Р Е Ш Е Н И Е № 349 гр.София , 22 октомври 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: САША РАДАНОВА АНТОАНЕТА ДАНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и прокурора от ВКП Т.Комов след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 991/2014 г. и , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на глава Тридесет и трета от НПК. Образувано е по искане /озаглавено молба/ от осъдения С. Р. П. за възобновяване на внохд №75/2014 г. на ОС-Ямбол, на основание чл.422 ал.1 т.5 от НПК във вр.с чл.348 ал.1 т.2 и т.3 от НПК. В искането се твърди ,че съдът неоснователно е отказал да допусне до разпит свидетели на защитата, че свидетелите на прокуратурата са били близки роднини на пострадалата, поради което са дали неверни показания, че са били нарушени чл.13 ,чл.103 ал.2 и чл.105 ал.2 от НПК, както и че незаконосъобразно нито една инстанция не е приложила разпоредбата на чл.55 от НК.Моли се да бъде отменена присъдата на РС-Ямбол. В съдебното заседание пред ВКС служебно назначеният защитник на осъдения-адв.Д. поддържа искането за възобновяване и моли да бъде уважено.Пледира за нарушено право на защита на осъдения П. още на досъдебното производство ,тъй като не са били допуснати до разпит поисканите от него свидетели и по този начин не му е дадена възможност да докаже своята теза. Осъденият С. П. в лична защита поддържа оплакването си за допуснати процесуални нарушения ,поради недопускане до разпит на поискани от него свидетели.В крайна сметка не оспорва извършването на полов акт с пострадалата,но заявява ,че за това й е платил. Представителят на ВКП намира искането за възобновяване на наказателното дело за неоснователно и моли да бъде оставено без уважение. Посочва ,че са налице категорични доказателства, установяващи употребената от страна на осъдения принуда при извършване на съвкуплението с пострадалата.Акцентира на това ,че не са допуснати твърдяните в искането на П. съществени процесуални нарушения. В последната си дума осъденият С. П. моли да бъде възобновено наказателното дело. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД след като прецени доводите , релевирани в искането на осъдения С. Р. П., становището на страните, изразено в съдебното заседание и материалите по делото, намери за установено следното: С присъда №24 от 30.01.2014 г.,постановена по нохд №1333/2013 г., РС-Ямбол е признал подсъдимия С. Р. П. за виновен в това, че на 27.06.2013 г.,около 9.00. часа в гробищния парк на [населено място],обл.Ямбол е извършил действие с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение лице навършило 14 годишна възраст-К. Н. Г.,чрез употреба на сила,поради което и на основание чл.150 ал.1 и чл.54 от НК му е наложил наказание седем години лишаване от свобода. Със същата присъда С. Р. П. е признат за виновен в това, че на 27.06.2013 г., около 9.00 часа в гробищния парк на [населено място], обл.Ямбол се е съвкупил с лице от женски пол ,ненавършило 18 години- К. Н. Г.,като я принудил към това със сила,поради което и на основание чл.152 ал.2 т.1 във вр.с ал.1 т.2 и чл.54 от НК му е наложил наказание девет години лишаване от свобода и го е оправдал за това деянието да е осъществено чрез използване на заплашване. На основание чл.23 ал.1 от НК е определено едно общо и най-тежко наказание,а именно девет години лишаване от свобода ,което на основание чл.24 от НК е увеличено на десет години лишаване от свобода,при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на гражданската ищца К. Г. сумите от 5 000 лв. и от 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от двете деяния, ведно със законната лихва ,считано от 27.06.2013 г. до окончателното им изплащане. В тежест на подсъдимия са били възложени заплащането на държавна такса върху гражданския иск в размер на 600 лв., направените по делото разноски, а така също и тези ,сторени от гражданската ищца. Съдът се е произнесъл е по веществените доказателства. С решение №56 от 24.04.2014 г., постановено по внохд №75/2014 г., Ямболски окръжен съд е потвърдил присъда от 30.01.2014 г. по нохд №1333/13 г. по описа на РС-Ямбол. ВКС намира ,че искането за възобновяване на наказателното производство на основание чл.422 ал.1 т.5 от НПК е процесуално допустимо, тъй като е направено в законния шестмесечен срок, от процесуално легитимиран субект и се отнася до съдебен акт, непроверен по касационен ред. Във връзка с направените оплаквания, на първо място следва да бъде разгледана претенцията на осъденото лице за нарушено право на защита , поради недопускането до разпит на поискани от него свидетели още на досъдебното производство. Действително в протокола за предявяване на разследването от 23.10.2013 г. осъденият /тогава обвиняем/ С. П. и неговият защитник са направили искане да бъдат разпитани в качеството на свидетели посочени от обвиняемия лица, частични данни за самоличността на които са се съдържали в обясненията му ,закрепени в протокол за разпит на обвиняем. С Постановление от 29.10.2013 г. прокурор при РП-Ямбол мотивирано е отказал да уважи направеното искане, приемайки , „че фактическата обстановка по делото е изяснена и не се налага извършването на допълнителни процесуално-следствени действия”. Следва да се отбележи,че в хода на досъдебното производство изцяло в правомощията на разследващите органи е да преценят необходимостта от събирането на допълнителни доказателства и тогава , когато намерят ,че такива не са нужни, понеже фактите по делото са изяснени в достатъчна степен ,мотивирано да ги откажат.Но дори и при липса на изрично произнасяне /какъвто не е настоящият случай/, правото на защита на обвиняемия не би било засегнато ,доколкото в хода на съдебното производство ,което заема централно място в наказателния процес/ чл.7 ал.1 от НПК/, той разполага с възможност да поиска събирането на нови доказателства, включително и такива ,които са му били отказани от разследващите. От протоколите от съдебните заседания пред РС-Ямбол е видно, че защитникът на С. П. е подновил искането си за разпит в качеството на свидетел единствено на лицето Н. Г. С., като независимо , че този разпит е бил допуснат от съда, то той не е бил проведен ,поради липса на документ , удостоверяващ самоличността на явилото се лице. Преценявайки обстоятелствата, за които е бил поискан разпит на Н. С.,а именно да установи ,че пострадалата и друг път е извършвала сексуални услуги срещу заплащане, ВКС намира, че първоинстанционният съд не е имал основание да допусне до разпит този свидетел,тъй като посочените обстоятелства нямат отношение към предмета на доказване в настоящето производство, защото дори свидетелят да потвърди коментирания факт, то той сам по себе си не е достатъчен ,за да се приеме ,че е била налице доброволност от страна на пострадалата при осъществяването на блудствените действия и съвкуплението с подсъдимия и да елиминира данните, съдържащи се в множеството убедителни доказателства за използваната от П. принуда. На следващо място,не може автоматично да се направи извод,че след като свидетелите по делото са близки роднини и приятели на пострадалата, то те непременно дават недостоверни показания. Действително родствената връзка на свидетелите със страна по делото задължава съда да извърши много внимателна преценка на заявеното от тях, както е сторил и решаващия съд. Съпоставянето на фактическите данни, изводими от показанията на тези лица, корелативната връзка помежду им, както и проверката им чрез други доказателствени източници, е позволила на съда да кредитира с доверие тези показания / свидетелите М. Г., Д. Г., Х. П., К. П./. Освен това не следва да бъде подминаван и факта,че по делото са налице и обективни медицински находки за това ,че блудствените действия и съвкуплението не са извършени доброволно от пострадалата /така както твърди осъдения/ ,а са били в резултат на упражнена спрямо нея сила- констатирано е широко повърхностно охлузване на кожата със забелване на епидермиса в областта на вътрешната повърхност на лявото бедро, както и травматични увреждания в областта на половите органи.Не без значение са и данните , отразени в КСППЕ за пострадалата К. Г., а именно ,че към момента на деянието тя е била в остра стресова реакция, а в последствие- в състояние на посттравматично стресово разстройство. Въззивният съд правилно е възприел като недостоверни обясненията на подсъдимия в частта им ,в която той твърди,че не е упражнил насилие по отношение на пострадалата ,тъй като тя доброволно се е съгласила да извърши секс услуга срещу заплащане. И това е така, защото по делото е налице обилен доказателствен материал за осъществената принуда спрямо К. Г..Претенцията на осъдения за нарушение на разпоредбата на чл.103 ал.2 от НПК,касаеща доказателствената тежест в процеса,е неоснователна,защото причината поради която съдът не е дал вяра на обясненията му е свързана с това ,че те се опровергават от останалите доказателства по делото, а не поради факта, че П. не е доказал версията си. В заключение следва да се отбележи, че видно от мотивите на въззивното решение, вътрешното убеждение на съдебния състав е изградено на основата на обективно,всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото.Затова оплакванията за допуснати нарушения при оценката на доказателствата и начина на изграждане на вътрешното убеждение за виновността на подсъдимия в извършването на престъпленията по чл.150 ал.1 и чл.152 ал.2 от НК,са неоснователни. С оглед на изложеното,релевираното в искането основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК не е налице. По нататък ,настоящият касационен състав намира,че оплакването за явна несправедливост на наложените на осъдения П. наказания в посока необоснованото им завишаване,е основателно. За да наложат наказание в размер ,близък до максималния, предвиден за престъплението по чл.150 ал.1 от НК –седем години лишаване от свобода /престъплението е наказуемо с лишаване от свобода от две до осем години/ и за престъплението по чл.152 ал.2 от НК- девет години /предвидената санкция за това престъпление е от три до десет години лишаване от свобода/, решаващите съдилища са приели значителен превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, а именно:предишните осъждания на П. ,последното от които е за престъпление по чл.115 във вр.с чл.18 от НК; характера на извършеното-демонстрираната трайна престъпна воля и упоритост при сломяването със сила съпротивата на младо ,ненавършило 18 години момиче; мястото на извършване на деянието-гробищния парк; обстоятелството,че приживе подсъдимият и бащата на пострадалата са се движили в общ приятелски кръг-факти , сочещи на „грубо показване на елементарни норми на християнските ценности ,морал и етика”. Действително С. П. е осъждан,но видно от неговото свидетелство за съдимост ,последното му осъждане, което е от 2002 г. , макар и по чл.115 във вр.с чл.18 от НК, е за деяние , извършено през 1991 г. Предходните две осъждания на П.,преди последното, са за деяния ,осъществени през 1988 и 1989 г. Посочените данни налагат извод, че повече от двадесет години /23 години/ осъденият П. не е извършвал престъпления ,поради което заключението на въззивната инстанция за това ,че същият е с трайно установени престъпни навици, не може да бъде споделено. Въздържането от извършване на престъпления в рамките на такъв значителен период от време показва,че изтърпените до момента наказания от П. макар и да не са могли напълно да елиминират престъпните му нагласи, в значителна степен са оказали превъзпитателно въздействие върху личността му ,и в този смисъл разбирането на решаващия съд, че липсва превъзпитателен и превантивен ефект от предходните му осъждания, е пресилено. Разбира се обремененото съдебно минало не може да бъде изключено от кръга на отегчаващите отговорността обстоятелства, но в конкретният случай неговата относителна тежест е по-малка, в сравнение със случаите , в които подсъдимите лица регулярно и последователно осъществяват криминална дейност. При това положение ,наложените наказания от седем и девет години лишаване от свобода се явяват прекомерно завишени.Ето защо ВКС намира, че наказанието ,което осъденият П. следва да понесе за извършеното от него престъпление по чл.150 ал.1 от НК е пет години лишаване от свобода ,а по чл.152 ал.2 от НК-шест години лишаване от свобода. Съответно общото наказание,определено по чл.23 ал.1 от НК следва да бъде коригирано на шест години лишаване от свобода. За приложение на чл.55 от НК,в каквато насока е налице претенция на осъдения, изобщо не може да се говори, тъй като не са налице нито многобройни ,нито изключителни по своя характер смекчаващи отговорността обстоятелства, когато и най-лекото предвидено в закона за конкретното престъпление наказание се явява несъразмерно тежко. По нататък , настоящият касационен състав не намира основания за приложението на чл.24 от НК /приложен от РС-Ямбол и потвърден с въззивното решение/. За да се възползва съдът от дадената му от закона възможност за приложението на чл.24 от НК той трябва да констатира едновременното съществуване на две предпоставки- че определеното общо наказание е несъответно на съвкупността от престъпните деяния и , че със същото това наказание не могат да се постигнат целите на наказателната репресия.В конкретният случай общото наказание от шест години лишаване от свобода е съответно както на тежестта на извършеното /касае се за две деяния/, на обществената опасност на дееца, така и на целите по чл.36 от НК, като увеличаването му по чл.24 от НК ,би било неоправдана строгост. Практиката на Върховния съд е категорична , че само когато обществената опасност на дееца е толкова голяма,че и с наложеното му най-тежко наказание той няма да се превъзпита и няма да се постигнат целите на наказанието,само в такива случаи следва да намери приложение разпоредбата на чл.24 от НК,какъвто не е настоящият казус /Р 391/70 г. по н.д.331/70 г. на ІІ н.о. ВС; Р 500/93 г. по н.д.195/93 г. на І н.о./. С оглед на изложеното и на основание чл.425 ал.1 т.3 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ВЪЗОБНОВЯВА производството по внохд №75/2014 год. по описа на Ямболски окръжен съд ,втори въззивен наказателен състав. ИЗМЕНЯВА въззивно решение №56 от 24.04.2014 г. ,постановено по внохд №75/2014 г. в частта относно наложените на С. Р. П. с [ЕГН] наказания, както и определеното общо наказание на основание чл.23 ал.1 от НК като НАМАЛЯВА размера на наказанието лишаване от свобода за престъплението по чл.150 ал.1 от НК от седем години на ПЕТ ГОДИНИ, НАМАЛЯВА размера на наказанието лишаване от свобода за престъплението по чл.152 ал.2 т.1 във вр.с ал.1 т.2 от НК от девет на ШЕСТ ГОДИНИ и НАМАЛЯВА размера на определеното общо наказание на основание чл.23 ал.1 от НК от девет на ШЕСТ ГОДИНИ лишаване от свобода. ОТМЕНЯВА въззивното решение в частта относно приложението на чл.24 от НК. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения С. Р. П. за възобновяване в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/