Ключови фрази


1

7

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№303

гр. София,17.05.2022г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми април, две хиляди и двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
ИВАНКА АНГЕЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Ангелова т.д. № 538/2022 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Б. против Решение № 141 от 26.11.2021г. по в.т.д. № 345/21г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено Решение № 260095 от 14.05. 2021г. по т.д. № 559/2020г. на Плевенски окръжен съд, с което на основание чл. 422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК и чл.430 ТЗ е признато за установено, че В. Г. Б. и Д. Д. Б. дължат солидарно на „Юробанк България“АД сумата от 65 168 лв., от които 65 000 лв. – част от общо дължимата главница в размер на 121 745,46 лв. за периода от 04.12.2017г. до 27.11.2019г., и 168 лв. - разноски за връчване на покани, ведно със законната лихва върху главницата от датата на заявле- нието – 02.12.2019г. до окончателното й изплащане, както и разноски по исковото и заповедното производство.
В касационната жалба се поддържа оплаквания за недопустимост на атакуваното въззивно решение, както и за наличието на всички касационни основания по чл.281,т.3 ГПК – материална и процесуална незаконо- събразност, както и необоснованост, с искане за касирането му. Касаторът излага доводи за липса на преценка от въззивния съд за наличието на правен интерес от водене на делото, доколкото страна по договора за кредит не е ищцовото дружество „Юробанк България“АД, а „Бългериън Ритейл Сървисиз“ ЕАД, кредитор по Допълнително споразумение от 04.03.2015г. към договора за кредит, който не участва в процеса. Сочи неправилност на извода на решаващия съд за установеност на активната легитимация на ищеца, поради необсъждане на представеното допълнително споразумение от 04.03.2015г. Поддържа необоснованост на изводите, че е получила сумата от 141 000 лв., че се е съгласила лихвата по договора за кредит в швейцарски франкове с номер HL 35495 да стане главница по Договор за банков кредит № HL70825 от 26.02.2015г.; че кредитът е станал предсрочно изискуем.
Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК формулира следните процесуалноправни въпроси, а именно:
1. Длъжен ли е съдът служебно да следи на коя дата длъжникът по кредита е изпаднал в забава – на 04.12.2017г., както е приел съдът в решението си, или на 16.08.2018г., когато е последното плащане по кредита от В. Б. по сметката при банката, съгласно заключението на вещото лице по делото? Допълнителната селективна предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК е основана на Решение № 4 от 18.06.2014г. по т.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК.
2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения, да съобрази и обсъди всички доводи на страните по делото и да прецени всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност? По този въпрос касаторът твърди противоречие на обжал- ваното решение с посочена съдебна практика: ППВС №1/1953г., т.3; ППВС № 7 от 30.12.1959г.; решение № 217/9.06.2011г. по гр.д. №761/2010г. на ВКС, ІV г.о., определение № 1267/08.12.2010г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ІV г.о.
3. Длъжен ли е въззивният съд конкретно, точно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не? Допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК е основана на: решение № 77/17.03.2015г. по гр.д. № 2040/2014г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 228/01.10.2014г. по гр.д. № 1060/2014г. на ВКС, І г.о. и решение № 80/25.07.2017г. по гр.д. № 1141/2016г. на ВКС, ІV г.о.
4. В производството по реда на чл.422 ГПК в тежест ли е на кредитора-ищец да докаже настъпването на предсрочната изискуемост на вземанията по сключен договор за кредит с ответника, вкл. за уведомяване на длъжника за това обстоятелство, или е в тежест на ответника изрично да оспори предпоставките за прилагане последиците на предсрочната изискуемост? По този въпрос касаторът твърди противоречие на обжал- ваното решение с посочена съдебна практика: решение № 41/29.05.2017г. по гр.д. № 60106/2016г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и решение № 25 от 03.05.2017г. по т.д. № 60208/2015г. на ІІ г.о. на ВКС.
5. При разглеждане на иск с предмет вземане по договор за кредит с твърдяна настъпила предсрочна изискуемост длъжен ли е въззивният съд съгласно правилата за разпределяне на доказателствена тежест – чл.154,ал.1 ГПК, да изследва предпоставките – обективна и субективна, за настъпване на предсрочна изискуемост или може да ги приеме за доказани при липса на оспорване от страна на ответника –въззивник?;
6. При отпуснат договор за кредит за рефинансиране на стар заемен дълг от значение ли е за валидността на последния договор за кредит установяване на точния размер и съществуването на рефинансирания дълг, който се е целял да се погаси?
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация „Юробанк България“АД, който изразява становище за недопускане на обжалваното решене до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждането на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да се произнесе по предявените от „Юробанк България“АД против Д. Д. Б. искове за съществуване на вземане, предмет на издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417,т.2 ГПК, Апелативен съд – Велико Търново е приел, че предмет на разглеждане във въззивното производство е само искът по отношение на ответницата Б., подала жалба срещу първоинстанционното решение. След като е приел, че въз основа на правилно и всестранно изяснена фактическа обстановка по делото, първоинстанционният съд е формирал правни изводи, които е намерил за правилни, въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на обжалвания акт относно основателността и доказаността на предявения срещу Д. Б. установителен иск. За неоснователно е намерено оплакването срещу направения от първоинстанционния съд извод за доказаност наличието на валидно облигационно отношение между страните по делото, основано на Договора за кредит № HL70825 от 26.02.2015г., съгласно който банката е предоставила на ответниците банков кредит в размер до 141 000 лв. за целите на пълно предсрочно погасяване на задълженията им по договор за кредит HL 35495, сключен между „Юробанк България“АД и кредитополучателите. По относимия въпрос дали с отпуснатия банков кредит е погасено задължението по предходния договор, след тълкуване клаузи на договора между страните от 26.05.2015г., уреждащи служебно откриване от банката на заемна сметка на кредитополучателя, като към този момент договорената заемна сума или съответна част от нея, равна на задълженията в швейцарски франкове по договора за кредит HL 35495 се усвоява по блокирана разплащателна сметка в лева на кредитополучателя В. Б., открита в „Юробанк България“АД / чл.2,т.1 и т. 2/, както и подписано между страните Приложение № 1 от 05.03.2015г. към договора за кредит, с което са установили размера на предоставения и усвоен кредит от кредитополучателя по чл.1.1 от договора, възлизащ на 133 846 лв., като са се съгласили сумата да бъде превалутирана безкасово, служебно от банката, от лева в швейцарски франкове по посочения в приложението обменен курс /чл.2.т.3 от договора/, и след кредитиране заключение на съдебно-икономи- ческа експертиза, въззивният съд е приел, че сумата по договора е усвоена, че са налице погасявания по кредита, които до 02.12.2017г. са в общ размер от 12 100.54лв. – за главница, като непогасеният остатък на главницата възлиза на 121 745.46 лв. При тези факти и установено съдържание на договореното между страните по делото, въззивният съд е приел за неоснователни оплакванията на Б. и другия ответник Б. за недоказаност твърдението на ищцовата банка, че са получили сумата от 133 546 лв.; че не били давали съгласие лихвата /договорна и наказателна/ по договора за кредит HL 35495 да стане главница по договора за банков кредит от 26.02.2015г., както и за използване на методиката за БЛП и ГЛП по този договор, както и срещу неправилния извод на окръжния съд, че постъпващите от ответниците суми по кредита са правилно осчетоводени от банката и с тях правилно е погасявана лихвата по кредита, тъй като не били уведомени за въвеждането на Референтен лихвен процент Прайм, различен от договорения Софибор, довело до неправилно удържане на сумите по лихвите.
Въззивният съд не е възприел възражението на ответницата за нередовност на уведомяването й за обявената от банката предсрочна изискуемост на кредита, поради връчване на поканата чрез ЧСИ, за което е изложил съображения, че липсва законова пречка. В мотивите съдът се е позовал и на чл.42, ал.2 ГПК, съгласно който връчването на съобщения може да се извърши и чрез ЧСИ. По тези съображения за неоснователно е прието оплакването срещу допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл.60, ал.2 ЗКИ, довело до неправилния извод, че предсрочната изискуемост е настъпила през м. септември, 2018г., при връчване на уведомлението чрез ЧСИ, а не през 2020г., когато на ответниците е връчена исковата молба. След кредитиране на експертното заключение, въз основа на което е установено извършване на разноски от 168 лв., за неоснователно въззивният съд е приел оплакването за липсата на доказателства в този смисъл.
Преди произнасянето по предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за достъп до касационно обжалване настоящият състав на ВКС следва да извърши преценка дали съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо, като следва да се отбележи, че според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за допустимостта на решението Върховният касационен съд следи служебно и в производството по чл.288 ГПК. Недопустимостта на решението е аргументирана с твърдения на касатора, че ищцовата банка не е материално и процесуално легитимирана да води делото, тъй като не е кредитор по процесния договор, което водело и до липсата на правен интерес от предявения иск. По въпроса за допустимостта на предявения иск от гледна точка процесуалната легитимация на страните е формирана постоянна съдебна практика, според която: процесуалната легитимация се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричаното право. Докато процесуалната легитимация следва от правното твърдение на ищеца, то материалната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение – кой е носител на правото и кой на правното задължение. Когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, той трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. Съответствието между процесуалната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска. Следователно възражението за недопустимост на въззивното решение на заявеното основание изначално е неоснователно.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съгласно ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба от значение за изхода на спора един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, от значение за изхода на спора са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуа- лизиран чрез основанието и петитума на иска, обусловили правната воля на съда.
Първият поставен от касатора въпрос не удовлетворява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да се обсъжда допълнителното селективно основание. Формулиран по посочения начин, въпросът е правно непрецизен и съдържа вътрешно противоречие, като навеждащ неизпълнение от съда на задължението да определи момента на изпадане на длъжника в забава, а същевременно се сочи установена от съда дата на последно плащане от длъжника по кредита, неправилно приравнено от касатора на изпадане на длъжника в забава. По съществото си въпросът коя е правилната от двете посочени дати като последно плащане по кредита е фактически и е относим към правилността на решението, която не би могла да бъде проверявана в стадия на селекцията на касационните жалби, тъй като такава проверка се дължи едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба / чл. 290 ГПК/, в какъвто смисъл са задължителните указания на по т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Процесуалноправните въпроси под номер две и три, свързани със задължението на въззивния съд да извърши мотивирана преценка на релевантните доказателства, да обсъди доводите и възраженията на страните, като формира самостоятелни фактически и правни изводи по спорното материално право, са важни, но в случая липсват данни за допуснато от решаващия съдебен състав отклонение от тълкувателната практика, както и от дадените от ВКС разрешения в съдебните актове, на които се позовава касационният жалбоподател. Поддържаните в изложе- нието по чл.284, ал.3, т.1 ГПК доводи са за непроизнасяне от въззивния съд по релевирани от въззивника възражения по въпросите: кой е кредитор по процесния договор за кредит и необсъждане в тази връзка на противо- речивите по делото доказателства; кога е настъпила предсрочната изис- куемост за длъжниците и какъв е размерът на дълга с прилагането на Референтен лихвен процент Прайм. По въпроса, че страна по процесния договор за кредит, в качеството на кредитор, е именно ищецът „Юробанк България“АД, не е формиран спор от ответната страна в хода на първоинстанционното производство, респективно липсва оплакване в този смисъл в подадената от ответницата Б. въззивна жалба, изразяващо се в необсъждане на представеното с исковата молба Допълнително споразумение от 04.03. 2015г. / без посочване към кой договор за кредит/, в което като кредитор е посочено дружество, различно от ищцовата банка, а именно „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД. Извън служебните правомощия по преценка валидността и допустимостта на решението в обжалваната му част, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата / чл.269, изр.2 ГПК/, от което правило апелативният съд не се е отклонил. В изложението не се сочи допуснато от въззивния съд конкретно процесуално нарушение при формиране на изводите досежно настъпилата предсрочната изискуемост на дълга и за неговия размер с прилагането на Референтен лихвен процент Прайм, поради което и с оглед гореизложеното двата процесуалноправни въпроса не попадат в предметния обхват на селективното производство.
Въпросите под № 4 и 5 са неясни, доколкото посочените алтернативни тези не са противопоставими, а са относими към различно процесуално поведение на страната. Същите са и формално поставени, тъй като довод за неправилно разпределяне на доказателствена тежест за установяване на предсрочната изискуемост не е въвеждан с въззивната жалба, съответно въззивният съд не се е произнасял и не е формирал правни изводи по тези процесуални въпроси, поради което същите не удовлетворяват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и не се дължи обсъждане на допълни- телното селективно основание. Предпоставилото въпросите несъгласие на касатора с направения от съда извод за надлежност на връчването на изходящата от ищеца покана, осъществено чрез ЧСИ, е по правилността на съдебния акт, която е извън преценката в производството по чл.288 ГПК.
Последният шести въпрос за това дали валидността на договора за кредит за рефинансиране на стар дълг е обусловена от установяване на точния размер и съществуването на рефинансирания дълг не е бил въведен в спора и не е обсъждан от въззивната инстанция. Правен проблем, който за пръв път се поставя само в изложението към касационната жалба не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването.
Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Заявеното от ответника по касация „Юробанк България“АД в отговора на касационната жалба искане за присъждане на разноски за касационното производство, поради непредставяне на доказателства за сторени такива, е неоснователно.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК


О П Р Е Д Е Л И :


НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 141 от 26.11.2021г. по в.т.д. № 345/21г. на Апелативен съд – Велико Търново.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.