Р Е Ш Е Н И Е № 202 София, 18.10.2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и тринадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева Владимир Йорданов при участието на секретаря Виолета Петрова, разгледа докладваното от съдия Йорданов гр.дело N 2227 /2013 г.: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Х. Ц. и В. С. Ц. срещу въззивно решение № 407 от 05.11.2012 г. по възз. гр.д. № 548 /2012 г. на Добричкия окръжен съд, с което е отменено решение № 20 от 05.06.2012 г. по гр.д. № 4275 /2010 г. на Добричкия районен съд в частта, с която е отхвърлен искът за делба на двуетажна вилна сграда с площ от 52 кв.м., построена във вилно дворно място с площ 512 кв.м., върху което е отстъпено право на строеж, находящо се в [населено място], [община], местността „Ф.-фиш” и вместо това е постановено друго в тази част, с което е допусната делба на тази вилна сграда между Г. С. Д. и В. С. Ц. при квоти по 1 /2 ид.ч. и искът за делба е отхвърлен по отношение на С. Х. Ц. и с което на основание чл.344 ГПК е постановено до окончателното приключване на делбата Г. С. Д. да ползва вилната сграда с площ 36 кв.м., а В. С. Ц. – вилната сграда с площ 52 кв.м, като в последната част е допусната поправка на очевидна фактическа грешка на основание чл.247 ГПК с решение № 504 от 14.12.2012 г. Касационно обжалване е допуснато с определение № 220 от 24.04.2013 г. по материалноправните въпроси : Каква е формата за действителност за преотстъпване от гражданин (физическо лице) на негов роднина по права линия на учреденото от общината на гражданина право на строеж на вилна сграда при действието на ЗС в редакцията му към 1986 г.; В случай на неспазване на формата за действителност на преотстъпването, но при наличие на писмена форма на изявленията, дали се предава владението на построената от роднината по права линия сграда и срещу кого, за които е прието, че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Насрещните страни Г. С. Д. и Д. И. Д. оспорват основателността на касационната жалба. По правните въпроси настоящият състав намира следното: По първия: Съгласно правилото на чл.15а.,ал.1 ЗС (в редакцията му приета с ДВ, бр. 87 от 1974 г., приложима през 1986 г. и до отмяната на разпоредбата с ДВ, бр. 33 от 1996 г.) : Правото на строеж върху държавна земя не може да се прехвърля от лицето, което го е придобило, преди да е извършен строежът, освен на негови роднини по права линия. Съгласно правилото на чл.15в. ЗС (в редакцията му приета с ДВ, бр. 87 от 1974 г., приложима през 1986 г. и до отмяната на разпоредбата с ДВ, бр. 33 от 1996 г.) :ал.1. Правото на строеж върху държавен парцел, отстъпено на граждани за построяване на малоетажна индивидуална жилищна сграда, включва и правото да се построят жилища и за нуждите на негови роднини по права линия; ал.2 Приобретателят по ал.1 придобива правото на строеж въз основа на молба, подписана от него и от първоначалния притежател, заверена нотариално и вписана в нотариалните книги. Приобретателят не заплаща на народния съвет правото на строеж. От изложеното следва, че формата за действителност за прехвърлянето на учреденото от държавата право на строеж върху държавен парцел, отстъпен от държавата на граждани за построяване на малоетажна индивидуална жилищна сграда, е писмена, с нотариална заверка на подписите. По втория въпрос: Доколкото в посочената разпоредба на чл.15в. (отм.) ЗС изрично е предвидено, че отстъпеното от държавата на гражданин право за построяване на малоетажна индивидуална жилищна сграда включва и правото да се построят жилища и за нуждите на негови (на гражданина) роднини по права линия, то при наличие на писмена форма на изявленията за прехвърляне на отстъпеното право на строеж следва извод за предаване на владението от декларатора на неговия роднина по права линия (сочен като приобретател) върху построеното до обема на първоначалното отстъпено право на строеж. Владението се предава включително срещу наследници и правоприемници на направилия писменото изявление за преотстъпването. По основателността на жалбата и на основание чл.290 и сл. ГПК: В. съд е приел от правна страна, че : през 1987 г. в полза на В. Ц. не е било надлежно преотстъпено от родителите му правото на строеж, което им е било учредено от общината през 1986 г. съгласно чл.15а. ЗС (по-късно отм.), т.к. прехвърлянето на роднина по права линия не е било извършено в нотариална форма по чл.18 ЗЗД - нотариален акт, приложима поради липса на друга изрично предписана от закона форма; декларацията на родителите не покрива и формата на чл.56,ал.2 З. (отм.), т.к. такава е предвидена за учредяване на право на строеж от собственика на терена; Следователно по силата на декларацията от 24.01.1987 г. В. Ц. не е придобил право на строеж върху дворното място, а влагането на средства и труд за изграждането на сградата от 52 кв.м. няма за последица придобиването на вещно право, собствеността върху построеното е придобита от наследодателя на страните; В. Ц. не е придобил правото на строеж и по давност, т.к. то е (учредено) върху държавна земя по аргумент от чл.86 ЗС и пар.1 от ЗД на ЗС, а и в случая не се твърди придобиването по давност на право на строеж, а на право на собственост върху построеното, но то също не е осъществено, защото за да тече в полза на едно лице придобивна давност, то трябва не просто да обитава и да ползва по предназначение, заплаща консумативи и поддържа имота, но и да демонстрира поведение, което отговаря на двата признака на владението „corpus” и „animus”, а ищците не са доказали, че държането им се е трансформирало във владение, т.к. те не са отричали правата на собствениците (наследодателите) във вилната сграда до смъртта им през 2007 г., нито след смъртта им по отношение на Г. Д.. Не е доказано завладяване (съзнание за своене), а и от 2007 г. до предявяване на иска не е изтекъл предвиденият в закона срок. Така въззивният съд е приел извода, че сградата е била собственост на родителите на В. Ц. и Г. Д. и след тяхната смърт е наследена от двамата при равни делбени квоти. В. съд е разпределил ползването на двете вилни сгради, като е взел предвид, че на Г. Д. е било предоставено ползването и на друг допуснат до делба имот. По доводите за неправилност на решението : С оглед дадения отговор на първия правния въпрос следва да се приеме, че е основателен доводът на жалбоподателите, че наследодателят С. Ц. с писмената декларация от 24.01.1987 г. с нотариално заверен подпис (л.13), в която се съдържа волеизявлението, че преотстъпва правото на строеж на сина си В. Ц., е спазил изискуемата форма на валидност, установена в правилото на чл.15в. ЗС (отм. през 1996 г.) в приложимата и редакция. Декларацията е подписана и от съпругата на С. Ц. – Й. Ц., чийто подпис не е нотариално заверен и с оглед на дадения отговор на втория правен въпрос следва да се приеме, че с тази декларация е предадено владението върху първоначалното отстъпено право на строеж, впоследствие върху построеното до отстъпения обем. Следва да се приеме, че е основателен доводът на жалбоподателите, че декларацията на Г. С. Д. с нотариална заверка на подписа от 08.06.1994 г. (л.37), посочена и във второто разрешение за строеж, че не предявява никакви претенции по строителството и експлоатацията на източната 1 /2 част от процесното вилно място, предоставена на брат и В. Ц., представлява нейно изявление и извънсъдебно признание с датата на заверката, че тя не оспорва извършеното строителство на процесната вилна сграда от 52 кв.м. и упражняването на фактическата власт върху нея от нейния брат, на когото сградата е предоставена, т.е. не оспорва и своенето – по силата на предоставянето, а това означава, че не оспорва владението. Основателен е и доводът, че по делото е безспорно установено, че строителството на процесната постройка е извършено и фактическата власт от В. Ц. е осъществявана по време на брака му със С. Ц. (сключен на 01.10.1972 г. – л.76). Основателен е и доводът, че щом владението е предадено от носителите на правото на строеж на В. Ц., то изводът, че В. Ц. и С. Ц. не са отрекли правата на собственост на носителите и не са демонстрирали намерение да владеят само за себе си, е необоснован и неправилен. Основателен е доводът, че след като правото на строеж е отстъпено от народния съвет на физическо лице (С. Ц.) и то е негов носител, то по отношение на него няма забрана за придобиване по давност. С оглед правомощията на настоящата инстанция по чл.293 ГПК и доколкото не се налага извършване на съдопроизводствени действия, настоящият състав следва да разреши по същество спора дали страните по делото са съсобственици на процесната сграда и евентуално – при какви делбени части. По същество: Правото на строеж върху процесната сграда е отстъпено на С. Ц. на 01.10.1986 г. възмездно по време на брака му с Й. Ц. и е попаднало в съпружеската имуществена общност (СИО) на двамата по силата на чл.19 от СК от 1986 г. (отм.). Декларацията от 24.11.1987 г. с нотариална заверка на подписа на С. Ц., че е прехвърлил на сина си В. Ц. отстъпеното му право на строеж за източната част от процесния парцел – вилно място, е извършена в изискуемата форма за действителност, установена с действащото тогава правило на чл.15а,ал.2 ЗС (сега отм.). Съпругата на С. Ц. - Й. Ц. е подписала същата декларация (същия документ), но нейният подпис не е нотариално заверен, поради което изискуемата от закона форма не е спазена от нея, но с волеизявлението в декларацията и Й. Ц. е предала на сина си владението на придобитото от нея вещно право. Разпореждането само от С. Ц. с отстъпеното му право на строеж, което е придобито от него и Й. Ц. в СИО, представлява разпореждане с право върху обща недвижима вещ по смисъла на чл.22,ал.3 СК от 1986 г. (отм.) и доколкото документът с който е извършено (декларацията) е подписан и от съпругата Й. Ц., то следва да се приеме, че тя е узнала за разпореждането в момента на подписването и т.к. не го е оспорила в по исков ред в шестмесечен срок от узнаването, то разпореждането е породило действие и за нея, считано от 27.05.1989 г.. Въз основа на това разпореждане разрешението за строеж № 296 /15.09.1988 г. л.12 и л.34) е издадено направо на името на В. Ц. и на Г. Д.. Процесната вилна сграда в източната част на вилното място е била построена от В. Ц. по време на брака му със С. Ц. въз основа на цитираното разрешение за строеж № 296 /15.09.1988 г. преди 1994 г. в първоначално отстъпения обем и по-късно пристроена с гараж въз основа на разрешение за строеж № 264 / 21.06.1994 г. (л.36), в която е отбелязана нотариално заверена декларация за съгласие от Г. Д. (л.37), от 08.06.1994 г., че не оспорва извършването на строителството и упражняването на фактическата власт върху процесната сграда от нейния брат В. Ц., на който сградата е предоставена, обсъдена по-горе, както и друга нотариално заверена декларация за съгласие от съсед на вилното място. В този момент Г. Д. е единственият друг носител на вещно право в процесното вилно място. Следа изводът, че В. Ц. по време на брака му със С. Ц. е придобил правото на строеж въз основа на разпоредителната сделка, извършена с прехвърленото му от баща му право на строеж на 24.11.1987 г., която е породила действие и спрямо майка му, считано от 27.05.1989 г. По силата на това право В. Ц. и С. Ц. са станали собственици на построената сграда. През 1994 г. те са я пристроили със съгласието на Г. Д. и са владели и пристроеното със съгласие на Г. Д., при което са го придобили по давност с изтичане на период от 10 години преди предявяване на исковата молба на 15.09.2010 г. и преди снабдяването им нотариален акт през 2006 г. (доколкото не се твърди придобиване на пристроеното към главната вещ по силата на чл..98 ЗС и въпросът за неговата самостоятелност не е изследван). От изложеното следва, че Г. Д. не е станала собственик на процесната сграда, нито нейният съпруг и че искът на Г. Д. за делба за тази постройка е неоснователен. От изложеното и с оглед правомощията на настоящата инстанция по чл.293 ГПК следва, че обжалваното решение следва да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с което искът за делба на сградата с площ 52 кв.м. да бъде отхвърлен. Съгласно приетото с т.6 от ТР 1 /17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, което според настоящия състав не изгубило значение и при действащия ГПК, определенията, с които въззивният съд се е произнесъл по жалба срещу определение на първоинстанционния съд, с което е разпределено ползването на делбените имоти до окончателното извършване на делбата, на основание правилото на чл.282,ал.2 ГПК от 1952 г. (отм.), съответно на правилото на чл.344,ал.2 ГПК от 2007 г., не подлежат на касационно обжалване. Жалбоподателите не претендират разноски и такива не следва да им се присъждат, а с оглед изхода от това производство ответниците в касационното производство нямат право на разноски. Воден от горното и на основание чл.293 ГПК съдът Р Е Ш И : Отменя въззивно решение № 407 от 05.11.2012 г. по възз. гр.д. № 548 /2012 г. на Добричкия окръжен съд, г.о. в частта, с която е допусната делба на двуетажна вилна сграда с площ от 52 кв.м..:Вместо това постановява: Отхвърля предявения от Г. С. Д. срещу В. С. Ц. и С. Х. Ц. иск за делба на двуетажна вилна сграда с идентификатор 53120.505.182.2, със застроена площ от 52 кв.м., построена в източната част на вилно дворно място, представляващо поземлен имот с идентификатор 53120.505.182, с площ по документи 512 кв.м., а по скица 490 кв.м., представляващо по предишна регулация парцел Х-703 (десет за имот пл.н. седемстотин и три), находящо се в [населено място], [община], местността „Ф.-фиш”, улица „10-та” (десета), № 8. В тази част решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Оставя без разглеждане по същество частната жалба на С. Х. Ц. и В. С. Ц. срещу частта от въззивно решение № 407 от 05.11.2012 г. по възз. гр.д. № 548 /2012 г. на Добричкия окръжен съд, в което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка на основание чл.247 ГПК с решение № 504 от 14.12.2012 г., с което на основание чл.344 ГПК е постановено кой от съделителите кои имоти ще ползва до окончателното приключване на делбата. В тази част решението има характер на определение и може да бъде обжалвано с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.