданските ищци обезщетения за неимуществени вреди, ВКС ще се произнесе в частта на решението си, по жалбата на Р. Д. и В. А.   ПО ЖАЛБАТА НА ЧАСТНИТЕ ОБВИНИТЕЛИ И ГРАЖДАНСКИ ИЩЦИ Р. Д. Д. и В. С. А.: Жалбата, в частта й, с която се поддържа, че неправилно въззивната инстанция е преквалифицирала деянието от престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” НК, в такова по чл. 343а, б. „б”, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” НК, е неоснователна. От показанията на свидетелите Д, П. и Д. , комплексно оценени наред с обясненията на подсъдимия и изводите на комплексната медико- автотехническа експертиза и по- конкретно, предвид и на устните разяснения, дадени от експерта съдебен медик Д-р Б. в съдебно заседание пред СГС на 12. 12. 2007г. (л. 126, НОХД № 1610/ 2007г.), по делото е доказано, че смъртта на пострадалия А. е настъпила бързо, от порядъка на 3- 4 минути, предвид тежката травма, включваща увреждания на почти всички вътрешни органи, но не мигновено след удара. Констатациите си експертизата е изградила, позовавайки се и на данните, съдържащи се в наличната медицинска документация, вкл. тези от фиша за спешна медицинска помощ. Макар и за кратко време след ПТП, пострадалият е бил жив, и следователно обективно се е нуждаел от помощ. Предвид конкретното му състояние и следващата от това необходимост от квалифицирана медицинска помощ, действията на водача на МПС обективно и субективно са били насочени към спасяване живота на пострадалото лице. В този смисъл правилно апелативният съд е заключил, че деецът е направил всичко зависещо от него, при конкретните обстоятелства, за оказване помощ на пострадалия, което е аргументирало извода му за преквалификация на деянието в по- леко наказуемо. По този начин, правилно установените и приети по делото факти, са получили вярна правна оценка, довела до изменение на първоинстанционната присъда в обсъжданата част. Изложените от въззивната инстанция съображения са съответни на закона и установените по делото релевантни обстоятелства, поради което се споделят напълно и от касационния съдебен състав. Жалбата е основателна обаче в частта й, касаеща гражданско- осъдителната част на проверяваното решение. Присъдените в полза на двете граждански ищци обезщетения за неимуществени вреди, дори и в увеличения им от въззивната инстанция размер- от по 25000 лв., са занижени, несъобразени с реално претърпените от тях болки и страдания, както и с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Второинстанционният съд в случая, в известна степен е подценил страданията на двете граждански ищци- дъщеря и съпруга на пострадалия от престъплението Д. А. , 85 годишен. По делото са събрани достатъчно доказателства затова, че макар и в напреднала възраст, починалият е бил в добро здраве, работоспособен, грижовен към семейството си, животът на което след смъртта му се оказал сериозно променен. Известно е, че съдебната практика не установява единни, фиксирани размери на присъжданите обезщетения за неимуществени вреди, и макар с оглед на променящите се икономически условия, да е търпяла развитие (все в посока увеличаването им), неизменно е указвала на съдилищата да преценяват релевантните обстоятелства за всеки отделен случай, като отчитат конкретиката и специфичните му особености, и оценяват реално претърпените болки и страдания, съобразно обществения критерий за справедливост, въплътен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Ето защо, настоящата инстанция прие, че съобразно правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 4, вр. ал. 2, т. 5 НПК, следва да измени обжалваното въззивно решение, като увеличи размерите на обезщетенията, присъдени в полза на всяка от двете граждански ищци от по 25000 лв., на по 30000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането. Следва да се увеличи и размера на държавната такса върху уважените граждански искове, върху увеличения размер на обезщетенията за неимуществени вреди, със 600 лв. В останалата си част, като постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4, вр. ал. 2, т. 5 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение   Р Е Ш И :   ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 383 от 30. 10. 2009г., на Апелативен съд- гр. С., наказателно отделение, 1 състав, постановено по ВНОХД № 650/ 2009г. по описа на съда, В ГРАЖДАНСКО- ОСЪДИТЕЛНАТА МУ ЧАСТ, като УВЕЛИЧАВА размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, присъдени на гражданските ищци Р. Д. Д. и В. С. А. от по 25 000 лв., на 30 000 лв. (тридесет хиляди лева )- за всяка от тях, ведно със законната лихва, считано от 24. 12. 2006г., и допълнителна държавна такса върху увеличените размери на уважените граждански искове, в размер на 600 лв. (шестотин). ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.           ПРЕДСЕДАТЕЛ :           ЧЛЕНОВЕ :