9 Р Е Ш Е Н И Е № 171 Гр. София, 15 ноември 2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора К. Иванов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 854/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 2 и сл. от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Н. И., защитник на подс. Р. Д. Т. против присъда № 87/01. 06. 2017 год., постановена по в. н. о. х. д. № 116/2017 год. по описа на Окръжен съд – Велико Търново. В жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се, че са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствата, изразяващи се в следното: съдът се е позовал на показанията на полицейските служители от досъдебното производство, които изобщо не са били приобщени по съответния процесуален ред към доказателствената съвкупност или са били прочетени от първата инстанция на несъществуващо в закона основание; не е отчетено, че показанията на полицейските служители от съдебното следствие са непълни и лишени от конкретност, поради което е невъзможно да се разбере дали касаят инкриминираното деяние или друг случай; показанията на свид. П. са интерпретирани превратно; недопустимо е осъдителната присъда да почива единствено на писмени доказателства, съставени преди образуване на наказателното производство; съдът не е изпълнил задължението си за разкриване на обективната истина и не е назначил служебно допълнителна съдебномедицинска експертиза; първата инстанция не е разяснила правата на подсъдимия; нарушен е принципът за неизменност на съдебния състав, доколкото един състав е оставил без уважение искането в протеста за събиране на доказателства, а друг е разгледал делото. Като последица от тези нарушения са изведени нарушението на материалния закон и явната несправедливост на наложеното наказание. При условията на алтернативност са направени искания за отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия, за връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на наказанието. В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Подс. Р. Т. се солидаризира със становището на защитника си и моли да бъде оправдан или делото да бъде върнато за ново разглеждане. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна и пледира присъдата да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 20/17. 03. 2017 год., постановена по н. о. х. д. № 2153/2016 год., Районният съд – Велико Търново е признал подс. Р. Д. Т. за невиновен в това, че на 10. 10. 2016 год., в [населено място], по [улица], управлявал моторно превозно средство – л. а. "С. К." с peг. [рег.номер на МПС] с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда - 0,63 на хиляда, установено по надлежния ред, след като бил осъден с влязло в сила на 11. 11. 2015 г. определение за одобряване на споразумение по н. о. х. д. № 2404/2015 год. по описа на Районен съд – Велико Търново за управление на моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 на хиляда, установено по надлежния ред, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по обвинението за престъпление по чл. 343 Б, ал. 2 вр. ал. 1 от НК. Първоинстанционният съдебен акт е проверен по протест на прокурора и с присъда № 87/01. 06. 2017 год., постановена по в. н. о. х. д. № 116/2017 год. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, е отменен. С въззивната присъда подс. Т. е признат за виновен по повдигнатото му обвинение и е осъден на една година лишаване от свобода при първоначален общ режим, на лишаване от правоуправление на МПС за срок от три години, както и на глоба в размер на 500 лева. На основание чл. 59, ал. 3 от НК съдът е зачел времето, през което подсъдимият е бил лишен от правоуправление на МПС по административен ред, а на основание 68, ал. 1 от НК е приведено в изпълнение наказанието в размер на три месеца, лишаване от свобода, наложено с определение за одобряване на споразумение по н. о. х. д. № 2404/2015 год. по описа на Районен съд – Велико Търново, като е определен първоначален общ режим на изтърпяване на това наказание. Касационната жалба е неоснователна. По доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила: На първо място следва да бъдат разгледани възраженията за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, защото от тяхната основателност зависи дали ще бъдат поставени на обсъждане останалите аргументи на касатора. Несподеляеми са съображенията на касатора за съществено нарушение на процесуалните правила, налагащо не само отмяна на въззивния съдебен акт, но и на първоинстанционната присъда. В протокола от съдебно заседание, проведено на 20. 01. 2017 год., е посочено, че районният съд е разяснил на страните, в това число и на подсъдимия, правото им да направят отвод на съдебния състав, секретаря и прокурора, както и това да правят искания. Липсва изрично отбелязване, че на подс. Т. са били съобщени останалите му процесуални права. Констатираният пропуск обаче не попада сред абсолютните нарушения на процесуалните правила по чл. 348, ал. 3, т. 2 – 4 от НПК. Той се отнася към хипотезата на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, която визира нарушения, относителни по своята същност. Последните винаги следва да бъдат осмислени в светлината на реално, действително засягане на правата на съответната страна. В настоящия казус подсъдимият е бил информиран за процесуалните си права още на досъдебното производство. В централната фаза на наказателния процес е бил защитаван от адвокат по свой избор. Своевременно му е връчен препис от обвинителния акт и същият е бил докладван от прокурора непосредствено след започване на съдебното следствие като по този начин Т. е информиран за фактическите и правни параметри на повдигнатото му обвинение. Наред с това той е участвал лично при събиране на доказателствата, правил е доказателствени искания, изразявал е становище във връзка с реда, по който да протече съдебното следствие, възползвал се е от правото си да дава обяснения каквито намери за съответни на избраната от него защитна позиция, демонстрирал е отношението си към обвинението по време на съдебните прения, предоставена му е последна дума, в която е поискал да бъде оправдан. Изложеното недвусмислено показва, че пропускът на първата инстанция, макар да е силно укорим, не се е отразил реално на защитата на подсъдимия и той се е възползвал в максимална степен от предоставените му процесуални права, поради което не са налице основания за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд. Не се основават върху материалите по делото и доводите, че във въззивното производство е нарушен принципът за неизменност на съдебния състав. При проследяване хронологията на делото е видно, че в протеста срещу оправдателната присъда не се съдържа искане за провеждане на съдебно следствие, а окръжният съд в състав от съдиите Т. Д., С. С. и Х. Т. е преценил, че не се налага събиране на доказателства. Прокурорът е настоял да бъде допусната токсикологична експертиза едва с допълнението към протеста, депозирано след насрочване на делото, а съставът на съда, състоящ се от съдиите Т. Д., С. С. и Е. П., е обсъдил искането му в открито заседание на 01. 06. 2017 год. След изслушване на страните същото е оставено без уважение като по този начин е потвърдено становището на първоначалния съдебен състав, постановил определението по чл. 327 от НПК, че за разкриване на обективната истина не се налага събиране на доказателства. В същото съдебно заседание е даден ход на съдебните прения и е постановен атакуваният пред ВКС съдебен акт, т. е., изискванията на чл. 258, ал. 1 от НПК са спазени от въззивната инстанция. Що се отнася до възраженията, свързани аналитичната дейност на въззивния съд, следва да се припомни, че тъй като е единствено съд по правото, касационната инстанция не може да приема нови фактически положения, нито да пререшава въпроса за достоверност и неопровержимост на доказателствата и доказателствените средства. Именно поради тази специфика на касационното производство не би могло да бъде удовлетворено искането на защитата за връщане на делото с указания какви факти следва да бъдат приети от долу стоящата инстанция и кои доказателства следва да бъдат кредитирани от нея. Проверката на ВКС е ограничена единствено до спазване правилата, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение, а прочитът на мотивите към атакуваната присъда не показва съществени отклонения от тях. В настоящия казус окръжният съд е отчел двойствената роля като доказателствено средство и средство за защита на обясненията на подсъдимия за прием на медикамент, съдържащ етилов алкохол. В съответствие с изискванията на закона е обсъдил тези твърдения от гледна точка на пълнота, последователност и вътрешна съгласуваност и е акцентирал върху промяната в тях при разпитите му в двете фази на наказателния процес досежно времето, в което е употребил лекарството. Наред с това на 4-6 от мотивите ги е съпоставил с останалите гласни доказателствени средства и заключенията на съдебномедицинските експертизи, разгледал ги е в светлината на писмените доказателства – протокол за медицинско изследване и акт за установяване на административно нарушение, като е защитил убедително тезата си, че касателно коментираното обстоятелство те не съответстват на обективната истина, а са израз единствено на неговата защитна позиция, докато в останалата им част са подкрепени от други доказателствени източници и заслужават доверие. Същият законосъобразен подход е използван и по отношение показанията на свид. П., които са интерпретирани съобразно действителния им смисъл и съдържание както относно времето, в което подсъдимият е взел лекарства за облекчаване на болките в стомаха, така и касателно момента, в който Р. Т. е напуснал офиса на свидетеля. Следва да се отбележи, че последното обстоятелство поначало е неотносимо към предмета на доказване, така както същият е очертан в обстоятелствената част на обвинителния акт. Ирелевантно е също така и към колко часа подсъдимият е дошъл при свид. П., колко време му е отнело да изпълни поставената му задача и колко време е останал там след това. От съществено значение е единствено дали към момента, в който е спрян за проверка, концентрацията на алкохол в кръвта му е надхвърляла минимално изискуемата за съставомерност на деянието. Несъстоятелни са аргументите, че е недопустимо осъдителната присъда и по-конкретно изводите относно времето на извършване на проверката и констатациите на полицейските служители за употребата на алкохол от подсъдимия, да се основават върху акта за административно нарушение, талона за медицинско изследване и протокола, обективиращ резултатите от това изследване. В процесуалния закон не съществува изискване даден факт, включен в предмета на доказване, да бъде установен посредством един или друг способ на доказване или с точно определено доказателствено средство. Напротив, съгласно чл. 13, ал. 2 от НПК разкриването на обективната истина се извършва по реда и със средствата на НПК, а чл. 106 от НПК предвижда, че доказването в наказателното производство се осъществява посредством способите, посочени в кодекса. До извод, че всички правно значими обстоятелства могат да се установяват с едно или няколко различни доказателствени средства води и разпоредбата на чл. 14, ал. 2 от НПК, въвеждаща забрана за доказателства и доказателствени средства, ползващи се с т. нар. формална доказателствена сила. Ето защо не е съществувала процесуална пречка съдът да цени като годни доказателствени източници документите, съдържащи се в административно-наказателната преписка, която не е приключила с влязло в сила наказателно постановление. Не могат да бъдат споделени съображенията, че въззивният съд е проявил недопустима пасивност и не е допуснал по свой почин изслушване на допълнителна съдебномедицинска експертиза за установяване на обстоятелството какъв е етапът на усвояване на алкохол от организма на подсъдимия към момента на проведените му изследвания. Основното и допълнителното заключение на вещото лице Г. не се изчерпват само с експертен извод досежно концентрацията на алкохол в кръвта на Т. при евентуална употреба на съдържащия етилов спирт медикамент „Спазмофидес“. В тях се съдържа изчерпателен и научно обоснован отговор на всички въпроси, които според защитата са останали неизяснени. Посочено е, че максималното съдържание на алкохол се достига от 40 до 120 минути след приема му в зависимост от това дали е консумирана храна или не; отразено е, че следващият етап, известен в медицинската наука като „плато“, е свързан със задържане на нивото на алкохол, каквото практически е установено при подсъдимия предвид незначителното разминаване в показанията на техническото средство и кръвната проба; прието е, че фазата на елиминация започва след около час. При положение, че отговорите на експерта се отличават с яснота, конкретност и пълнота, не са били налице предпоставките на чл. 153 от НПК за назначаване на допълнителна експертиза, поради което въззивната инстанция не може да бъде упрекната, че не е изпълнила задълженията си за разкриване на обективната истина. Резонни до известна степен са доводите на защитата, отнасящи се до свидетелите Д. и В.. Действително при прочитане показанията пред разследващ орган на първата свидетелка районният съд е посочил като правно основание разпоредбата на чл. 279 от НПК, а в мотивите към присъдата е отразил, че ги приобщава по реда на чл. 271 от НПК. Допуснатата непрецизност, макар и укорима, сама по себе си не води до невъзможност за позоваване на заявеното в досъдебното производство, доколкото при обосноваване необходимостта от прочитането им първостепенният съд е констатирал наличието на съществени противоречия в твърденията на свидетелката в двете фази на наказателния процес. От съществено значение в настоящия случай е констатацията, че те са абсолютно идентични с твърденията на свид. В. пред разследващ орган – факт, индициращ на механичното им копиране вместо извършването на отделен разпит на свидетелката. Именно това обстоятелство е било съзряно от районния съд и му е дало основание да ги изключи от доказателствената съвкупност. Наред с това, вярно е, че окръжният съд е цитирал показанията на свид. В. от досъдебното производство без да съобрази, че те не са били прочетени по реда на чл. 281 от НПК нито от него самия, нито от първата инстанция. Няма спор, че е недопустимо съдът да изгражда изводите си относно правно значимите обстоятелства въз основа на доказателства, които не е събрал и проверил лично или върху такива, при чието събиране не са спазени съответните процесуални правила. В конкретния случай обаче при внимателен прочит на мотивите към въззивната присъда може да се направи извод, че освен на показанията на полицейските служители от досъдебното производство контролираната инстанция се е позовала и на разпита им по време на съдебното следствие, а той (поне що се отнася до заявеното от свид. В.) съдържа достатъчно фактически данни, позволяващи ѝ да направи обоснован извод относно времето и мястото на полицейската проверка, повода за извършването ѝ и начина на протичането ѝ, както и досежно констатациите на контролните органи за управление на МПС след употреба на алкохол. Нещо повече, показанията на В. и Д., депозирани пред районния съд, не са били единствената доказателствена основа за фактическите констатации на въззивния съд. В съответствие с изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК същите са изградени след съвкупна преценка на заявеното от свидетелите по време на съдебното следствие и на останалите допустими и относими гласни и писмени доказателства по делото. С оглед изложеното касационната инстанция прие, че не се налага въззивната присъда да бъде отменена и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. По доводите за неправилно приложение на материалния закон: При положение, че не бяха установени претендираните от касатора съществени нарушения на процесуалните правила, не може да бъде възприета тезата му за неправилно приложение на материалния закон и да бъде удовлетворена претенцията му за оправдаване по повдигнатото му обвинение. Касационната инстанция може да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК само в случаите, когато деянието не съставлява престъпление. Настоящият казус не попада в посочената хипотеза, тъй като извършеното от подс. Р. Т. осъществява състава на престъпление по чл. 343 Б, ал. 2 от НК. За съставомерността на деянието по чл. 343 Б от НК от обективна страна е достатъчно да се установи по реда, предвиден в съответните подзаконови актове по прилагането на ЗДвП, че съдържанието на алкохол в кръвта на водача на МПС надхвърля 1,2 ‰ (ал. 1), респ., 0,5 ‰ (ал. 2). Ирелевантно е как е достигната тази концентрация – при консумация на спиртни напитки, посредством прием на медикаменти, съдържащи етилов спирт или по друг начин. Ето защо при наличие на предходно осъждане за престъпление по чл. 343 Б, ал. 1 от НК и управление на МПС с концентрация на алкохол в кръвта 0,63 ‰ съдът законосъобразно е приел, че са налице всички изискуеми обективни признаци на състава на престъплението по чл. 343 Б, ал. 2 от НК, а след отхвърляне като недостоверна на версията за прием на голямо количество хомеопатичен медикамент с високо съдържание на алкохол убедително е защитен изводът, че подс. Т. е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е и е искал настъпването на общественоопасните последици. По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание: Касационната инстанция не констатира и наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Защитата основателно възразява, че въззивната инстанция е обсъдила предходното осъждане по чл. 343 Б, ал. 1 от НК в нарушение на чл. 56 от НК, тъй като в случая то се явява квалифициращ признак и елемент от състава на чл. 343 Б, ал. 2 от НК. Този факт обаче не води автоматично до явна несправедливост на наложеното наказание и не обуславя изменение на присъдата в санкционната ѝ част. Окръжният съд е наложил на подс. Т. минималните наказания лишаване от свобода и глоба, предвидени за престъплението по чл. 343 Б, ал. 2 от НК, а кумулативното наказание лишаване от права е определено при спазване изискванията на чл. 49, ал. 2 от НК. При това положение, за да бъде намалено наказанието лишаване от свобода, срещу чийто размер са основните възражения на касатора, е необходимо да се установи, че санкцията е следвало да бъде индивидуализирана при условията на чл. 55 от НК. Наред с неправилно третираното като отегчаващо обстоятелство предходно осъждане на подсъдимия въззивната инстанция аргументирано е посочила, че същата характеристика притежават и многобройните административни наказания, наложени на Р. Т. за различни нарушения на правилата за движение. Същите дават основание за извод, че подсъдимият трайно неглижира правилата за безопасност при осъществяване на такава високо рискова дейност, каквато е управлението на моторно превозно средство и не позволяват да се приеме, че и най-лекото наказание, предвидено за извършеното престъпление, е несъразмерно тежко. Наред с това единствените смекчаващи обстоятелства – добрите характеристични данни на подсъдимия и необходимостта да полага грижи за двете си деца, не могат да бъдат оценени като многобройни и съществено надхвърлящи в количествено отношение отегчаващите такива. Освен това нито едно от тях не може да бъде оценено като изключително, защото не притежава изискуемата от закона необичайност и нетипичност, която съществено да ги отличава от обичайните случаи. Предвид изложеното касационната инстанция не намери основания да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК и тъй като атакуваната присъда на Окръжен съд – Велико Търново е постановена при спазване на материалния и процесуалния закон, тя следва да бъде оставена в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 87/01. 06. 2017 год., постановена по в. н. о. х. д. № 116/2017 год. по описа на Окръжен съд – Велико Търново. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.