4 Р Е Ш Е Н И Е №107 София,19 май 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на двадесет и седми април две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ СПАС ИВАНЧЕВ при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 405 по описа за 2016 година. С присъда по нохд № 15/2015 г. Окръжният съд-гр.Стара Загора осъдил подсъдимия С. Д. И. на основание чл.199, ал.1, т.4, във връзка с чл.198, ал.1, чл.29, ал.1, б.”а” и чл.54 от НК на пет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип, като по реда на чл.59, ал.1 от НК при изпълнение на наказанието лишаване от свобода приспаднал времето, през което подсъдимият е бил задържан от 12.09.2015 г. до влизане на присъдата в сила. СЗОС се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото. С решение № 41 от 18.02.2016 г. по внохд № 202/15 г., образувано по жалба на подсъдимия, Апелативният съд-гр.Пловдив потвърдил присъдата на СЗОС и ангажирал отговорността на подс.И. за направени по делото разноски. Срещу въззивното решение е постъпила касационна жалба от подс.И., чрез адв.П., с която се релевират всички основания по чл.348, ал.1 от НПК с искане за връщане на делото за ново разглеждане. Пред ВКС подсъдимият лично и защитата му поддържат касационната жалба, при изложените в нея съображения. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура не намира основания за изменение или отмяна на обжалваното решение. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение установи: Както се посочи, жалбоподателят счита, че са налице всички касационни основания, в подкрепа на които, в касационната жалба са изложени следните данни: „нарушен е законът, тъй като има неправилно приложение на текст от НК, за което е признато лицето за виновно, а самото то не е осъществило изпълнителното деяние”; допуснато е съществено процесуално нарушение по чл.348, ал.3, т.2 от НПК, тъй като не са налице мотиви на въззивната инстанция – произтичащо от: наличието на взаимно противоречиви доводи на съда и липсата на мотив защо съдът не кредитира показанията на свидетелите К., З., Т. и Р.; при индивидуализацията на наказанието не са отчетени обясненията на подсъдимия и признанието му, че в действителност той е придобил инкриминираната вещ, но не чрез извършване на престъпен състав. При тези съображения се иска връщане на делото за ново разглеждане. Жалбата е неоснователна. При разглеждане на делото не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила обхванати от чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Възраженията свързани с мотивите на ПАС са неоснователни, тъй като не намират опора в данните по делото. Защитата на подсъдимия поддържа, че в мотивите на въззивното решение са изложени доводи, които са взаимно противоречиви, като не се ангажира да посочи за кои от множеството съображения, обективиращи се на същото място, се отнася така направеното възражение. Това е обяснимо, защото при внимателен прочит на съобразителната част не се установява наличието на каквото й да било противоречие. По идентичен начин стоят нещата и с възражението, свързано с показанията на св.К., З. и Р.. В съответствие с изискванията на чл.313 и 314 от НПК, ПАС е извършил проверката си изцяло и независимо от основанията, посочени от въззивния жалбоподател. На л.6-9 от мотивите се съдържат множество детайлни съображения по оценката на доказателствения материал, в това число и на показанията на свидетелите, на които е поставен акцент в жалбата на подсъдимия. Най-напред трябва да се спомене, че въззивният съд е възприел изцяло дейността на проверявания от него съд, по оценката на доказателствата, събрани за изясняване на фактите по чл.102 от НПК, като не е бил длъжен да преповтаря съображенията на СЗОС. Отделно от това, ПАС е извършил собствена оценка на доказателствената съвкупност и защото сам е събрал доказателства, посредством разпитите на свидетелите Р. и Р. и е приел заключение по съдебно психиатрична експертиза за първия от тях. От изложените в мотивите съображения на съда добре е видно поради какви причини е отказано доверие в показанията на св.Р., З. и К., и на обясненията на подсъдимия И., както и защо са кредитирани показанията на пострадалата и свидетелите Б. и Д.. Иначе казано, възражението за липсата на мотивите по оценката на доказателствата, е неоснователно. Като е установил, че показанията на първата група свидетели, за която стана дума, са вътрешно противоречиви, такива и помежду си и с останалия събран по делото доказателствен материал – произтичащ не само от гласни доказателствени източници, но и от писмени и веществени, съдът е имал основание да не даде вяра на показанията на свидетелите Р., К. и З.. Що се отнася до св.Т., защитата придава значение на показанията на този свидетел, каквото те обективно нямат за изясняване на фактите по чл.102 от НПК. Правилно и законосъобразно ПАС е дал вяра на показанията на пострадалата, св.Б. и Д., подкрепени с писмени доказателства, от която група доказателствени източници се установява по несъмнен и категоричен начин обстановката при която е извършено посегателството спрямо св.И., а по конкретно –относно време, място и начин. Не е допуснато нарушение на закона по смисъла на чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Възражението за авторството на деянието, както е известно е въпрос, който най-напред е свързан с фактите, приети за установени от съда по същество, а те за ВКС, при отсъствието на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, са тези, които са утвърдени от въззивния съд. Очевидно е, че в рамките на тези факти се съдържат фактически констатации за поведението на подсъдимия на инкриминираните място и време, спрямо пострадалата. Това поведение на подс.И. разкрива признаците от обективна и субективна страна на престъпния състав по чл.199, ал.1, т.4, във връзка с чл.198, ал.1 от НК, поради което и правилно е била ангажирана наказателната му отговорност за извършване на престъпление „грабеж, при условията на опасен рецидив”. Наложеното наказание не е очевидно несъответно на обстоятелствата по чл.348, ал.5, т.1 от НПК и като такова е справедливо. При липсата на условия за приложение на института на смекчената наказателна отговорност, съдът правилно е индивидуализирал наказанието на подсъдимия в рамките на предвиденото от закона. Данните по делото не разкриват наличието на многобройни и/или изключителни смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства, а още по-малко позволяват извод, че и най-лекото, предвидено в закона наказание, е несъразмерно тежко. На подсъдимия е наложено наказание в размер на минимума от предвиденото в закона (от пет до петнадесет години лишаване от свобода) и то не може да бъде намалено, освен чрез приложението на чл.55, ал.1 от НК, за което не са налице изискуемите предпоставки. Водим от горното, като не намери основания за изменение или отмяна на обжалваното въззивно решение Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 41 от 18.02.2016 г., постановено по внохд № 202/15 г. на Апелативния съд-гр.Пловдив. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: