Р Е Ш Е Н И Е № 185 гр.София, 29.05.2014г. в и м е т о н а н а р о д а Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети май, две хиляди и четиринадесета година в състав: Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:светла бояджиева любка андонова при секретаря Ю. Г. като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N5196 описа на ВКС за 2013 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Обжалвано е решение от 31.01.2013г. по гр.д.№2518/2012г. на АС София, с което е уважен иск с правно основание чл.64, ал.1, т.1 СК, вр. чл.53, ал.2 СК/отм./. С определение от 27.01.2014г. ВКС е допуснал касационно обжалване по въпроса за възможността разпоредбата на чл.32, ал.2 ЗЗД, касаеща срока, в който може да се иска унищожаване на сделка, да се приложи и по отношение на правоотношения, свързани с осиновяването, както и по въпроса за предпоставките, при наличие на които се дължат разноски при условията на чл.78, ал.2 ГПК, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради липса на практика. Жалбоподателят – М. Ф. М., чрез процесуалния си представител поддържа, че решението е правилно и следва да се остави в сила в частта, с която се прекратява осиновяването, но не следва да бъде осъждана за заплащане на разноски. Жалбоподателят- К. Ц. В., чрез процесуалния си представител поддържа, че решението е неправилно, моли да бъде отменено като бъде отхвърлен предявения иск. Контролираща страна В. к. пр. поддържа, че производството е недопустимо и следва да се прекрати, а ако съдът намери , че е допустимо, то решението като правилно следва да се остави в сила. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е прекратил пълното осиновяване на К. В., [дата на раждане] , допуснато с решение от 23.10.2002г. по гр.д.№415/2002г. на РС Нова Загора. Прието е, че производството по делото, образувано по искова молба от 11.06.2009г. на осиновителката М. Ф., е допустимо. Изложени са съображения за това, че тъй като разпоредбите на чл.64 и чл.65 СК (отм.), съответно - на чл.106 и чл.107 СК-2009г. - уреждат права от един и същи вид: потестативно право за прекратяване на осиновяване, при което разпоредбата на чл.106, ал.4 СК-2009г., установяваща преклузивен срок за предявяване на иск за прекратяване на осиновяването, няма обратно действие и е неприложима, а доколкото отменения семеен кодекс/ чл.64 от същия/ не предвижда преклузивен срок, то съдът следва да се произнесе по съществото на спора. Прието е също така, че основателността на претенцията следва да се преценяват с оглед правилата по Глава Шеста от Семейния кодекс от 1985г. / при действието на който е възникнало осиновяването/ и в случая атакуваното осиновяване е допуснато в нарушение на разпоредбата на чл. чл.53СК - 1985г., разпореждаща, че никой не може да бъде осиновен едновременно от две лица, освен ако те са съпрузи, както и че никой не може да бъде осиновен втори път, докато не е прекратено съществуващото осиновяване, като тази забрана не се прилага по отношение на съпруга на осиновителя. Посочено е, че атакуваното осиновяване се явява именно второ поред, доколкото към момента на допускането му не е било прекратено осиновяването на ответницата от В. В., поради което същото е унищожаемо като противоречащо на забраната на чл.53, ал.2 СК 1985г. и следва да бъде прекратено. По делото е установено, че бракът на родителите на К. А., сключен на 14.03.1987 г., е прекратен поради развод с влязло в сила на 08.07.1996 г. решение по гр.д.№ 643/1996 г. по описа на СРС и на 02.05.1999 г. бащата А. А. е сключил граждански брак с В. В., който е прекратен поради развод, считано от 26.06.2001г., катое междувременно К. А. е била осиновена от В. В.. Установено е също така, че е съставен акт за раждане № от г. по описа на СО, район „В.", в който В. В. е вписана за майка на К. А.. Прието е по делото, че с решение № 380 от 23.10.2002г., постановено по гр.д. № 415/2002 г. по описа на Новозагорски районен съд (влязло в сила на 07.11.2002 г.) е допуснато пълно осиновяване на К. А. от М. Ф. и е постановена промяна на бащиното и фамилното имена на осиновената, която от този момент насетне се казва К. Ц. В., като не е било спорно по делото липсата на влязло в сила решение за прекратяването на осиновяването на К. А. от В. В. преди допускането на осиновяването на К. А. от ищцата М. Ф.. Допуснато е касационно обжалване по въпросите за възможността разпоредбата на чл.32, ал.2 ЗЗД, касаеща срока, в който може да се иска унищожаване на сделка, да се приложи и по отношение на правоотношения, свързани с осиновяването, както и по за дължимостта на разноски при условията на чл.78, ал.2 ГПК, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради липса на практика. По въпроса за възможността разпоредбата на чл.32, ал.2 ЗЗД, касаеща срока, в който може да се иска унищожаване на сделка, да се приложи и по отношение на правоотношения, свързани с осиновяването настоящият състав намира, че същата е неприложима. Унищожаемостта на осиновяването не е проявна форма на унищожаемост на сделките, а е институт на семейното право. Унищожаемостта на осиновяването не действува по право и никой не може да се позове на нея, докато тя не бъде установена от съда, като има действие - за в бъдеще. Осиновяването е самостоятелен юридически факт, от чието установяване се пораждат семейно –правни връзки. То е правен акт, по силата на който между две лице се създава правна връзка, наподобяваща отношенията родител-дете. С оглед на дадения отговор на въпроса, послужил като основание за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че при разглеждането на иск с правно основание чл.64, ал.1, т.1, вр. чл.53, ал.2, изр.първо СК (отм.) не намира приложение предвидения в разпоредбата на чл.32, ал.2 ЗЗД срок. Следва обаче да се вземе предвид, че с влизането в сила на СК от 2009г. нормата на чл.106, ал.4 СК изрично предвижда, че легитимираните лица могат да предявят иск за унищожаване на осиноваването в определен срок, който е преклузивен и същото се санира след като изтече срока, в който може да бъде поискано неговото унищожаване. Тази норма е с процесуален характер и урежда предпоставките за допустимост на търсената искова защита. Същата има незабавно действие и по отношение на всички висящи производства, при липса на изрична преходна разпоредба за довършването им по стария ред. С новата уредба по чл.106, ал.4 СК унищожаване на осиновяването в хипотеза на чл.53, ал.2 СК/ от 1985г. отм./ и чл.81, ал.2 СК/2009г./, предвиждащи, че никой не може да бъде осиновен втори път преди да бъде прекратено съществуващо осиновяване, може да търси само докато осиновеният не е навършил пълнолетие. В случая осиновената-ответница по иска, е била пълнолетна към момента на предявяване на иска и за ищцата-осиновителка е преклудирана възможността да поиска прекратяване на осиновяването на основание чл.64, ал.1, вр. чл.53, ал.2 СК/отм./. С оглед на така установените факти по делото и съобразно разпоредбата на чл.270, ал.3, пр.1 ГПК настоящият състав намира, че следва да обезсили въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение, а производството по иска следва да се прекрати като недопустимо. По въпроса, поставен от жалбоподателката М. Ф. за предпоставките, при наличие на които се дължат разноски при условията на чл.78, ал.2 ГПК настоящия състав намира следното: Неоснователно е възражението на процесуалния представител на жалбоподателката К. Ц. за недопустимост на производството по този въпрос. Действително в новия ГПК липсва уредба за обжалване на решението само в частта му за разноските, когато не се обжалва самия акт, за разлика от отменения ГПК – чл. 70 и с отпадане на възможността за отделно обжалване на решението в частта за разноските остава уреден само един процесуален ред за защита срещу решението в тази му част – чл. 248, ал. 1 ГПК. В случая обаче решението е обжалвано изцяло и произнасянето по въпроса за разноските е поставено в зависимост от изхода на спора – чл.78 ГПК. По приложението на чл.78, ал.2 ГПК настоящият състав намира, че възлагането на разноските в тежест на ищеца е предпоставено от кумулативното наличие на установените в закона две изисквания – с поведението си ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска. Преценката за това, дали тези изисквания са изпълнени, е винаги конкретна с оглед фактите по делото и проверката се извършва от съда разглаждащ спора по същество, като за възлагането на разноските в тежест на ищеца е без значение неговото поведение, а това на ответника. В случая, с оглед изхода на делото, разноски се дължат на ответницата по иска при приложение разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК в размер на 3343,50 лева. В този смисъл е и даденото разрешение в определение от 16.04.2010г. по ч.гр.дело № 216/2010 г. на ВКС , III г.о., в което е застъпено становището, че съобразно чл.78, ал.4, вр.ал.3 ГПК ответникът има право да получи направените от него разноски не само когато предявения иск срещу него е отхвърлен, но и при прекратяване на делото дори и пред въззивна инстанция, когато въззивната жалба е оттеглена, но ответникът и направил разходи във връзка със защитата си, които следва да му бъда овъзмездени. В случая ответницата е направила такива пред ВКС в размер на 1567,50 лева, а общо за всички инстанции те са в резмер на 3343,50 лева. Предвид изложените съображения, съдът Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение от 31.01.2013г. по гр.д.№2518/2012г. на АС София и потвърденото с него решение от 11.05.2012г. по гр.д. №5663/2009г. на ГС София. ПРЕКРАТЯВА производството по иска на М. Ф. М. срещу К. Ц. В., с правно основание чл.64, ал.1, т.1 СК, вр. чл.53, ал.2 СК/отм./. ОСЪЖДА М. Ф. М. да заплати на К. Ц. В. сумата 3343,50 лева разноски по делото. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: