Ключови фрази
Пряк иск на увредения срещу застрахователя * прихващане


Р Е Ш Е Н И Е


№ 156

София, 15.11.2019 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в съдебно заседание на тридесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА

при секретаря Силвиана Шишкова
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2875/2018 година

Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура” /АПИ/, чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 1254 от 21.05.2018 г. по т.д. № 6436/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав, с което : 1. е потвърдено решение № 1631 от 15.08.2017 г. по т.д. № 5764/2014 г. на Софийски градски съд, ІV-7 състав в частта за уважаване на предявения от „Автомагистрали Черно море” АД иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 351 762.75 лева, ведно със законната лихва от 05.09.2014 г. и 2. след частична отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение по иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, този иск е уважен за 108 149.58 лв. за периода 05.09.2011 г. – 05.09.2014 г.
С определение № 428 от 02.07.2019 г. е допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 т.1 ГПК по въпроса за приложението на чл.103 и чл.104 ЗЗД при договорна компенсация.
Касационният жалбоподател поддържа доводи за неправилност на атакуваното решение. Твърди, че в случая е предвидено договорно прихващане, като насрещното погасяване на вземанията е обективирано в окончателния сертификат, подписан и от изпълнителя, където от размера на задържаните суми е приспадната наложената неустойка за забава. Поради това изразява несъгласие с изводите на въззивния съд за липса на изискванията на чл.103 от ЗЗД, който е изведен, без да са обсъдени възраженията за погасяване на вземането по главния иск чрез извършено договорно прихващане. Подробни съображения в тази насока са изложени в жалбата, поддържани от процесуалния пълномощник на касатора в публично съдебно заседание на 30.10.2019 г., с искане за отмяна на въззивното решение, с произтичащите от това последици.
Ответникът по жалбата „Автомагистрали Черно море” АД, чрез процесуалния си пълномощник, счита обжалваното решение за правилно. Основните съображения, развити в писмен отговор и в депозирана по делото писмена защита, са основани на доводи, че задържането на суми по последния сертификат № 12 от възложителя по процесния договор са в разрез с института на прихващането съгл. чл.103 и чл.104 ГПК. Сочи, че договорната неустойка за забава от 71 дни може да бъде наложена извънсъдебно, но само при положение, че тя не е оспорена по основание и размер, която предпоставка в случая липсва.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:
При постановяване на обжалваното решение, съставът на Апелативен съд – София е приел за установено, че към 24.06.2009 г. ищцовото дружество, в качеството му на изпълнител по договор за рехабилитация на път 1-9- Варна-Бургас от км 142-580 до км 165-069, изцяло е изпълнило възложените строителни работи, като в окончателния сертификат е посочена дължимата от възложителя сума – 209 907.47 евро. Предвид частичното погасяване на сумата 140 889.23 лв., установено и от ССЕ, непогасеният остатък е определен на 351 762.75 лв.
Въззивният съд е отхвърлил като неоснователно възражението на Агенция „Пътна инфраструктура“ за недължимост на исковата сума, поради задържането й като компенсация за допусната от изпълнителя забава от 71 дни. Приел е, че предвидената в договора възможност да бъде извършено прихващане на парични задължения, с източник същия договор, не изключва необходимостта същото да бъде осъществено при наличие на предвиденото в чл.103 и чл.104 ЗЗД. След като страната не излага твърдения за осъществен фактически състав на чл.103 и чл.104 ЗЗД, а и не са събрани доказателства в тази насока, въззивният съд е отхвърлил възражението, че претендираната неизплатена част от дължимото възнаграждение на изпълнителя - в размер на 351 762.75 лв. е прихваната с твърдяното неустоечно задължение. Констатирана е и липса на надлежно въведено в процеса възражение за прихващане.
По отношение на обезщетението за забава в размер на законната лихва, въззивният състав е приел, че вземането не е погасено за периода от три години преди предявяване на исковата молба. Размерът на този акцесорен иск е определен съобразно заключението на ССЕ.
По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:
Фактическият състав на правото да се извърши прихващане по чл.103, ал.1 ЗЗД включва следните елементи: съществуването на две насрещни и действителни вземания /задължения/, с предмет пари или еднородни и заместими вещи; изискуемост и ликвидност на активното вземане. Прихващането по чл.103, ал.1 ЗЗД, като един от способите за прекратяване на насрещни задължения до размера на по-малкото от тях, както и различието между изявлението за прихващане и възражението за прихващане, са предмет на разглеждане в непротиворечивата практика на ВКС, създадена по реда на чл.290 ГПК /в редакция преди ЗИД ГПК – ДВ бр. 86/2017/, както и в доктрината. Според категоричното становище в решение по т.д. № 3164/2015 г. на ВКС, I т.о. и цитираната в него практика на ВКС, в хипотезата на съдебно прихващане на две насрещни вземания, при неликвидност на активното вземане към момента на въвеждането му в процеса, правният ефект на съдебното прихващане настъпва занапред – след влизане в сила на съдебното решение. Горното е възприето и в решение по т.д. № 2839/2017 г. на ВКС, II т.о., според което: изискването за изискуемост и ликвидност на вземането, с което се иска извършване на компенсация, касае възникването и упражняването на потестативното право на извънсъдебно прихващане, като правопогасяващият ефект настъпва с факта на отправяне на изявление по чл.104, ал.1, пр.1 ЗЗД; възражението за прихващане, надлежно предявено във висящо исково производство, съставлява допустимо процесуално действие за защита срещу предявения иск и съдът следва да го приеме и да се произнесе по него и при неликвидно вземане; липсва процесуална пречка за едновременно предприемане пред съда на материалноправно изявление за прихващане и на възражение за прихващане, които обаче следва да бъдат разграничени, съответно разгледани от съда в поредността, в която са заявени, както и в зависимост от техния ефект.
Извън правото да се извърши прихващане /съдебно или извънсъдебно/ при наличие на регламентираните в чл.103, ал.1 ЗЗД предпоставки, е допустимо и договорно прихващане. Според правната доктрина, на която се позовава касаторът, този вид прихващане е налице при насрещни волеизявления, обективиращи съгласие на две лица да прихванат своите задължения, макар и да не са налице изискванията на чл.103 от ЗЗД. Посоченото становище, възприемано и в практиката на съдилищата, е защитимо с оглед на прогласената в чл.9 от ЗЗД свобода на договарянето и предвид диспозитивния характер на общата уредба на прихващането. Във всички случаи обаче, за да се изведе извод за вида прихващане и дали се касае за извършено договорно прихващане, са необходими не само надлежно заявяване на правопогасяващото възражение и приемането му, вкл. и правилното му квалифициране от съда, но и преценка на всички данни по делото, релевантни към насрещните волеизявления на страните във връзка с възможността за договорно прихващане.
Независимо от посоченото по-горе разграничение относно видовете прихващане, въззивното решение принципно не е постановено в отклонение от решение по т.д. № 1191/2014 г. на ВКС. При произнасяне по въведени по това дело оплаквания за недопустимо служебно прихващане на спорното вземане, постановилият го касационен състав е приел, че отхвърлянето на иска за неустойка до посочения размер не е обусловено от прихващане на това вземане с вземане на ответника – наемател за връщане на депозит, а е резултат от прилагане на договорна клауза, предвиждаща възможност за приспадане на задължения на наемателя, при забавеното им плащане, от намиращ се при наемодателя депозит. Преценявайки съобразителната част към посоченото решение, не би могло да се изведе категоричен извод за прилагане на предвидено договорно прихващане, съответно, не би могло да се възприеме, че конкретно договорено право да се прихваща /да се приспада/ означава упражняване на право за извършване на прихващане. Произнасянето обаче по допустимостта на въззивното решение по посоченото дело, е обусловено от конкретна преценка на съответни договорни клаузи и от дадената от съда квалификация на изрично регламентирани права на страните по спора.
Независимо от изложените по-горе съображения по въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване, атакуваното решение е процесуално незаконосъобразно. Като основателно следва да се прецени оплакването в жалбата за произнасяне от въззивния съд по възражения на АПИ, които не са релевирани и същевременно непроизнасяне по поддържани във въззивната жалба доводи, че при изпълнено договорно прихващане не е необходимо да се спазва процедурата по чл.104 ЗЗД, или да се прави съдебно прихващане. В мотивите към атакувания съдебен акт съставът на САС е приел за неоснователно оплакването на въззивната страна за недължимост на претендираната от изпълнителя по договора сума в размер на от 351 762.75 лв., поради задържането й като компенсация за забавено изпълнение от 71 дни. Изведен е извод, че предвиждането в договор на възможност да бъде извършено прихващане на парични задължения с източник същия договор, не изключва необходимостта от осъществяването му при наличие на предвиденото в чл.103 и чл.104 ЗЗД. Констатирана е липса на твърдения за осъществен фактически състав на прихващането и липса на доказателства в тази насока, както и за липса на надлежно въведено възражение за прихващане. Освен произнасянето по незаявени възражения и доводи на въззивника, въззивният съдебен състав не се е произнесъл и по мотивираното във въззивната жалба оплакване за допусната от първата инстанция непълнота и неточност на доклада по делото, съответно не е предприел необходимите процесуални действия, съответстващи на задължителните указания, дадени в т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая, въведеното от ответника по иска правопогасяващо възражение, основано на конкретни договорни клаузи, не е квалифицирано от първата инстанция, а сочените от АПИ причини за реализирана от дружеството ищец забава при изпълнение на възложените СМР неправилно са възприети като възражения за неизпълнение в количествено и качествено отношение. В доклада по делото, обективиран в протокол от с.з. на 04.10.2016 г. не е осъществено и надлежно разпределяне на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти във връзка със заявеното от АПИ прихващане. Без извършване на дължими от въззивния съд процесуални действия във връзка с доклада по делото и без да е дадена правна квалификация на правопогасяващото възражение на АПИ, въззивният съд принципно е отрекъл възможността за договорна компенсация, без да извърши прецизна преценка на приложимите Договорни условия за строителство за строителни и инженерни обекти, проектирани от възложителя. Едва след извършване на тези процесуални действия, въззивният съд дължи произнасяне по същество по претендираното от ответната агенция /сега касатор/ прихващане.
Предвид горното, въззивното решение следва да се отмени и тъй като е необходимо извършване на нови съдопроизводствени действия, делото подлежи на връщане за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
При новото разглеждане на делото, въззивният съд дължи произнасяне и по разноските, сторени в настоящото касационно производство, на основание чл.294, ал.2 ГПК.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение


Р Е Ш И :


ОТМЕНЯ решение № 1254 от 21.05.2018 г. по т.д. № 6436/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: