16 Р Е Ш Е Н И Е № 105 София, 25 май 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети април две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ при секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора от ВКП К. ИВАНОВ, като изслуша докладваното от председателя П. ПАНОВА наказателно дело № 272/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на подсъдимия С. Н. Б., депозирана чрез упълномощения му защитник – адв. Р., срещу въззивно решение № 50 от 11.12.2017 г., постановено от Военно-апелативния съд по ВНОХД № 55/2017 г., с което е била изменена присъдата по НОХД № 14/2016 г. на Сливенски военен съд. В жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348 от НПК. В допълнението към нея, в обхвата на касационното основание по чл. 348 ал. 1 т. 2 от НПК се визира липсата на мотиви при постановяване на въззивното решение. В тази връзка се излагат съображения, че второинстанционният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 339 от НПК да посочи конкретните доказателства, въз основа на които са приети за установени фактите и обстоятелства по делото, а при противоречие да посочи кои от доказателствените източници се приемат и защо други се отхвърлят. Твърди се, че съдът не е дал отговор на отправени от защитата редица възражения, както и на доводите за допуснати нарушения при събирането на доказателствата, неправилната им оценка и анализ, както и за допуснати съществени процесуални нарушения при формиране на вътрешното убеждение на съда. Сочи се, че указанията, дадени в отменителното решение на ВКС, не са били изпълнени при повторното разглеждане на делото, а допуснатите от предходния състав на апелативния съд нарушения при събирането, проверката и анализа на доказателствата, както и при формиране на вътрешното убеждение, са преповторени. Заявява се, че въззивният съд декларативно е приел, че наказателното производство срещу Б. „се явява продължение“ на приключилото наказателно производство срещу Р. Д., позовавайки се на чл. 203 от НПК. В тази насока се акцентира върху липсата на юридическа аргументация и съображения защо съдът приема, че се касае за едно производство, а не за два самостоятелни процеса. Процесуалният представител излага съображение, че немотивирано е било отхвърлено искането му за назначаване на повторна и допълнителна експертизи, с оглед противоречието между 3-членната САТЕ и 5-членната САТЕ. Твърди се, че без отговор е останало и възражението му за отвод на вещото лице Т., който бил предубеден и необективен, като при едни и същи доказателства е направил различни констатации за величините на скоростта, опасната зона, мястото на удара и др. Излагат се подробни съображения за игнорирани от въззивната инстанция възражения на защитата, че 5-членната САТЕ е основана на доказателства, които не са събрани по предвидения процесуален ред. В тази връзка се твърди, че неправилно експертите са приели, че за подс. Балкански моментът за възникване на опасността е преминаването на стоп-линията от страна на водача Д.. Наведен е довод, че от съдържанието на въззивното решение не може да бъде определен кой е моментът, в който за подсъдимият е възникнала критичната ситуация – преминаването на Д. на стоп-линията или навлизането му на главния път. Сочи се, че неоснователно са били изключени от доказателствения анализ показанията на свидетелите Х., Т. Р., Г. С., И. И. и П. Т.. Наведен е довод, че въззивната инстанция не е изпълнила задълженията си по чл. 13, чл. 14 и чл. 107 ал. 3 и ал. 5 от НПК, което е довело до юридически неиздържана оценка на значимите за авторството на деянието факти. По отношение на заявената претенция за наличие на касационното основание по чл. 348 ал. 1 т. 1 от НПК се сочи, че въззивният съд е преповторил допуснатите нарушения на материалния закон от предходния съдебен състав. В обхвата на релевираното оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание се визира липса на мотиви при индивидуализацията на наказанието. Защитата твърди, че са били налице единствено смекчаващи отговорността обстоятелства, въз основа на които е следвало да се определи наказание към минимума на законовата санкция. Сочи се, че съпричиняването неправилно не е било отчетено като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия, алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане, или изменение на съдебния акт с определяне на наказание пробация без налагане на наказание лишаване от право да управлява МПС. Преди съдебното заседание защитникът на подсъдимия – адв. М. Р., представя писмено допълнение към касационната жалба, в което обстоятелствено доразвива изложените в нея доводи. Изложени са подробни съображения за това, че подсъдимият е бил признат за виновен по факти, различни от тези, за които е бил предаден на съд и по които не се е защитавал. Наведени са доводи за допуснато грубо смесване на съдържанието на две материални разпоредби по ЗДвП – чл. 16 ал. 1 т. 1 и чл. 20 ал. 2 изр. 2., които съдът приел, че са били в причинна връзка с вредоносния резултат, без да е изложил мотиви за това. Твърди се, че от въззивното решение не ставало ясно дали подсъдимият е допринесъл за настъпването на резултата като не е намалил скоростта си на движение, като не е спрял или като се е отклонил вляво. Акцентира се върху правото на предимство, което в случая принадлежало на подсъдимия и се разпростирало по целия пътен участък и всички пътни ленти за движение. Претендира се, че правото на предимство задължавало водача Д., движещ се по пътя без предимство, да пропусне подсъдимия Б., движещ се по пътя с предимство, независимо от неговото отстояние и скорост, дали се движи в дясната или лявата лента, правомерно или не. Отнелият предимството на кръстовище водач винаги е причинител на резултата. В този смисъл е цитирано решение № 495 от 10.04.1975 г., III н.о. Сочи се, че обвинение по чл. 20 ал. 2 от ЗДвП не е възведено и подсъдимият не може да носи отговорност за допуснато нарушение на тази разпоредба. В съдебно заседание подсъдимият С. Б., редовно призован, се явява и се представлява от адв. Р.. В пледоарията си процесуалният представител на подсъдимия излага обстоятелствени аргументи за допуснати съществени процесуални нарушения. Акцентира върху липсата на мотиви, отказа на въззивния съд да изпълни дадените указания в отменителното решение на ВКС, както и да отговори на отправените от защитата възражения. Твърди, че е незаконосъобразен изводът за нарушение на чл. 16 от ЗДвП, тъй като тази разпоредба е неприложима при колизия като конкретната пътна обстановка. Защитата излага мотивирани съображения и по отношение на това дали е допуснато нарушение на разпоредбите на чл. 20 ал. 2 и чл. 21 от ЗДвП и има ли възведено обвинение по тях. Предлага на съда да отмени въззивния съдебен акт и да оправдае подсъдимия, алтернативно да го измени, като му наложи наказание пробация. Частните обвинители Р. Е. Д., З. Е. Д. и Е. Ж. Д., не се явяват, редовно призовани. Представляват се адв. Н., който моли съда да не уважава касационната жалба и да остави в сила въззивното решение. Повереникът заявява, че въззивният съд подробно е отговорил на възраженията на защитата за допуснати процесуални нарушения, както и че не споделя изложеното в жалбата и допълненията към нея. Допълва, че по делото е установена фактическата обстановка, скоростта на движение на лекия автомобил, управляван от подсъдимия, както и фактът, че е възприел навлизащия автомобил от голямо разстояние, което е по-голямо от опасната зона за спиране, дори и при превишена скорост. Представителят на ВКП изразява мотивирано становище за неоснователност на жалбата и предлага на съда да остави в сила въззивното решение. Подсъдимият в право на лична защита и в последната си дума заявява, че ударът е бил неизбежен и изразява съжаление. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: С присъда № 11/22.07.2016 г., постановена по НОХД № 14/2016 г., състав на С. военен съд e признал подс. С. Н. Б. за виновен в извършване на престъпление по чл. 343 ал. 1 б. В пр. 1 вр. чл. 342 ал. 1 от НК за това, че е допуснал нарушение на правилата за движение по чл. 16 ал. 1 т. 1 и чл. 21 ал. 2 вр. ал. 1 от ЗДвП, поради което и по непредпазливост причинил смъртта на К. Й. Д., за което е осъден и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, изпълнението на което на основание чл. 66 ал. 1 от НК е било отложено за срок от пет години. На основание чл. 343г от НК на подсъдимия е наложено наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години. По повод подадена въззивна жалба от подсъдимия е образувано производство пред Военно-апелативния съд, приключило с решение № 47/04.01.2017 г. по ВНОХД № 64/2016 г., с което първоинстанционната присъда е била изменена, като е намален размерът на наложеното на подсъдимия наказание на две години лишаване от свобода и е приложен чл. 2 ал. 2 от НК в редакцията, обн. в ДВ бр. 28 от 1982 г. В останалата част присъдата е потвърдена. С решение № 118 от 12.09.2017 г. по НД № 396/2017 г. Върховният касационен съд, I н.о. е отменил изцяло въззивния съдебен акт и е върнал делото за ново разглеждане на предходната инстанция. Производството пред Военно-апелативния съд е финализирало с решение № 50/11.12.2017 г., постановено по ВНОХД № 55/2017 г., предмет на настоящата проверка. С него е била изменена присъдата на първата инстанция, като е намалено наказанието на подсъдимия на две години лишаване от свобода, и на основание чл. 2 ал. 2 от НК е приложен по-благоприятния закон в редакцията - ДВ бр. 28 от 1982 г. В останалата част първоинстанционният съдебен акт е потвърден. По доводите за допуснати съществени процесуални нарушения: Основният аргумент в жалбата и допълненията към нея се основава на тезата, че в настоящото производство по недопустим начин са били използвани доказателствени средства и доказателства, събрани в хода на друго наказателно производство, водено срещу оправдания Р. Е. Д. /частен обвинител/ по това дело. Всъщност, липсата на произнасяне на предходния въззивен състав по въпроса за допустимостта за прилагане на този процесуален механизъм, е бил основният аргумент на друг състав на Върховния касационен състав да постанови отменителното решение № 118/12.09.2017 г. и да върне делото срещу подс. С. Н. Б. за ново разглеждане на Военно-апелативния съд. В постановеното решение № 50/11.12.2017 г. на този съд, предмет на сегашната проверка, съдебният състав е мотивирал позицията си за допустимост на доказателствените средства, събрани в хода на досъдебното производство, водено срещу Д., позовавайки се на разпоредбите на чл. 203 ал.3 и чл. 406 /отм./ от НПК /стр. 5, 11 и 12 от решението/. Макар и лаконична, аргументацията на въззивния съд се възприема и от настоящия. Видно от процесуалния развой на производството, за пътно-транспортното произшествие, станало на 29.07.2012 г., от което е пострадала майката на водача Д., впоследствие починала, е било образувано ДП № 288/2012 г. по описа на РУП – Аксаково с първото действие по разследването /оглед на местопроизшествие/. Производството се е водило срещу „виновното лице“ за ПТП, без да се посочва името на това лице /л.17, т.І на ДП/. На същата дата /29.07.2012 г./ разследващият полицай е изпратила писмо до Военна полиция – Варна /л.130, т.І/ с уведомление за започнатото разследване, съдържащо подробна информация за участниците в произшествието, от които единият е военнослужещ, а именно – настоящият подсъдим С. Балкански. Независимо от това уведомяване, не са били предприети действия от страна на военна полиция или военните разследващи органи и производството е продължило само спрямо цивилното лице С. Д., приключило с оправдателна присъда, влязла в сила на 14.06.2014 г. Посочената хронология сочи на това, че процесуалният проблем по настоящото дело е заложен още на досъдебното производство и то с първите действия по разследването. Било е известно както на цивилните органи по разследването, така и на военна полиция, че в пътния инцидент, в резултат на който е причинен съставомерен резултат, са участвали две превозни средства, едното от които е управлявано от военнослужещ. За правилното установяване на обективната истина е било необходимо разследването да се води едновременно срещу двамата водачи – Д. и Б.. Това е било и задължително предвид нормата на чл. 396 ал.7 от НПК, съгласно която на военните съдилища са подсъдни и делата за престъпления, в осъществяването на които са участвали и граждански лица. Тази норма е била приложима, независимо, че в случая не би се касаело до разследване за съучастие между военнослужещ и гражданско лице, а до независимо съпричиняване от тях при непредпазливи престъпления. Като не са приложили правилно процесуалния закон, двата разследващи органа по двете досъдебни производство са се поставили в обективна невъзможност да извършат едновременно пълноценно разследване, с което са затруднили всеки следващ етап от разследването и от съдебните производства по делото. Въпреки това, няма спор, че съгласно чл. 203 ал.3 от НПК, при промяна в компетентността на разследващите органи извършените действия по разследването и други процесуални действия запазват процесуалната си стойност. Тази норма е приложима и за военните разследващи органи на основание чл. 411 от НПК. Затова, когато те са получили на 03.07.2014 г. материалите от разследването по ДП № 288/2012 г. и приключилото съдебно производство, водено срещу оправдания цивилен гражданин Д. /л.14,т. І ДП/, изпратено им от прокурор при Окръжна прокуратура – Варна, те са „приложили“ същите към образуваното ДП № 98-СЛ-ХІ-9, водено срещу военнослужещия С. Б.. Не е било необходимо действията по разследването, извършени по ДП № 288/2012 г., да бъдат „приемани“ от военния разследващ орган, тъй като след изменение на чл. 203 ал.3 от НПК /ДВ, бр.32/2010 г./ такова не се е изисквало. Следователно, следва да се приеме, че след приключването на съдебното производство срещу гражданското лице Д. разследването по делото е продължило срещу военнослужещия Б., водено от компетентния разследващ орган – военен следовател, независимо, че това разследване е било времево разкъсано от воденото срещу цивилното лице Д. съдебно производство. Получаването на самостоятелен номер на разследването срещу Б. - ДП № 98-СЛ-ХІ-9, не означава, че разследването е „друго“, тъй като този номер е само административна индикация за разследването, което вече се води от друг компетентен да разследва орган с оглед качеството на дееца. Същото би се получило и ако навреме /веднага след като е бил уведомена военна полиция на 29.07.2012 г./ делото е било изпратено на компетентния военен разследващ орган. Водещото в тази процесуална ситуация е, че както разследването от цивилен, така и от военен разследващ орган, се е извършвало за един и същ пътен инцидент, в който участие имат двамата водачи Д. /цивилно лице/ и Б. /воннослужещ/. След като произшествието е едно и при осъществяването му не би могло изначално да се изключи и двамата водачи – участници в реализирането му, да са съпричинили независимо един от друг неговия резултат, то е безспорно, че всички действия по разследването му, особено тези, които са неотложни /оглед на произшествие/, са относими към престъпното поведение и на двамата водачи. На такъв ранен етап от разследването, при който нито е известно субективното качество на участниците в ПТП, нито кой от тях би могъл да носи отговорност за него, определянето на материалната компетентност на разследващия орган е невъзможна. Ето защо, в конкретния случай не качеството на разследващия орган, а законосъобразното извършване на процесуалните действия е условие за тяхната валидност и за гарантиране на правото на защита участниците в наказателния процес /в т.см. Решение № 139/26.03.2013 г. – І н.о./. Соченото от защитата Решение № 477/2002 -ІІІ н.о. е неприложимо към конкретната процесуална ситуация, доколкото то е постановено при друг процесуален закон и би било приложимо при друга редакция на нормата на чл. 203 ал.3 от НПК, която обаче е била отменена към 2010 г. Поради тези съображения настоящият състав на ВКС намира, че изводите на Военно-апелативния съд за процесуална годност на извършените процесуални действия по разследването в рамките на ДП № 288/2012 г. за нуждите на разследването по ДП № 98-СЛ-ХІ-9, водено срещу военнослужещия Б., са законосъобразни, тъй като почиват на нормите на НПК. С оглед на това са неоснователни възраженията на защитата на подс. Балкански, че военните съдилища са се позовали на негодни доказателствени средства, които са били събрани в рамките на друго наказателно производство, както и че такива доказателствени средства са използвани от вещите лица, изготвили автотехническите експертизи по делото. При условие, че не се сочат пороци при извършването на действията по разследването по ДП № 288/12 г.на РУП – А., то събраните в неговия ход доказателствени средства и доказателства законосъобразно са били използвани в продължилото след това разследване по ДП № 98-СЛ-ХІ-9 и по съдебните производства пред военните съдилища. Касационната инстанция не констатира да е налице и друго твърдяно от защитата нарушение на процесуалните правила – липса на мотиви към въззивния съдебен акт, които да отговарят на изискванията на чл. 339 ал.2 ат НПК. Твърди се, че съставът на апелативния съд не е направил собствен анализ на доказателствата и не е посочил на кои доказателства основава своите фактически и правни изводи, както и тези, на които не дава вяра. От внимателния прочит на решението на военно-апелативния съд на защитата следва да е станало ясно, че въззивната инстанция се е солидаризирала със съображенията на Военен съд- Сливен, както по отношение на фактите, така и по отношение на тяхната правна оценка. Съдебната практика отдавна е приела, че въззивният съд няма задължение да преповтаря съображения на първата инстанция, които приема изцяло, без да има пречка те да бъдат обобщавани или допълвани. От съдържанието на въззивното решение е видно, че съдът е анализирал доказателствената съвкупност, чиято интерпретация от първоинстанционния съд напълно е споделил / стр. 8-9 от решението/. Не е било наложително да се извършва отделен повторен анализ на всеки доказателствен източник, а по-скоро въззивната жалба е налагала отговор на възражения относно достоверност на някои от тях или некредитиране на други. С тази задача контролираният съд се е справил съобразно изискванията на процесуалния закон. Ясни са неговите съображения защо не е дал вяра на показанията на свидетелите Т., С. и Г. и на обясненията на подс. Б. относно мястото на удара върху пътното платно между двете превозни средства. Изводите си е подкрепил с анализ на показанията на св. Д. и заключенията по двете автотехнически експертизи /единична и петорна/. Съпоставени с констатациите от огледния протокол /който основателно е приет за годно доказателствено средство по съображения, които ВКС изложи вече/ и видеозаписът по минути на неговото извършване, който е бил приобщен към доказателствата, с показанията на св. И. И. /мл. автоконтрольор, запазил пътното произшествие/ основателно показанията на първата група свидетели и обясненията на подс. Балкански са били дискредитирани. Отговор съобразно спецификата, с която е изготвен съдебният акт, доколкото становище по възраженията на защитата е изразено едва в неговата заключителна част /стр.11-12 от решението/, е даден и на всички нейни правни аргументи. Волята на въззивния съд е ясно изразена в решението, възможно е да бъде проследена както от контролиращата инстанция, така и от страните по делото. Това обуславя неоснователност на възражението на защитата относно нарушение по чл. 339 ал.2 от НПК. Не се установява нарушение и по отношение участието на вещото лице В. Т. в изготвяне на автотехническите експертизи по делото. Жалбоподателят поддържа тезата, че експертът е бил предубеден и необективен, след като в трите автотехнически експертизи е застъпил различни тези относно мястото на удара. По делото вещото лице Т. е участвал в изготвянето на три експертни заключения: първото е АТЕ, назначена в хода на ДП № 288/12 г. по описа на РУП – А., което е изготвил самостоятелно; второто е в състава на тройна АТЕ заедно с експертите И. и З. /починали към момента на разглеждане на делото в съдебната му фаза/, която е назначена по ДП № 98-СЛ-ХІ-9; третото е в състава на повторната петорна АТЕ заедно с експертите У., И., Ш. и М., назначена в рамките на разглеждане на НОХД № 14/2016 г. на Военен съд – Сливен. Съществено различно от останалите две заключения е само това по тройната АТЕ, съгласно което ударът между превозните средства, управлявани от св. Д. и подс. Балкански, е в дясната лента за движение по посоката на управлявания от подсъдимия автомобил. Тази експертиза не е била изслушвана в хода на съдебното първоинстанционно производство по делото поради настъпила смърт на двама от експертите. Нейните констатации и научни експертни изводи са приобщени към доказателствения материал по делото едва в стадия на въззивното производство / л.38 гръб/. Безспорно е, че прочитът й сочи на това, че експертът Т. в нейния състав при колективния отговор на въпроса за мястото на удара е застъпил становище, че той се намира в дясната лента. Единичната му експертиза, както и петорната с негово участие, са дали категоричен отговор на този въпрос, че ударът е настъпил в лявата лента за движение. Експертът Т. е дал обяснение за застъпената от него позиция по тройната експертиза и на какво се дължи тя /л.39 от ВНОХД № 55/2017 г./. Това обстоятелство не сочи на предубеденост и необективност на този експерт, поради което да е следвало да бъде отведен от участието си в експертния състав по делото. Застъпването на различни тези е резултат от различните изходни параметри, с които са работили експертите – докато експертът Т. в своята експертиза е работил само по протокола за оглед на местопроизшествие, изготвен непосредствено след ПТП, експертите от тройната експертиза /в чийто състав той е участвал/ са работили с протокол за допълнителен оглед, изготвен две години по-късно, като са изготвили заключението си, взимайки предвид и наличието на констатиран бетонен блок в тревната площ, който според тях е имал отношение към изчисляване на скоростта на ППС. Такъв резултат не е необичаен и той не сочи на необективност на експерта, участвал в изготвянето и на двете експертизи. По естеството си експертизата е средство за направата на изводи от едни известни за други неизвестни факти в процеса чрез използване на научните знания и професионалния опит на вещите лица. Не е недопустимо при наличие на различни изходни данни експертите да достигнат до различни изводи, стига да могат да обосноват причините за тези различия. В случая експертът Т. е аргументирал основанията за различните изводи, с което неговата експертна позиция не сочи на негова предубеденост или заинтересованост по делото. С основание не е бил прието искането на защитата за отвод на този експерт, поради което не е налице каквото и да процесуално нарушение при допускане, назначаване и изготвяне на експертните заключения с негово участие. Следва да се отбележи, че въззивният съд не е имал основание да огласява на основание чл. 282 ал.1 от НПК заключението по тройната АТЕ, тъй като не е било възможно изслушване на заключението на изготвилите я експерти. При настъпила смърт на експерт и желание на съответния орган да използва изготвената от него експертиза той следва да замени експерта с друг или да назначи нова експертиза със същите въпроси. Огласяването на тройната експертиза е било безпредметно в случая при настъпила смърт на двама от изготвилите я експерти, тъй като съдът не би могъл да изслуша експертите и те да пояснят своите експертни изводи. Вероятно поради тази причина при изготвяното на съдебния си акт съдът въобще не я е обсъждал, тъй като тя не би могла да бъде приобщена към доказателствения материал. Разпитът на единствения останал жив експерт от нейния състав – в.л. Т., следва да се възприема по-скоро като негово разяснение за причините за различната му позиция относно крайните изводи на експертните заключения, в изготвянето на които е участвал. По изложените съображения не могат да бъдат споделени от касационния съд и възраженията в допълнението към касационната жалба, според които съдилищата не е следвало да съобразяват изводите си по делото въз основа на заключението на повторната петорна експертиза, тъй като в състава й е участвал експертът Т., тъй като почива на доказателства, които не биха могли да бъдат използвани /тези по ДП № 288/2012 г./, тъй като експертите са игнорирали част от доказателствата по делото /показанията на свидетелите Х., Т. /погрешно посочен като Р./, С., И. и Т./, както и поради противоречието й с тройната АТЕ. На първите аргументи от тези възражения ВКС даде отговор по-горе в съдебния си акт. По отношение на предпоследното е видно, че то не би могло да касае експертното заключение, тъй като приемането или изключването на някои от гласните доказателства е въпрос от компетентността на органа, който изпълнява функцията по ръководство и решаване на процеса, а не на участващите в делото със своите експертни знания вещи лица. Ролята на последните е посредством своите научни знания и професионален опит да дадат заключение относно възможността определени факти да са се осъществили или не, както и за начина, по който са се осъществили. В случая петте вещи лица са стигнали до заключение за мястото на удара между двата автомобила, а именно в лявата лента по посока движението на подсъдимия, не въз основа на свидетелските показания по делото, а въз основа на научни изчисления и експертни изводи, основавайки се на местонахождението на веществените доказателства по делото и други констатации, имащи веществен характер. Изводът за достоверността на гласните доказателства е бил изцяло на въззивния съд, а той го е обосновал освен с гласните доказателства по делото, така и със заключението на експертите. По делото, както вече се посочи, не би могло да се приеме каквото и да е противоречие между тройната и петорната експертизи по делото. Заключението на тройната експертиза не би могло да се ползва за нуждите на настоящето дело, доколкото съставилите го експерти като колектив не съществуват и не биха могли да заявят дали го поддържат или не, както и да отговорят на въпроси доколко достигнатите изводи биха могли да се поддържат при новосъбраните и огласени в съдебна фаза доказателства. Липсват основания за уважаване на възражението на защитата, че подс. Балкански е бил признат за виновен по факти, различни от тези, за които е бил предаден на съд и по които се е защитавал. Черпи се аргумент от съдържанието на обвинителния акт, съгласно който св. Д., навлизайки в кръстовището и виждайки л.а. БМВ, подал газ, за да освободи пътната лента на последния, като в този момент Б. навлязъл в същата насрещна лента. Твърди се, че в мотивите си съдебните инстанции са приели коренно различна фактология на поведение на двамата водачи: Балкански не предприел действия по намаляване на скоростта или спиране, а отклонил управлявания от него автомобил вляво, като навлязъл в насрещната за него лента за движение, като същевременно св. Д. започнал пресичането на лентата за насрещно движение. Видно е, че независимо от различния лексически изказ, използван в двата документа, не е налице соченото от защитата съществено различие. Повече от ясно е, че и прокуратурата, и съдът са приели, че е налице едновременна реакция и от двамата водачи – подсъдимият да премине в лявата лента за движение, а св. Д. – в насрещната, като тези техни действия единият орган е описал чрез израза „в този момент“, а другият – като „същевременно“. Липсва каквато и да е неяснота в обвинението или изменение в неговата обстоятелствена част, която да е затруднила подс. Балкански да го разбере и адекватно да се защити по фактите. Не може да бъде уважено възражението на защитата, че с отказа на въззивния съд да назначи допълнителна експертиза поради неправилно възприемане на момента на възникване на опасността от експертите по петорната АТЕ, е било нарушено правото на защита на подс. Б., доколкото този факт е основополагащ за всички експертни изводи. Не е спорно, че моментът на възникване на опасност на пътя е значим за всички експертни изводи, свързани с опасната зона за спиране, предотвратимост на удара, респективно с наличието или липсата на виновно поведение у водача. Съдебната практика е непротиворечива по отношение на това, че този въпрос е фактически и е изцяло правен. Ето защо, когато съдът отказва назначаването на нова или допълнителна експертиза, на която да бъде поставен въпроса за момента на възникване на опасността, той не допуска процесуално нарушение, ако счита, че изготвеното вече заключение е работило с правилния от гл. точка на правото параметър. В случая двете значими за делото АТЕ са работили с изходни данни, като са приели, че управляваният от св. Д. автомобил е представлявал опасност за движението от момента на пресичане от негова страна на стоп-линията, обозначена на пътното платно, по което се е движел. Защитата е застъпила становище, че моментът на възникване на опасността за подсъдимия е по-късен, а именно – когато автомобилът на св. Д. е навлязъл в кръстовището на пътя с предимство, по който се е движел автомобилът на подс. Б.. Тази теза не би могла да намери подкрепа в практиката на В/К/С. Последната е трайна в разбирането си, че моторно превозно средство, движещо се по път без предимство, става опасност за движението, когато водачът без предимство премине стоп-линията, или когато, макар и да не я е преминал, от скоростта, с която се движи, е очевидно, че не би могъл да спре преди навлизане в кръстовището / в т.см. Р- 1309/1976-ІІІ н.о., Р-13/1977- ОСНК, Р-248/1977-І н.о., Р-522/1983 –ІІІ н.о./. Не случайно съдебната практика е възприела този критерий, тъй като той недвусмислено сочи, че опасността от движещия се по път без предимство, макар и съществуваща в по-ранен момент, именно при пресичането на стоп-линията става реална за движещия се по пътя с предимство, тъй като в този момент той ще застраши движението. В конкретната пътна ситуация, макар подс. Б. да е забелязал още в по-ранен момент приближаването отдясно към пътя с предимство автомобила, управляван от св. Д. /обстоятелство, потвърдено и от св. Х./, той не е имал обоснованото очакване, че той няма да спре на стоп-линията. Поради това и с основание съдът не е обсъждал по-ранен момент на възникването на опасността за подсъдимия. Не е реалистично, обаче, искането на защитата за възприемане на по-късен момент за възникване на тази опасност – от момента на навлизането на л.а. Ф. в кръстовището. Първо, то не намира опора в съдебната практика, и второ, фактическото място на отбелязаната стоп-линия е тази позиция на пътното платно, след преминаването на която правомерно движещият се по път с предимство не би могъл да очаква повече правомерно поведение на движещия се по пътя без предимство. Не са приложими, без да бъдат съобразени с целта на тълкуването, разрешенията, дадени в т. 6 на ТР № 2881984 г.по н.д. №10/84 на ОСНК. Това тълкувателно решение е посветено на спорни въпроси, свързани с режима на скоростта на движение на МПС, като т.6, на която се позовава защитата, касае задълженията на водач на МПС при възникване на опасност в лицето на пешеходци на или в близост до пътното платно. Тезата на съдебните инстанции по настоящото дело не е в противоречие с разрешението, дадено в това ТР, поради което то не е в подкрепа на довода на защитата за неправилно приложение на практиката на В/К/С. Тези съображения мотивират ВКС да приеме, че при второто разглеждането на делото пред въззивната инстанция са били отстранени допуснатите нарушения, констатирани от друг състав на касационната инстанция в отменителното му решение № 118/12.09.2017 г., и не са били допуснати нови съществени процесуални нарушения по см. на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, така, както се твърди в касационната жалба и допълненията към нея. Поради това липсват основания за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. По твърдението за нарушение на материалния закон: По същество защитата твърди, че двете нарушения на правилата за движение, запълващи бланкетната норма на чл. 343 ал.1 от НК – чл. 16 ал.1 т.1 и чл. 21 ал.2 вр. ал.1 от ЗДвП, са взаимно изключващи се и не биха могли и двете да бъдат в причинна връзка с настъпилото ПТП. Независимо, че се намират в различни раздели на закона, двете разпоредби са в причинна връзка с настъпилия общественоопасен резултат, тъй като ако не беше допуснато което и да от тях, този резултат нямаше да настъпи. Установено е по експертен път, че при възникването на опасността /л.а. Ф./ автомобилът на подсъдимия е отстоял на около 88 метра от нея. Подсъдимият не е предприел каквито и да е други действия при управлението, а е отклонил движението на управлявания от него автомобил наляво, преминавайки изцяло в лявата /насрещна за неговото движение/ лента, където е настъпил удара между двете ППС. Експертните заключения са категорични, че ако подс. Б. не е предприел тази маневра, то при конкретната пътна ситуация не би имало съприкосновение между двете превозни средства, тъй като, макар и отнемайки предимството на подсъдимия, водачът Д. би пресякъл лентата на законосъобразното движение на подсъдимия и съприкосновение между автомобилите не би настъпило. Не почива на законовата норма и е резултат от превратна интерпретация тълкуването на нормата на чл. 16 от ЗДвП, което прави защитата на подс. Б., а именно – че правомерно движещият се по път с предимство има право на предимство, независимо по коя от двете ленти на двулентовия път се движи. Такава интерпретация е в пълно противоречие със забраната, въведена в чл. 16 ал.1 т.1 от ЗДвП, която позволява изключения само в две хипотези – при изпреварване и при заобикаляне. Преминаването в насрещната лента от страна на подсъдимия не е станало поради изпълнение на която и да е от двете маневри, а е резултат от неговото самонадеяно възприемане на ситуацията и очакване по този начин да предотврати удара с л.а. Ф., като премине преди него по пътното платно. Както движещият се по път с предимство, така и този, който се движи по път без предимство имат очаквания, че всеки от тях има правомерно поведение на пътя. Безпричинното навлизане от единия от водачите в насрещната лента – когато нито се извършва изпреварване, нито заобикаляне, не е правомерно поведение, поради което не може да се очаква или предвиди от останалите участници в движението. ПТП е в причинна връзка и с нарушението на чл. 21 ал.2 вр. ал.1 от ЗДвП, тъй като под. Б. е пренебрегнал пътен знак „В26“, ограничаващ скоростта на движение по пътя с предимство до 60км/ч, и е управлявал автомобил Б.със скорост с 21 км/ч превишаваща разрешената скорост в пътния участък, в който е станало произшествието. В случай, че той беше спазил изискванията на тази норма, при правомерно движение в неговата /дясна/ лента за движение удар не би настъпил, тъй като л.а. Ф. би преминал през тази лента, а в момента, когато я е освободил, л.а. Б. е щял да отстои на 44 метра и съприкосновение между превозните средства не би имало. Този анализ сочи, че съвкупното едновременно нарушение на правилата за движение както на чл. 16 ал.1 т.1, така и на чл. 21 ал.2 вр. ал.1 от ЗДвП, е в причинна връзка със смъртта на К. Д.. ПТП не би настъпило, ако водачът Б. беше управлявал автомобила с максимално разрешената скорост от 60 км/ч и се беше движил в своята пътна лента. Не са налице основания за оправдаването му за нарушение на което и да е от двете правила за движение, тъй като материалният закон е приложен правилно и липсват основания за намеса на касационния съд в правните изводи на въззивния съд. Не намират основания във въззивното решение доводите на защитата, че на практика съставът на апелативния съд е признал подс. Б. за виновен да е нарушил правилото за движение по чл. 20 ал.2 изр.2 от ЗДвП /каквото обвинение не му е било повдигано/. Излагат се в подкрепа съображения, че съдът е направил извод, че вместо да навлиза в насрещната лента /нарушение на чл. 16 ал.1 т.1 от ЗДвП/, подс. Балкански „е следвало при възникнала опасност да задейства механизма за спиране на МПС“ /стр.10 от решението/. Този цитат е изваден извън контекста на частта от решението, където е използван. Видно от мотивите, въззивинят съд е мотивирал в тази част от решението си нарушението на чл. 16 ал.1 т.1 от закона, като е обосновал незаконосъобразността на предприетата маневра „навлизане в насрещната лента за движение“, а не нарушение на чл. 20 ал.2. Съставът на апелативния съд е посочил какво би следвало да е правомерното поведение на водача на л.а. БМВ, за да не настъпи ПТП и защо неправомерно предприетите от него действия са причинили съставомерния резултат. Като не констатира да са налице сочените в жалбата и допълненията към нея нарушения на материалния закон по см. на чл. 348 ал.2 вр. ал.1 т.1 от НПК, касационният съд не намира основания както за цялостното оправдаване на подсъдимия, така и за частичното такова за липса на нарушение на което и да е от двете правила за движение. По доводите за явна несправедливост на наложените наказания: Заявената претенция по отношение на явната несправедливост на наложените наказания, и по-конкретно липсата на мотиви за индивидуализацията им, е неоснователна. Аргументирано въззивният съд е определил санкцията на подсъдимия при баланс на смекчаващите и отегчаващите отговорността му обстоятелства /при лек превес на смекчаващите такива/, а именно - наказание лишаване от свобода за срок от две години, изтърпяването на което е отложено за срок от 5 години, както и лишаване от право да управлява МПС за срок от три години. Всъщност въззивният съд не е отчел нови индивидуални обстоятелства, които да влияят на определяне на санкцията на подс. Б., а единствената му намеса се е изразила в прилагането на чл. 2 ал.2 от НК по отношение на наказанието лишаване от свобода. С останалите съображения на първоинстанционния съд за индивидуализацията на наказанията се е съгласил. Предходната инстанция правилно е отчела като отегчаващи отговорността обстоятелства наложените административни наказания по ЗДвП на подсъдимия и броя и характера на допуснатите нарушения на правилата за движение по пътищата по настоящото дело. Като смекчаващи отговорността му обстоятелства са били взети предвид чистото съдебно минало и добрите характеристични данни, но не е било отчетено съпричиняването на вредоносния резултат от страна на другия водач – свид. Р. Д., който, движейки се по път без предимство, е предприел пресичане на пътя с предимство в критична близост с автомобила на подс. Б.. Този факт не би могъл да обуслови приложението на чл. 55 от НК, каквото искане прави защитата, за която разпоредба в настоящия случай липсват необходимите предпоставки – по делото не са налице нито многобройни, нито изключителни по своя характер смекчаващи обстоятелства, както и най-лекото предвидено в закона наказание не се оказва несъразмерно тежко, нито пък би могъл да предпостави намаляване на наказанието лишаване от свобода в по-нисък размер от наложения от две години. Индивидуализираният размер отговаря на критерия за справедливост с оглед настъпилия съставомерен резултат и целите на това наказание, както и вида и формата на вината на подс. Б., осъществил престъплението при самонадеяност. При индивидуализация на наказанието въззивната инстанция, съобразявайки разпоредбата на чл. 2 ал. 2 от НК, е приложила по-благоприятния закон и правилно е отмерила размера на наказанието лишаване от свобода, но като не е взела под внимание установеното съпричиняване на вредоносния резултат, неправилно е определила максимално допустимия от закона изпитателен срок. Поради това настоящият съдебен състав намира, че предвид наличните смекчаващи обстоятелства и констатираното съпричиняване, продължителността на определения изпитателен срок следва да бъде прецизиран и намален от пет на четири години, който размер е справедлив, в синхрон с целите на наказанието и би довел до поправянето и превъзпитанието на подсъдимия. Именно този срок ще постави на проверка волята на подсъдимия да коригира поведението си и да насочи същото към спазване на нарушения закон. Въздържанието от престъпни прояви, както и коригиране на поведението към стриктно спазване на правилата за движение, са конкретните проявления, чрез които подсъдимият би демонстрирал своето поправяне и превъзпитание. С оглед на това, и на основание чл. 354 ал. 1 т. 4 вр. ал. 2 т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 50 от 11.12.2017 г., постановено от Военно-апелативния съд по ВНОХД № 55/2017 г., като НАМАЛЯВА размера на определения на подсъдимия изпитателния срок по чл. 66 ал. 1 от НК от пет на четири години; ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.