6 Р Е Ш Е Н И Е №185 гр. София, 29 март 2011г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти март, през две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВE:ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА СЕВДАЛИН МАВРОВ при секретар ЛИЛИЯ ГАВРИЛОВА и в присъствието на прокурора ИСКРА ЧОБАНОВА изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА н. д. №1029/2011г. Касационното производство е инициирано по жалба на подсъдимата П. Д. срещу решение на Пловдивски. апелативен съд /АС/ от 23.12.2010г., постановено по внохд №446/2010., с което е изменена присъда №143/02.07.2010г., по нохд 48/2010г. на Окръжен съд /ОС/ - Хасково. С първоинстанционната присъда П. А. Д. е призната за виновна в това, че на 27.02.2007 година, в[населено място], при управление на МПС – лек автомобил, марка „Б. 318 Т.”, с рег.№Х 12 11 АС, нарушила правилата за движение по пътищата – чл.5, ал.2, т.1 и чл.20, ал.2 от ЗДвП, и по непредпазливост причинила смъртта на Р. И. Т. и средни телесни повреди на В. П. С., поради което и на основание чл.343, ал.4, вр.ал.3, б.”Б”, пр.1, вр.ал.1, вр.чл.342, ал.1 и чл.55, ал.1, т.1 от НК са й наложени наказания - ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА лишаване от свобода, с приложение на института на условното осъждане, и ДВЕ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА лишаване от права по чл.37, ал.1, т.7 от НК. При съблюдаване на разпоредбата на чл.45 от ЗЗД първостепенният съд е ангажирал и гражданската отговорност на подсъдимата, като я осъдил да заплати на гражданския ищец В. С. сумата от 5000 /пет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинените с престъплението неимуществени вреди, и в полза на С. Т., И. Т. и А. Т. - наследници на Р. Т., съответно 30 000 /тридесет хиляди/ лева за преживелия съпруг и по 20 000 /двадесет хиляди/ лева за синовете на пострадалата, за претърпени болки и страдания, както и 800 /осемстотин/ лева за имуществена обезвреда. С атакуваното решение №255/23.12.2010г., АС-Пловдив в производство, образувано по въззивни жалби на подсъдимата Д. и конституираните частни обвинители и граждански ищци С. Т., И. Т. и А. Т. е изменил съдебния акт на Х. ОС, по нохд 48/2010г., в гражданскоправната й част, като увеличил размера на определените обезщетения, репариращи неимуществените вредни последици от престъпното посегателство - за С. Т. на 60 000 /шестдесет хиляди/ лева, и на низходящите на Р. Т. на 50 000 /петдесет хиляди/ лева за всеки от тях. В касационната жалба на П. Д. се релевират бланкетни оплаквания за допуснати от контролираната съдебна инстанция съществени процесуални нарушения, обективирани в липса на мотиви, словно отразяващи интерпретация на доказателствените източници и съдебните експертизи. Поставя се акцент и на инкорпорираните чрез доказателствения материал факти за скоростта на движение, мястото на удара и опасната зона за спиране, които преценени в кумулативна даденост с установеното за конкретната пътна обстановка в инкриминирания ден, обосновават заключение за случайно деяние по чл.15, ал.1 от НК, поради техническа невъзможност за предотвратяване на транспортния инцидент и на произтичащия от него общественоопасен резултат. При условията на алтернативност се предлага отмяна на обжалваното решение и упражняване на касационните правомощия по чл.354, ал.1, т.т.2 и 4 от НПК, чрез връщане на наказателното дело за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски АС или оправдаване на подсъдимата по повдигнатото обвинение. В съдебно заседание на 24.03.2011г. пред ВКС, П. Д. участва лично и с договорен адвокат, който поддържа депозираната жалба. В представени от защитата писмени бележки се развиват допълнителни доводи за съществуваща необоснованост и за налична доказателствена непълнота, които са извън обсега на касационната компетентност и на визираните в жалбата основания, поради което по същите настоящият съд не дължи произнасяне. Подсъдимата се солидаризира с пледоарията на своя процесуален пълномощник, и в предоставената й последна дума прави изявление, че е невинна. В касационното производство частните обвинители и граждански ищци С. Т., И. Т., А. Т. и В. С. не се явяват, редовно уведомени, като техните права и законни интереси се охраняват от повереник, който моли за правоприлагане на чл.354, ал.1, т.1 от НПК. Прокурор при Върховната касационна прокуратура мотивира правилност на въззивното решение, предпоставяща оставянето му в сила. Касационната жалба на подсъдимата Д. е НЕОСНОВАТЕЛНА. При осъществения контрол ВКС не контатира претендираното дерогиране на императивното изискване за мотивиране на съдебния акт, изразяващо се в липса на изложени от въззивната инстанция съображения по доказателствата. Очертаните фактически положения за механизма на пътно-транспортното произшествие в атакуваната пред Пловдивски АС присъда, са изградени след всеобхватен и задълбочен преглед на приобщените доказателствени средства и експертни заключения, и при професионална оценка на съдържимите се в тях данни, значими за включените в предмета на доказване обстоятелства. Изпълнявайки процесуалните задължения, възложени от установения в чл.313-340 от НПК нормативен регламент за инстанционна проверка, въззивният състав е възприел изцяло описаната от ОС-Хасково фактология, отчел е обективността на реализирания от първостепенния съд доказателствен анализ и формирал вътрешно убеждение за правилност на лимитираните юридически изводи за виновно извършване на инкриминираното деяние, неговото авторство и престъпна съставомерност. Логическа последица от това е лаконичността в съобразителната част на обжалваното решение, която обаче не индицира на непълнота на съдебния акт, тангираща с липса на мотиви. При съблюдаване на правните предписания на чл.339 от НПК и в кореспондиращо съответствие с поставените във въззивната жалба на подсъдимата Д. въпроси, апелативният съд в словно пестелива форма, но с нужната категоричност и яснота е обсъдил акцентираните от нейния адвокат факти, релевантни за повдигнатото обвинение и коментирал относимата материална уредба, което сочи на несъстоятелност на лансираната теза за нарушено право на защита. Правилно е приложен и материалният закон. Действията на П. Д. консумират от обективна и субективна страна престъпния състав на бланкетната норма на чл.343, ал.4, вр.ал.3, б.”Б”, пр.1, вр.ал.1 от НК, чиято диспозиция се запълва със съдържание от нарушените правила за движение по пътищата, визирани в чл.20, ал.2 от ЗДвП. Цитираната разпоредба на чл.20, ал.2 от ЗДвП предявява към водачите, управляващи моторни превозни средства изисквания за съобразяване скоростта на движение с определени фактори, индициращи на два вида опасности. Едната, очертана в изр.1 на чл.20, ал.2 ЗДвП е свързана с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и моторното средство, с осветеността на пътния участък, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с недостатъчния опит и проблеми със здравето, за която водачите са информирани предварително, било защото тя е съществувала още при потеглянето, било защото е очаквана, поради сигнализация с технически средства или като резултат от естествени процеси в развитието на действителното положение на нещата. Това предполага възможността при коментираната ситуация управляващите моторни превозни средства да преценят скоростта си и дали да продължат движението си. Другата опасност, винаги внезапна и непредвидима за водачите на автомобили е посочена в изр.2 на чл.20, ал.2 от ЗДвП, и позволява избора - да намалят скоростта или да спрат превозното средство в случаите, когато обстоятелствата го налагат. Визираното задължение е в зависимост от момента на възникване на опасността за движението и обективните дадености, позволяващи субективно възприемане, при които следва да бъде формирано правомерното поведение на водача на превозното средство. Конкретиката в настоящия казус обосновава неспазване на тези правни предписания от подсъдимата. На инкриминираната дата /27.02.2007г./ П. Д. е управлявала лек автомобил, марка „Б. 318 Т.”, със скорост от 50км/ч., несъобразена с атмосферните условия /валеж от дъжд, преминал в сняг/, с мократа настилка и с ограничената в тъмната част от денонощието видимост. Съдебната практика на ВС и ВКС на РБ по правоприлагането на чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП е константна и последователна, че водачът на моторно превозно средство трябва да избира такава величина на скоростта при движение в лоша пътно-климатична обстановка и нощно време, която да е съобразена с разстоянието на видимост, в границите на която той своевременно да възприеме появяващите се препятствия и да ги избегне чрез нормативно предвидените способи като намаляване на скоростта, спиране или заобикаляне. Когато разстоянието на видимост е по-малко от възможностите за спиране на автомобила при критична ситуация, скоростта е несъответстваща на пътните условия, което съставлява несъмнено нарушение на правилата за движение. 1 Безспорно установено по делото от комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза е, че водачът на процесния автомобил е имал техническа възможност да избегне удара чрез безопасно екстрено спиране, ако в момента, в който е реагирал се е движел със скорост по-малка от 37 км/ч. Пренебрегвайки очертаното изискване скоростта да бъде съобразена с неблагоприятните пътни условия и с разстоянието на ограничена видимост, на което безопасно може да се спре едно моторно превозно средство, подсъдимата е субсумирала нормата на чл.20, ал.1, изр.1 от ЗДвП и създала предпоставки за транспортния инцидент. Инкриминираният акт е несъответен и на изискуемото се от чл.20, ал.1, изр.2 от ЗДвП поведение на водачите на моторни превозни средства. Интерпретацията на очертаните от материалноправната разпоредба правила за поведение и практиката на съдилищата по тяхното правоприлагане мотивира категорично заключение, че управляващите са длъжни да вземат незабавни и адекватни мерки за безопасно движение - чрез намаляване на скоростта или спиране на автомобила при налична опасност за движението, каквато несъмнено са намиращите се на пътното платно пресичащи пешеходци. Началото на възникване на непредвидимата опасност не сочи на реалната поява на препятствието на пътя, а на един предходен момент, в който пешеходецът се насочва към платното за движение, без да е дал преди това някакви признаци, че е възприел наближаването на моторното превозно средство. Тогава водачът на автомобила трябва да изпълни императивно вменените му нормативни задължения за намаляване на скоростта и спиране. Управляващите моторни превозни средства са длъжни да наблюдават пътя всеобхватно и да се съобразяват с действията на останалите участници в движението, като предприемат необходимото за предотвратяване на произшествия, което подсъдимата е игнорирала в разглеждания казус. Видно от изготвената в рамките на наказателното разследване допълнителна комплексна съдебномедицинска и техническа експертиза, при приетата скорост на движение на л.а. „Б. 318 Т.” /50 км/ч/, и с оглед изчислените параметри на дължината на опасната зона и на отстоянието на автомобила от мястото на конфликтната точка, когато осветеното от фаровете на къси ___________________________________________________________________1. Р3/1976г. по н.д. №2/76г. на Пленума на ВС; Р688/76г. по н.д.№538/76 на ІІІ-то н.о.; Р466/77г. по н.д.№290/77г. на ІІІ-то н.о.;Р16/1986г. по н.д.№587/85г. на ІІІ-то н.о.; Р287/86г. по н.д.№241/86г. на ІІІ-то н.о; Р154/2000г. по н.д. №5/2000г. на ІІ-ро н.о. светлини пространство е позволявало възприемане на пешеходките Р. Т. и В. С., ако подсъдимата Д. е реагирала своевременно /в момента на навлизането им на пътното платно/, чрез задействане на спирачната система, при доказания по делото равномерен ход на движение на възрастните жени, тя е имала техническа възможност да ги пропусне да преминат пред моторното превозно средство и да предотврати настъпването на фаталния удар. В коментирания смисъл и за пълнота на изложението следва да се акцентира на ирелевантността на визираните от защитата факти за съществуваща неяснота досежно начина на придвижване на пострадалите лица на пътното платно, предпоставяща възможност за настъпване на инкриминирания транспортен инцидент в опасната зона за спиране и за приложение на института на „случайното деяние”, предвиден в чл.15 от НК и изключващ ангажирането на наказателна отговорност. При констатации за несъобразена с атмосферните условия, с пътната обстановка и с ограничената видимост скорост, и при категорично установено несъблюдаване на предписаното от чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП, водачът не може да се позовава на опасната зона за спиране на превозното средство, защото със своите поведенчески прояви сам се е поставил в невъзможност да изпълни произтичащите от посочената нормата задължения. Промяна в очертаната позиция не внасят и подробно разискваните в касационната жалба очевидна неправомерност в действията на пострадалите лица, които пресичали пътното платно не на определеното за целта място; и регистрираното отстъпване на хванатите под ръка и носещи чадър възрастни жени, леко назад от осевата линия, до която били стигнали, при приближаване на управлявания от П. Д. лек автомобил „Б. 318 Т.”. Поведението на пострадалите обуславя заключение за допуснато от тях нарушение на чл.113 от ЗДвП, и съответно за съпричиняване на вредоносния резултат, но не налага оправдаване на извършителя на престъплението. Когато пешеходец се движи на пътното платно, пренебрегвайки установените правила, той винаги съставлява препятствие за движението, поради което водачите на моторни превозни средства са длъжни незабавно да предприемат мерки за неговото предпазване, чрез намаляване на скоростта или спиране. Връщането на такъв участник в движението назад, при което е възможно той да попадне в опасната зона на спиране не оневинява водача,поради несъобразяване с изискванията на чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП в предходния момент. Наличието на пешеходец на пътното платно създава опасна ситуация, която задължава водачите да предвидят съответно навлизане в лентата им за движение и да шофират с повишено внимание. Опасността на водачите в такива случаи престава да съществува, щом пешеходецът напълно освободи лентата, по която се извършва движението и премине на тротоара или банкета.1 ____________________________________________________________________ 1.ТР28/84г. на ОСНК на ВС; Р964/77г. по н.д.№804/77г. на ІІІ-то н.о.; Р926/80г. по н.д.№836/80г. на ІІІ-то н.о.; Р117/86г. по н.д.№58/86г. на ІІІ-то н.о.; Р№308/87г. по н.д.№270/87г. на ІІІ-то н.о.; Р76/89г. по н.д.№39/89г. на ІІІ-то н.о.; Р1476/90г. по н.д.№77/89г. на ІІІ-то н.о. Изводи за престъпна несъставомерност на инкриминираното транспортно посегателство, поради липса на извършено нарушение на чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП не мотивира и визираното от договорния адвокат на подсъдимата „присветване на къси и дълги светлини от свидетеля К. Р.”, на което се обръща особено значение, като се отъждествява с обстоятелство, препятстващо възможността на П. Д. да забележи пострадалите пешеходци. Настоящият съд дава кредит на доверие на научните мнения в изслушаната пред първостепенния съд допълнителна комплексна експертиза, че при подобно „превключване на светлините” подсъдимата е била заслепена и е имала нужда от адаптация за нормално зрително възприемане на заобикалящата среда. Подобна констатация обаче е относима към по-късен момент, когато П. Д. е приближила мястото на удара на разстояне 42м, което при съпоставяне с лимитираната видимост от 50-60м и с опасната зона на спиране /47,32м/ индицира на първоначална обективна възможност за реални възприятия и за своевременна реакция на водача на „Б. 318 Т.”, чрез спиране. В контекста на предложената аргументация ВКС прие, че П.ловдивски АС не е дерогирал процесуалните норми при словното отразяване на своята воля в във въззивното решение и не е нарушил материалния закон при очертаване на правната квалификация на инкриминираното престъпление, поради което не са налице претендираните касационни основания по чл.348, ал.1, т.т.1 и 2 от НПК, предпоставящи отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане на контролираната инстанция или оправдаване на подсъдимата. Изложените съображения мотивират настоящия състав да остави в сила атакуваното решение, с което е изменена присъда №143/02.07.2010г., по нохд 48/2010г. на ОС – Хасково, в гражданско-осъдителната част. Воден от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №255 от 23.12.2010г., постановено по внохд № 446/2010г., по описа на Пловдивски АС. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.