Р Е Ш Е Н И Е
№ 273
гр.София, 25 юни 2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България,
Второ наказателно отделение в съдебно заседание на седемнадесети май две
хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛИДИЯ СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ЖАНИНА НАЧЕВА
със секретар Надя Цекова
при участието на прокурора СТЕФКА
БУМБАЛОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ СТОЯНОВА
наказателно дело под № 167/2010 година, за да се произнесе,
взе предвид:
Касационното производство е образувано по жалбата на защитника на подсъдимия Н. Г. Ш. против решение № 263/01.12.2009 год. по въззивно нохд № 326/2009 год. на Пловдивския апелативен съд, втори наказателен състав. Поддържат се доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила и на закона, както и за необоснованост. Прави се искане за отмяна и постановяване на нова присъда, с която подсъдимият да бъде признат за невинен и оправдан по предявеното му обвинение.
Повереникът на частните обвинители А. И. К. и Р. Р. К. поддържа в касационната си жалба против въззивното решение, че в нарушение на закона е прието наличие на съпричиняване на ПТП и вредоносния резултат от пострадалия поради наличие на пияно състояние при преминаване на пътното платно, а неправилната оценка на индивидуализиращите обстоятелства е довело до неправилен извод за явна несправедливост на наказанията, наложени от първоинстанционния съд. Прави се искане за отмяна в частта, в която е прието съпричиняване и са намалени по размер наказанията.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа в становището си, че и двете жалби са неоснователни, поради което решението следва да бъде оставено в сила. Оспорва основателността на доводите за нарушение на закона с неприложението на чл.15 НК и обосновава искането си да не се разглежда доводът за необоснованост, поддържан в жалбата на подсъдимия, тъй като не е касационно основание от предвидените в закона. Поддържа като правилно решението на съда да оправдае подсъдимия за нарушение на чл.5 ЗДвП.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение извърши проверка по доводите в пределите по чл.347 НПК и намира:
Пловдивският окръжен съд, наказателно отделение с присъда № 94/24.06.2009 год. по нохд № 209/2009 год. признал подсъдимия Ш за виновен в това, че на 06.06.2007 год. на пътя с. П.. Пловдив при управление на МПС в нарушение на правилата за движение – чл.5, ал.2, т.1 и чл.20, ал.2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на И. К. На основание чл.343, ал.1, б. В вр.чл.54 НК го осъдил на 2 години лишаване от свобода, изпълнението на което наказание на основание чл.66, ал.1 НК отложил за срок от 4 години от влизане на присъдата в сила.
Приложил чл.343Г НК и лишил подсъдимия от правото по чл.37, ал.1, т.7 НК – да управлява МПС, за срок от 2 години от влизане на присъдата в сила.
Осъдил подсъдимия да заплати направените по делото разноски, вкл. и тези от частните обвинители.
Пловдивският апелативен съд, втори наказателен състав с обжалваното решение по въззивно нохд № 326/2009 год. изменил присъдата в частта относно наказанието лишаване от свобода, което намалил на 6 месеца и срока по чл.66, ал.1 НК на 3 години.
По повод жалбата на защитника на подсъдимия и в изпълнение на процесуалните си задължения приел, че са налице предпоставките по чл.327, ал.4 НПК и допуснал повторна автотехническа експертиза, защото счел, че заключението на вещото лице-автоинженер, ще има значение за правилното решаване на делото по въпросите, за които приел, че приетите от предходната инстанция експертизи по съществени въпроси са необосновани и пораждат съмнение за тяхната правилност. Оценявайки изцяло събрания доказателствен материал въззивният съд възприел като достоверна и правилно установена фактическата обстановка, при която е настъпило произшествието и конкретното поведение на подсъдимия и пострадалия. Във връзка с възражението на защитника на подсъдимия за необоснованост на заключенията в приетите по въпроси от компетентност на специалист по автомобилно дело експертизи е обсъдил заключението на повторната експертиза и е мотивирал решението си да го възприеме като обосновано, пълно и непораждащо съмнение. Отстранил е съмненията относно механизма на причиняване на произшествието и настъпилия резултат, дължината на опасната зона за спиране на управлявания от подсъдимия автомобил с оглед скоростта му на движение преди и по време на удара, разстоянието, от което е имал възможност да възприеме пешеходеца като опасност и произтичащото от това задължение да вземе всички мерки за предотвратяване на произшествието. Оценката е направена не самостоятелно и изолирано, а наред с останалия доказателствен материал, в който се съдържат данни за относими към предмета на доказване обстоятелства – показанията на свидетеля К за движението на пострадалия на платното за движение, пресичането му на място, неозначено за пешеходци и времето на престоя на мислената разделителна линия, обясненията на подсъдимия за това обстоятелство и за неговото конкретно поведение, изразяващо се в подаване на звуков сигнал и липсата на реакция от пострадалия, който продължил движението си напред от ляво на дясно по посоката на движение, начина на пресичане – перпендикулярно на платното. За тези и останалите гласни доказателствени средства въззивният съд е изложил съображения кои и доколко приема и ясно е заявил съгласието си с оценката им от първоинстанционния съд. В този смисъл възражението в жалбата на подсъдимия за липса на становище в коя част е възприел показанията на свидетеля К е неоснователно. Въз основа на обоснованата съвкупна оценка, включително и на писмените доказателствени средства, въззивният съд е определил за категорично установена фактическата обстановка, при която подсъдимият се е движел със скорост преди произшествието около 52 км/ч, имал е видимост към входа на борсата при конкретните условия – силен валеж от дъжд и мокър асфалт при ненатоварено движение в участъка, от около сто метра и опасността, каквато е представлявал пешеходецът, когото е могъл да забележи още от момента на стъпване на платното. Независимо от това съдът е приел един значително благоприятен за подсъдимия вариант, че е забелязал пострадалия в момента, в който се е намирал на осевата линия, което го е мотивирало да подаде звуков сигнал, на който, както установява в обясненията си, пострадалият не е реагирал и е продължил да върви. Разстоянието е било 59 метра, а опасната зона за спиране – 36 м и при установената скорост на движение 52 км/ч и нормален ход на движение от пострадалия съприкосновението на дясната предна част на автомобила и дясната част на тялото на пострадалия е било технически предотвратимо при своевременна реакция с намаляване на скоростта на движение до 45 км/ч, която е била безопасната и е давала техническа възможност за предотвратяване на произшествието.
Тази фактически констатации са мотивирали въззивният съд да откаже приложението на чл.15 НК. Не могат да бъдат обосновани изводи, че подсъдимият не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на обществено опасните последици, т.е. че е налице случайно деяние. Вярно е, че ударът е настъпил в опасната зона за спиране и че към момента подсъдимият е управлявал автомобила си със скорост, която е била разрешена.становено е обаче, че пешеходецът е бил забелязан на разстояние, което е извън тази зона, поради което и възражението, че не е могъл нито е бил длъжен да предвид движението на пешеходеца, поради което не е могъл да направи нищо за избягване на удара, не се оправдава от фактическа страна. След като опасността е възникнала извън опасната зона за спиране за водача, който я е възприел, той е бил задължен да реагира чрез намаляване на скоростта или да спре. Констатациите за поведението на пострадалия – пресича на необозначено за пешеходци място, не реагира на звуковия сигнал, а тръгва веднага след подаването му, са налагали да бъде оценено като опасност и е изисквало да предвиди възможността да настъпи произшествието. Закъснението да реагира технически правилно е мотивирало съда да приеме, че ПТП се дължи на непредпазливото поведение на подсъдимия и затова няма основание да се приеме, че е налице случайно събитие.
Допуснатото нарушение на правилата по чл.20, ал.2 ЗДвП е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Няма основание да се приеме, че пострадалият внезапно е пресякъл лентата за движение, което да предизвика изненада за подсъдимия след като е бил забелязан на достатъчно разстояние, а с поведението си е създал увереност и липса на основание за съмнение, че няма да изчака приближаващото се МПС. Пешеходец, който се движи по платното за движение в нарушение на правилата, каквото е движението на пострадалия – пресича на платното на място и по начин, недопустими по ЗДвП, винаги представлява опасност и затова водачите са длъжни незабавно да предприемат мерки за намаляване на скоростта или за спиране. Като не е направил това подсъдимият не може да се позовава на опасна зона за спиране, защото със своето поведение и забавена реакция сам се е поставил в невъзможност да изпълни предписаните от закона задължения. Движението му с установената скорост, макар и в рамките на разрешената за пътния участък, който му е бил добре познат (с натовареността-автомобили и хора, наличието на усложнения от атмосферните условия, няма пешеходна пътека, маркировка на пътя и пътни знаци), не съответства на изискването да е съобразена според предписанията на чл.20, ал.2 ЗДвП. Произшествието е резултат не само от поведението на пострадалия, предприел пресичане на неозначено за пешеходци място и без да се съобрази с наличието на превозни средства и тяхната скорост, но преди всичко от забавянето на подсъдимия да предприеме съответните действия веднага, от момента, в който е било възможно да възприеме възникналата опасност и затова ударът е станал неизбежен, поради което не може да се позовава на оневиняващото действие на опасната зона за спиране. Неоснователно е и възражението, че е управлявал със съобразена скорост, само защото е в пределите на разрешената. Задължението на водачът на МПС е не да избира еднократно скоростта на движение, а постоянно да я променя в зависимост от условията (най-важните от които са посочени в чл.20, ал.2 ЗДвП) при конкретната пътна обстановка, с което подсъдимият не се е съобразил.
Законосъобразно подсъдимият е оправдан за нарушение на чл.5, ал.2, т.1 ЗДвП. Нормата е обща и приложима за конкретното поведение на подсъдимия е тази по чл.20, ал.2 ЗДвП, поради което жалбата на частните обвинители за нарушение на закона в тази й част е неоснователна.
Основателна е жалбата на частните обвинители в частта й, в която се поддържа, че въззивният съд неправилно е приел съпричиняване на резултата от страна на пострадалия поради констатираното наличие на алкохол в кръвта. От показанията на свидетеля К, а и от обясненията на подсъдимия, съдът е следвало да направи извод, че поведението му на платното за движение не е било повлияно видимо от алкохола. Ако това беше така подсъдимият на още по-голямо основание следваше да реагира своевременно за предотвратяване на произшествието. Верен е изводът, че има допуснато нарушение на правилата за движение с оглед мястото на преминаване, но неправилно въззивният съд е приел алкохолното повлияване в причинна връзка с резултата. Само нарушенията на ЗДвП, които се намират в причинна връзка и са допринесли за настъпването на общественоопасните последици имат значение при преценка на приноса на пострадалия. Не е предмет на наказателния процес изследването и решаването на въпроса и за съотношението на съпричиняването и степента на вина от страна на пострадалия. Поначало е неправилно определянето обема на вината в проценти, както е подходил въззивният съд, в дробни числа или други цифрови изражения. Обемът на съпричиняване се определя след мотивирана и обоснована оценка на конкретно установените по делото нарушения, на тяхната тежест и значение, причинната връзка между поведението на всеки един и вредата. Правилно частните обвинители са оспорили изводите на въззивния съд по въпроса за съпричиняването, съображенията за които настоящият състав не споделя. Предмет на присъдата и на изследване в наказателното производство е поведението на причинителя на уврежданията-подсъдимия, а не поведението на пострадалия, което няма отношение към констатирани нарушения на закона.
Неоснователна е жалбата на частните обвинители в частта относно решението за размера на наказанието и срока на изпитание. Въззивният съд е възприел изводите за наличието на предпоставките по чл.54 НК, защото са установени смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, както и че наказанието лишаване от свобода следва да бъде определено при превес на смекчаващите обстоятелства. Изложил е съображения, че определения размер от две години е завишен, поради което и явно несправедлив, които е основал не само на оценените от първоинстанционния съд, но и с оглед възприетото като относимо за отговорността още едно обстоятелство – наличието на пияно състояние на пострадалия като съпричинител на резултата. Законосъобразно съдът е приел, че с оглед обществената опасност на деянието и особеностите на личността на подсъдимия, наказанието по размер е завишено. От цялостната обоснована оценка на всички индивидуализиращи обстоятелства следва, че наказание в размер на 6 месеца лишаване от свобода при конкретната фактическа обстановка и поведение на пострадалия и подсъдимия, дори и като се изключи от относимите обстоятелства възприетото алкохолно повлияване на пострадалия и тригодишен срок на изпитание съответства на извършеното и на целите по чл.36 НК, поради което е справедливо.
Предвид изложеното за липса на касационни основания от предвидените в чл.348, ал.1 НПК решението следва да бъде оставено в сила и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 263/01.12.2009 год. по въззивно нохд № 326/2009 год. на Пловдивския апелативен съд, втори наказателен състав.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: