Гр.София, 23.07.2020г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ТРИФОНОВА
ПЕТЯ КОЛЕВА
при секретаря Н.ТАКЕВА и
в присъствието на прокурора Ив.СИМОВ
изслуша докладваното от съдията Н.Трифонова н. д. № 381/2020 година.
Касационното производство е образувано по жалба на подс. К. И. Ш., подадена чрез упълномощения му защитник адв.Ц.Б. и допълнена лично, срещу въззивно решение №16 от 05.02.2020г., постановено по ВНОХД № 166/2019г. по описа на Апелативен съд гр. Пловдив.
В жалба са посочени касационните основания по чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК. Като нарушения на процесуалните правила се посочва, че първоинстанционното дело е разгледано от незаконен състав, тъй като председателят му е следвало да се отведе от разглеждане на делото, поради пристрастност, че съдът е формирал вътрешното си убеждение в резултат на незаконосъобразен доказателствен анализ и погрешно интерпретирани доказателства. Акцентира се върху: неубедителни мотиви на въззивния съд, касаещи кредитирането на определен кръг гласни доказателства, и игнорирането на други; посочва се, че „разследващ с тайна самоличност“ е провел разпитите на част от тях. Заключава се, че тези пропуски в обективната аналитична дейност на въззивния съд са довели и до незаконосъобразни изводи за авторството на деянието, без да сa изложени аргументи за съвместния умисъл на извършителите. Иска се от настоящата инстанция да отмени решението на апелативния съд и да оправдае подсъдимия, алтернативно да върне делото за ново разглеждане или да намали наложеното наказание.
В съдебно заседание пред Върховния касационен съд защитникът на подсъдимия Ш. - адв.Б., заявява, че поддържа жалбата с направените в нея възражения и искания. Подробно се спира на твърденията, че в първоинстанционното производство е взел участие съдия, който не е бил безпристрастен и е следвало да се отведе от разглеждането на делото, акцентира на обстоятелството, че част от разпитите на досъдебното производство са проведени от анонимен разследващ орган, изразява несъгласие с мотивите и на двете инстанции по повод кредитиране на свидетелските показания.
Защитникът на подсъдимия - адв. Т. споделя доводите на адв.Б., като се спира подробно на анализа на свидетелските показания, събрани от предходните инстанции и тяхната интерпретация и възразява срещу фактическите и правни извода за виновността на подс.Ш..
Подсъдимият Ш. поддържа становищата на защитниците си.
Частният обвинител К. Х. не се явява пред касационната инстанция и не взима отношение по касационната жалба на подсъдимия.
Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата на подсъдимия за неоснователна. Не споделя възраженията за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалния закон Намира, че въззивното решение следва да се остави в сила като законосъобразно .
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба на подсъдимия, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:
С присъда № 4 от 04.02.2019г., постановена по НОХД № 97/2018г., ОС Стара Загора е признал подс. К. И. Ш. за виновен в това, че на 23.06.2014г. в [населено място], в съучастие с Р. В. Д., като съизвършител, отвлякъл К. А. Х., като деянието е извършено от две лица и на основание чл.142, ал.2,т.2, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. чл.54 НК е осъден на седем години „лишаване от свобода“, които да се изтърпят при първоначален „строг“ режим. На основание чл.68 НК е приведено в изпълнение отложено наказание на подсъдимия по НОХД № 422/2012г. на РС Стара Загора в размер на две години „лишаване от свобода“. Подсъдимият е осъден да заплати и направените по делото разноски.
С решение № 16 от 05.02.2020г. постановено по ВНОХД № 166/2019г. Апелативен съд гр. Пловдив е изменил присъдата, като е намалено наложеното на подсъдимия наказание на четири години „лишаване от свобода“ и на основание чл.59 НК е приспаднато времето на предварително задържане.
Върховният касационен съд намира жалбата на подсъдимия Ш. за неоснователна.
Относно възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения:
С оглед наведеното възражение, че в състава на първоинстанционния съд е взел участие съдия, който не е бил безпристрастен и обективен, касационната инстанция намира за нужно да разгледа същото на първо място, предвид неговата сериозност и предопределеността на произнасянето по останалите доводи. Защитата на подсъдимия Ш., а и той лично, поставят на обсъждане проблема - доколко е било гарантирано правото му на справедлив процес при условие, че според тях председателят на съдебния състав в окръжния съд е следвало да се отведе от разглеждането на делото. Искане в тази посока са направени от тях още пред първоинстанционния съд, а въпросът е бил поставен на вниманието и на въззивната инстанция, която го е обсъдила пространно. Аргументите, подкрепящи тезата им пред настоящата инстанция не се отличават от предходните съображения. На първо място защитата счита, че председателят на първоинстанционният съдебен състав- съдия Д., е следвало да се отведе от разглеждането на делото, тъй като е участвала във въззивен съдебен състав, който се е произнесъл по жалба на подс.Ш. срещу присъда на РС Стара Загора по НОХД № 422/2012г. Тъй като резултатът не е бил удовлетворителен за К. Ш., той счита, че е нарушено правото му по настоящото дело, то да се разгледа от безпристрастен съд, защото същият се председателства от съдия Д.. Подсъдимият твърди, че е нарушен и принципът на случайно разпределение на делата, защото със съмнение приема факта, че при разглеждането и на двете дела участва един и същи съдия. Като аргумент в подкрепа на твърденията за наличие на пристрастност се посочва и това, че пред съдия Д. е извършен разпит на свидетел по реда на чл.223 НПК на досъдебното производство по настоящото дело.
Настоящата инстанция не може да сподели възраженията на подсъдимия, изхождайки от предпоставките, визирани в чл.29, ал.1 НПК. Участието на съдия в разглеждането и решаване на различни дела, нямащи връзка помежду си, освен това, че са били срещу едно и също лице, не е основание той да се отведе. Евентуални доводи в подкрепа на подобно искане биха могли да се черпят от разпоредбата на чл.29, ал.2 НПК, ако се установи, че съдията е по друг начин предубеден или пряко или косвено заинтересован от изхода на делото. Касационният съд споделя напълно аргументите на въззивната инстанция, че подобна предубеденост и заинтересованост не е установена. Анализирайки в конкретния случай доводите на защитата и на подсъдимия може да се цитира Решение от 25.06.1992г. на Европейския съд по правата на човека - Дело Торгейрсон срещу Исландия, в което се посочва, че безпристрастността по смисъла на чл.6, т.1 от Конвенцията, се определя въз основата на субективен и обективен критерий. Субективният критерий следва да се презумира, докато не се посочат доказателства, че съдията по конкретното дело е бил лично пристрастен. Що се отнася до обективния критерий, следва да се определи дали независимо от личното поведение на съдията са налице факти, които да породят съмнение в безпристрастността му. „При преценка дали в даден случай има основателна причина за опасения, че определен съдия не е безпристрастен, становището на страните е важно, но не е решаващо“ . В тази връзка незаконен състав ще е налице, когато реално съществуват обстоятелства, даващи основание за извод за необективност и предубеденост. Преценката за тяхната основателност следва да се базира не на субективни усещания или съображения за целесъобразност, а на обективната наличност на конкретни данни, обуславящи възможни конфликти, които по естеството си могат да накърнят вътрешното убеждение на всеки член от съдебния състав. Обстоятелствата, че съдия Д. е била във въззивен състав, разглеждал въпросите, касаещи виновността на подс.Ш. по обвинение, корено различно от настоящото, близо шест години преди постановяването на първоинстанционната присъда по настоящото дело, не може да мотивира и настоящата инстанция да сподели „усещането“ на подсъдимия, че делата му се гледат само от един и същи съдия и това води до липсата на безпристрастност, незаинтересованост и обективност.
Защитата открива подкрепящи тезата й доводи в обстоятелството, че съдията е станала права при прочитане на определението, с което е отказала да се отведе от делото. Въпреки че не е обективиран в протокол от съдено заседание, този факт не би могъл да се прецени като илюстриращ предубеденост. Защитата не отрича, че с въпросният жест съдията е заявила и уверението си, че ще бъде безпристрастна, каквото е и изискването на закона.
Що се отнася до спазване правилата за случайното разпределение, то съмненията на подсъдимия и твърденията на защитника му - адв.Б. за нарушения, не могат да се споделят. Действително делото първоначално е било разпределено на друг съдия, за което е налице приложен протокол. След отвода на съдията-докладчик делото е било преразпределено на съдия Д.. За тези действия има приложени протоколи, обективиращи спазването на изискванията за случайно разпределение (л.1 и л.11 от първоинстанционното производство).
На следващо място, трябва да се посочи, че осъществявайки разпит на свидетел на досъдебното производство по реда на чл.223 НПК, за съдията не отпада възможността да разгледа делото по същество. Гаранция за неговата непредубеденост е изрично посочена в чл.223, ал.1, изр.2 НПК, а именно, че не му се предоставя делото.
Не биха могли да се споделят аргументите на защитата, че предубедеността на председателя на първоинстанционния съдебен състав се илюстрира и с това, че пледоарията на частния обвинител е била прекъсната и не му е дадена възможност да изложи финалната си позиция. Това твърдение не отговаря на истината, доколкото за него би могло да се съди по обективираните следствени действия в протокола от съдебно заседание проведено на 04.02.2019г. В същия не е отбелязано подобно действие на председателя, а и правилно въззивният съд, който също е разгледал това оплакване, е отбелязал, че не е искана поправка на протокола в посочения от защитата смисъл. Що се отнася до същността на заявеното от частния обвинител, то не се отличава от това, изказано от него при множеството му разпити и очни ставки.
Предвид така изложените доводи, настоящата инстанция намира, че преценени както поотделно, така и във взаимовръзка, и дори след натрупване, не могат да споделят възраженията за предубеденост на съдията, за реална възможност тя да не бъде обективна и безпристрастна, поради което и не счита, че делото от първия съд е разгледано от незаконен състав, че е нарушено правото на подсъдимия на справедлив процес, респективно че са допуснати съществени процесуални нарушения от категорията на съществените, които да опорочават изначално постановения от окръжния съд съдебен акт.
Възражение, което касационната инстанция следва да обсъди, е относно законосъобразното приобщаване на свидетелски показания към доказателствената съвкупност и тяхното използване за обосновка на възприетата фактическа обстановка. Същото има пряко отношение към доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, доколкото е свързано не с преценка съдържанието на доказателствения материал, което е право само на инстанциите по фактите, а е относимо към спазването на процесуалния закон, гарантиращ ползването на събрани единствено по установения процесуален ред доказателства.
Касае се за аргументите на защитата, свързани с проведени разпити на свидетели на досъдебното производство (свидетелите К., П., М., Д., Ш. К., П.) в протоколите, за които не е посочено името на разследващия орган. Защитата счита, че в случая е налице особено съществен порок, който компрометира изцяло приложения доказателствен способ, респективно води до изключване на протоколите от доказателствената съвкупност. Действително в приложените протоколи не фигурира изписано името на разследващия, а е вписано, че разпитът се провежда от старши разследващ полицай. В настоящия случай следва да се уточнят няколко въпроса. Защитата не твърди, че разпитите на посочените свидетели въобще не са проведени на досъдебното производство. Становище в подобна посока би означавало отправяне на сериозно обвинение срещу фактически извършените следствени действия и реално документираните, което не се поддържа. Не се защитава и твърденето, че провелият разпита е различен от този, който е подписал протокола като разследващ орган. Ако съществуваха подобни твърдения, то въпросите следваше да се изяснят с поставяне на съответните задачи пред графологична експертиза от съдилищата по фактите , съответно да се търси потвърждение в разпитите на свидетелите пред съда.
Възраженията на защитата се концентрират върху това, че в началната страница на протоколите за разпит не е посочено името на разследващия полицай, който ги е провел. В принципен план липсата на изписано име на разследващия полицай може да се оцени като съществено процесуално нарушение, което води до изключване на съответното писмено доказателствено средство от цялостната доказателствена съвкупност, но поставените въпроси следва да се преценят в светлината на всички приложени по делото материали, които имат отношение по този проблем. Правилно въззивният съд е отбелязал, че по делото са работели младши разследващ полицай Р. С., разследващ полицай Х. Е. и старши разследващ полицай Б. Д.. Последният е провел повечето следствени действия, от него изхождат писмата кореспондиращи с наблюдаващия прокурор, той е извършил привличането на обвиняемите и техните разпити, провел е разпити на повечето свидетели, както и разпитите пред съдия. В протоколите за разпити на цитираните по-горе свидетели е вписано само обстоятелството, че следственото действие се извършва от старши разследващ полицай, без да е посочено името му . При наличните данни не може да се сподели тезата на защитата, че се касае за „разследващ орган с тайна самоличност“, доколкото единствено Б. Д. е старши разследващият полицай, ангажиран със случая. А и в хода на разпита си пред първата инстанция св.К. (чийто разпит на досъдебното производство е проведен по твърдение на защитата от „разследващ с неустановено самоличност“), лично заявява, че е бил разпитван от Б. Д..
Невярно е твърдението на защитата в касационната жалба, че въпросните протоколи за разпит от досъдебното производство освен че не носят информация за името на разследващия полицай, не са подписани и не е посочен час на извършването на следственото действие. Точно обратното - всички протоколи са подписани от разследващия и от свидетеля и носят информация за часа на започване и приключване на следственото действие.
Отделно от направените разсъждения може да се отбележи, че не всички разпити на визираните свидетели от досъдебното производство са приобщени чрез прочитане от първоинстанционния съд по реда на чл.281 НПК. Прочетени са показанията на свидетелите К., П., М. и Г., като на св.К. са прочетени и тези, дадени пред съдия по реда на чл.223 НПК, а на св.И. - единствено дадените по реда на чл.223 НПК. Въззивният съд се е спрял подробно на посочените показания, като преди да ги прецени по същество е изложил мотиви относно тяхното законосъоборазно приобщаване. Застъпвайки принципно тезата, че не следва да се игнорират изцяло само защото е посочено единствено длъжностното качество на разпитващия, въззивният съд е преценил и следното: от приобщените чрез почитане показания с доверие са се ползвали от първата инстанция показанията на св.К. и на св.И., дадени пред съдия, а за да гарантира процесуална прецизност въззивната инстанция е изключила от доказателствената съвкупност приобщените чрез прочитане показания на свидетелите П., Г. и М., дадени на досъдебното производство, приемайки, че обстоятелствата, за които същите са свидетелствали, обективирани в протоколите от ДП, се установяват с достатъчна категоричност от други доказателствени източници.
Предвид изложените аргументи, настоящата инстанция не може да сподели оплакването на защитата, че при доказателствения анализ на двете предходни инстанции се е ползвал с довериe незаконосъобразно приобщен доказателствен материал.
В останалата си част оплакванията на защитата и на подсъдимия, изложени в жалбата, в писмените бележки, и заявени в съдебно заседание, направени като формулиране на основанието по чл.348, ал.1,т.2 НПК, касаят всъщност обосноваността на проверявания въззивен акт, което не е основание, контролирано от настоящата инстанция. Касационната инстанция в рамките на редовното триинстанционно производство не може да установи нови фактически положения, а проверката за правилното приложение на закона се осъществява въз основа на приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка. Недопустима е подмяна на извършената оценка от въззивния съд относно достоверността, надеждността и достатъчността на доказателствения материал при липса на порок в осъществената доказателствена дейност. Именно затова и с оглед заявеното в касационната жалба, по подс.Ш. се отправя неоснователно искане пред настоящата инстанция за оправдаването му като резултат от претендирана нова оценка на доказателствата, която да се направи от настоящата инстанция, водеща до установяване на нова фактическа обстановка.
Възраженията на защитата на подс.Ш. биха могли да се разгледат единствено в светлината на законосъобразно формиране на вътрешното убеждение на контролираната съдебна инстанция. Посочва се, че доказателственият материал е интерпретиран превратно и в противоречие с правилата за обективно и всестранно анализиране, че въззивният съд е кредитирал единствено показанията на св.Х. и свидетелските показания, които ги подкрепят, без да анализира останалите гласни доказателства, особено тези, обслужващи защитната теза.
Оплакванията на защитата не могат да бъдат споделени. В рамките на своите правомощия въззивният съд е направил собствен анализ на доказателствената съвкупност, провел е съдебно следствие и е събрал допълнително доказателства, като по този начин е достигнал до правно обоснования и мотивиран извод за виновността на подсъдимия . Не могат да се споделят оплакванията за допуснати нарушения в аналитичната дейност на апелативния съд при анализа и проверката на доказателствената маса, нито превратност и необективност при обсъждането и кредитирането им.
Основните въпроси, на които е следвало да се обърне съществено внимание, са дефинирани правилно и те са: участвал ли е подс.Ш. в отвличането на св.Х., подсъдимият Ш. или св.П. е управлявал автомобила, с който е извършено деянието, каква е била ролята на Ш. в общата престъпна дейност. Те са намерили подробен и аргументиран отговор в мотивите към атакуваното решение. Изложени са пространни доводи досежно кредитираните гласни доказателства (л.191,192,193), като втората инстанция е анализирала внимателно и правдиво заявеното от пострадалия при нееднократните му разпити пред първия съд, съпоставени са показанията му с тези, почетените от досъдебното производство. Интерпретирането на показанията на св.Х., както и на показанията на останалите свидетели, отговаря на реалното им съдържание, поради което не търпи критика аналитичната дейност на въззивния съд в насока, искана от защитата. За апелативния съд не е останал незабелязан, респективно необсъден, въпросът за свидетелската годност на св.П.. При наличие на експертно защитено становище, че тя е проблемна и не би могло да се разчита на способността му правилно и обективно да възпроизвежда възприети факти, правилно показанията му не са се ползвали с доверие.
Не са останали без отговор от страна на въззивния съд и възраженията на защитата относно промяната в показанията на част от свидетелите. Суверенно право на съдебните инстанции е да анализират доказателствата и при противоречие да не кредитират определени, при надлежно мотивиране на тези заключения. Въззивният съд не търпи критика, доколкото е изложил обстойно доводи на кои доказателства дава вяра и кои не приема за достоверни. Посочено е пределно ясно, че както последователните показания на св.Х., така и частично кредитираните свидетелски показания (на св.Т., А., М., П., П., И., К., К., Д.), някои от тях прочетени по реда на чл.281 НПК, са мотивирали законосъобразния извод за съпричастността на подс.Ш. към деянието, за което е предаден на съд. Версията, че св.П. е управлявал автомобила, с който е бил отвлечен свидетелят Х., е била предмет на внимателна проверка от страна на въззивния съд, включително чрез обсъждане на СППЕ и провеждане на допълнително съдебно следствие. Невъзприемането й и от втората инстанция е резултат от задълбочена преценка на цялостния доказателствен материал (включително писмени доказателства, протоколи за оглед), на съпоставка на заявеното от свидетелите на досъдебното производство и пред съда и на аргументиран отговор относно мотивите довели до промяна в показанията на свидетелите.
Що се отнася до цитираните в пледоариите на защитниците показания на св.А. като такива, останали извън обема на обсъждане от въззивната инстанция, то може да се отбележи следното: посоченият свидетел е разпитван пред въззивната инстанция, като показанията му от досъдебното производство са приобщени от първия съд по реда на чл.281 НПК. В мотивите на атакуваното решение апелативният съд се е спрял изрично на заявеното от свидетеля, като показанията му са интерпретирани достоверно и оценени правилно като необорващи обвинителната теза.
От изложеното дотук може да се обобщи, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно, съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за авторството на извършеното деяние.
Въз основа на установените в съгласие с процесуални правила фактически положения материалният закон е бил приложен правилно с осъждане на подсъдимия Ш. за деяние, осъществяващо състава на чл. 142, ал.2, т.2, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2 НК. В рамките на възраженията за нарушение на материалния закон, защитата твърди, че не е установена общността на умисъла между подс.Ш. и св.Д. (бивш съпроцесник на подс. Ш., сключил споразумение с прокуратурата по повдигнатото му обвинение за съвместна престъпна дейност с подс.Ш. по настоящата дело). Подобни доводи не могат да бъдат споделени. Въззивният съд е приел за установено, че подс.Ш. е придружил св.Д. и при втората среща със св.Х.; наясно е бил с целта на същата; станал е свидетел на приготвянето на Д. за нея - снабдяване с белезници и наподобяващ полицейска карта калъф; бил е на мястото, когато св.Д. е закопчал св.Х. с белезници за волана на колата, съгласил се е да я управлява, за да бъде отвлечен свидетелят; възприел е много ясно поведението на Д. - нанесените удари на св. Х., липсата на доброволност при преместването му на задната седалка, слагането на качулка на главата му. Имайки възможност да възприеме и осъзнае всички тези обективни обстоятелства, подс.Ш. е управлявал автомобила, в който са се намирали и св.Д. и св.Х. по указан от Д. маршрут и е приел да закара свидетеля в гориста местност, отдалечена от населено място. За осъществяването на изпълнителното деяние по чл.142 НК е достатъчно деецът да съзнава, че премества местоположението на дадено лице, въпреки волята му т.е. лишава го от възможността свободно да направи избор за това. От изложеното следва и изводът, че е било налице разпределение на ролите между извършителите, при което св.Д. поставил белезници на пострадалият и го е преместил на задната седалка, заплашил го е с пистолет и се е представил за полицейски служител, а подс.Ш. е управлявал автомобила, с който св.Х. е отведе противно на волята си на мястото, където е нанесен и побоя.
По отношение на касационното основание по чл.348, ал.1,т.3 НПК, следва да се отбележи, че същото е схематично маркирано в жалбата, без да са посочени каквито и да са доводи в негова подкрепа, поради което и касационната инстанция не би могла да вземе отношение по същото. Следва единствено да се отбележи, че въззивният съд е изменил първоинстанционната присъда, като на основание чл.55 НК е редуцирал наказанието на подс.Ш. и го е индивидуализирал под минимума, предвиден в разпоредбата на чл.142, ал.2 НК. По-голяма снизходителност не би могла да се очаква предвид изложените съображения, касаещи обществената опасност на деянието и дееца.
Предвид изложените доводи настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания в жалбата на защитника на подсъдимия и въззивното решение следва да се остави в сила като правилно и законосъобразно.
Предвид изложеното и на основание и на основание чл.354, ал.1,т.1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 16 от 05.02.2020г., постановено по ВНОХД № 166/2019г. по описа на Апелативен съд Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|