10 Р Е Ш Е Н И Е № 60161 гр. София, 21.01.2022 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА АННА БАЕВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2016 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца В. Е. К. от [населено място], чрез процесуален представител адв. С. С. срещу решение № 260128 от 29.07.2020 г. по в. т. дело № 602/2020 г. на Окръжен съд Варна, с което е потвърдено решение № 4982 от 18.11.2019 г. по гр.д. № 4872/2018 г. на Районен съд Варна. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен предявеният от В. Е. К. срещу „Юробанк България“ АД иск на основание чл. 26 ЗЗД във връзка с чл. 143 ЗЗП за прогласяване като нищожни, в правоотношението между В. Е. К. и „Юробанк България“ АД, възникнало по силата на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 21 от 07.12.2006 г., том VI, рег. № 11011, дело № 874, вписан в Служба по вписванията – Варна с вх.рег. № 34263/07.12.2006 г., служеща за обезпечаване на всички вземания на „Юробанк България“ АД по договор за ипотечен кредит с анюитетни вноски № 115/05.12.2006 г., на следните текстове от посочения нотариален акт: „… съгласно условията на чл. 4, ал. 1, т. 2..“ „... чл. 3...:“; „Дължимите лихви, включително лихвите за просрочие се начисляват от банката при база 360/360 дни ежемесечно.“ „... чл. 8 /осем/...“ и „... включително и предоговорените условия на последващи анекси...“, като ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 920лв. сторени по делото разноски за първоинстанционното производство. Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като въззивният съд не се е съобразил с отделения в друго производство иск за прогласяване на нищожността на клаузите по договора за ипотечен кредит, като е приел, че този правен спор не е с преюдициален характер спрямо настоящото производство, поради което и не е налице основание за неговото спиране. Поддържа становище и за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът твърди, че въззивният съд не е обсъдил допустимостта на първоинстанционното решение, с оглед на това, че е постановенo при наличието на висящ спор, преюдициален спрямо настоящото производство, а в мотивите не е била обсъдена липсата или наличието на обусловеност между двете производства. Като съществено нарушение на съдопроизводствените правила навежда неизследването на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, поради това, че е постановено по иск за нищожност на клаузи от договор за кредит, а в производството не е бил конституиран кредитополучателят. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е приложил чл. 7, ал. 3 ГПК, не е изпълнил служебното си задължение да изследва евентуалната противоправност на всяка клауза от договор, сключен между потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП и търговец. Релевира доводи за неправилно приложение на изискванията на чл. 145 във връзка с чл. 146 ЗЗП за установяване на неравноправността на договорна клауза и прогласяването на нейната нищожност, както и необсъждане на изискванията на чл. 143 ЗЗП – оспорените клаузи да не са във вреда на потребителя, да отговарят на изискването за недобросъвестност и да не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Поддържа, че въззивната инстанция не е обсъдила оспорените клаузи спрямо всички изисквания на чл. 143 ЗЗП и чл. 145 ЗЗП във връзка с чл. 5 ГПК и не е изложила мотиви относно качеството на ищеца – физическо лице, непритежаващо знания в областта на банкирането. Прави и оплакване, че въззивният съд, потвърждавайки първоинстанционното решение в частта за присъдените в полза на ответника разноски, не е обсъдил правилното прилагане на чл. 78, ал. 1 ГПК. Ответникът „Юробанк България“ АД /ответник в първоинстанционното производство/, [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Р. Д. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на въззивното решение, като излага аргументи за липса на основания за нищожност по чл. 170 ЗЗД, както и за наличието на яснота и разбираемост на оспорените клаузи по смисъла на чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Прави възражение за прекомерност на претендираните адвокатски възнаграждения, като при евентуално уважаване на жалбата, моли да бъдат намалени до минималните размери, съгласно Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С определение № 60395 от 30.06.2021 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 260128 от 29.07.2020 г. по по в. т. дело № 602/2020 г. на Окръжен съд Варна, за проверка на неговата допустимост, респективно недопустимост на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като извърши проверка на допустимостта на въззивното решение и обсъди изложените доводи, на основание чл. 290 ГПК приема следното: Въззивният съд е приел, че пред Районен съд Варна е заявена първоначално претенция от В. К. против „Юробанк България“ АД за прогласяване нищожността на клаузи от договор за кредит № 115/05.12.2006 г., по който същият в качеството си на ипотекарен гарант е учредил ипотека за вземането на банката по договора за кредит под формата на нотариален акт № 21 от 07.12.2006 г., том VI, рег. № 11011, дело № 874/2006 г. на нотариус П. Д., № 322. Съдебният състав е съобразил дадените от първоинстанционния съд указания с определение № 14774/17.12.2018 г. по гр. д. № 4872/2018 г. на РС Варна и в открито съдебно заседание на 05.03.2019 г. за отстраняване на противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, допълването на проекта на доклада по делото с уточнения петитум с определение от открито съдебно заседание от 09.07.2019 г., разделянето на производството по исковете с определение № 2776/17.02.2020 г. по гр. д. № 4872/2018 г. на РС Варна и е констатирал, че РС Варна е приел за разглеждане иск за установяване на нищожност на клаузи от ипотечния договор при твърдения за тяхната неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП и нищожност по чл. 26 във връзка с чл. 170 ЗЗД. Според въззивния съд, предвид разделянето на производството по първоначално предявената нищожност на клаузи от договора за кредит, е налице изменение от страна на ищеца на първоначално предявените претенции чрез прибавяне на нов иск. Въззивната инстанция е посочила, че твърденията по иска за нищожност на клаузи от ипотечния договор се свеждат до наличие на особените основания за нищожност – несъответствие с чл. 170 ЗЗД и неравноправност на клаузи на договора за ипотека по смисъла на ЗЗП. За да направи извод за неоснователност на предявения иск по чл. 26 във връзка с чл. 170 ЗЗД, въззивният съд се е аргументирал с липсата на неизвестност относно личността на кредитора, на собственика или на длъжника, тъждеството на имота и на обезпеченото вземане или за размера на сумата, за която се учредява ипотеката. Констатирал е, че в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека са описани размерът на кредита и страните по него, размерът на главницата и предназначението на средствата, посочени са крайният срок за погасяване на задължението, размерът на годишния лихвен процент през първата година, както и за остатъчния период на договора. Посочил е, че текстът „дължимите лихви, включително лихвите за просрочие се начисляват от банката при база 360/360 дни ежемесечно“ не е нищожен, тъй като не се формира неизвестност относно размера по смисъла на чл. 170 ЗЗД, доколкото по отношение на законната лихва за просрочени вземания в лева и валута приложимите ПМС сочат, че дневният размер е равен на 1/360 част от годишния размер. Съдебният състав е приел, че част от оспорените клаузи не засягат основното задължително съдържание на договора за ипотека, напр.: текстът „… съгласно условията на чл. 4, ал. 1, т. 2…“ касае просрочие на погасителната вноска по цитираната клауза на договора за кредит и се отнася до начина на изчисляване на лихвата за просрочие; препратката към чл. 8 от договора за кредит относно предпоставките за настъпване на изискуемост, вкл. условията на предсрочната изискуемост, няма пряко отношение нито към тъждеството на обезпеченото вземане, нито към размера на сумата, за която се учредява ипотеката, а към предпоставките за изискуемост на дълга, пряко относими към правоотношението между кредитор и кредитополучател. По отношение на текста „… включително и предоговорените условия по последващи анекси ….“ въззивният съд е изложил съображения, че се отнася до обезпеченото вземане и текстът следва да се тълкува в контекста на разпоредбите на чл. 171 и чл. 174 ЗЗД. Относно неравноправния характер на клаузите на договора за ипотека въззивният съд е приел, че ищецът притежава качеството потребител, като предвид начина по който са възпроизведени задълженията относно главницата, размера на лихвата, същите не могат да се счетат за неравноправни, защото са посочени във фиксиран размер и при напълно определяем начин на изчисляване. Посочил е, че договорът съдържа конкретното действие на механизма, към който се отнася съответната клауза, както и отношението между механизма, предвиден в други клаузи, така че потребителят е разполагал с възможност въз основа на точни и разбираеми критерии да оцени икономическите последици, които произтичат от договора за него. По отношение на текста „… съгласно условията на чл. 4, ал. 1, т. 2…“ и текста на чл. 8, касаещ условията на предсрочната изискуемост, съдебният състав е приел, че същите не са част от т. нар. „основен предмет на договора“ за ипотека, доколкото не характеризират основни престации на задълженото лице; с тези клаузи няма създадени неяснота и неравнопоставеност в правата на ипотекарния гарант и банката, правещи за потребителя неясни икономическите последици при вземане на решение за гарантиране на чуждия дълг; ипотекарният гарант безспорно е наясно, че гарантира с имота си задължение и че може да търпи принудително изпълнение върху вещта за чужд дълг. Според въззивния съд основният проблем за потребителя се свежда до размера, който банката търси от ипотекарния гарант особено в хипотеза, когато за част от периода на действие на облигационната връзка по договора за кредит едностранно се променя лихвата, или се извършват капитализации на лихви към главници в последващи анекси и т.н., но в настоящия случай нотариалният акт валидно обвързва страните, доколкото съдържа необходимото по чл. 170 ЗЗД и клаузите, така както са посочени, не отговарят на характеристиките на неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП. По допустимостта на въззивното решение: С исковата молба ищецът В. К. е предявил срещу „Юробанк България“ АД в обективно кумулативно съединение установителни искове за признаване за нищожни като неравноправни на следните клаузи от договор за ипотечен кредит с анюитетни вноски № 115/05.12.2006 г., сключен между „ДЗИ Банк“ АД като кредитор, И. И. И. като кредитополучател, Г. И. И. и Р. А. Н., последните две като солидарни длъжници, по който ищецът в качеството си на ипотекарен длъжник е учредил ипотека за вземането на банката по посочения договор за кредит под формата на нотариален акт № 21 от 07.12.2006 г., том VI, рег. № 11011, дело № 874/2006 г. на нотариус П. Д., № 322: чл. 3, ал. 1, т. 1.3, чл. 3, ал. 3, чл. 4, ал. 1, т. 2, чл. 5, ал. 2, чл. 6, ал. 3, т. 3, чл. 8, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и чл. 9, ал. 3. Правният интерес от предявяване на исковете по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 143 и чл. 146 ЗЗП за прогласяване за нищожни поради тяхната неравноправност на посочените клаузи от договора за ипотечен кредит е обоснован с акцесорния характер на договора за ипотека, обусловеността на валидността на клаузи от обезпечителния договор за ипотека от валидността на клаузи от договора за ипотечен кредит и с разпоредбата на чл. 151 ЗЗД. Предвид дадените с определение № 14774/17.12.2018 г. и определение от 05.03.2019 г. по гр. дело № 4872/2018 г. на РС Варна указания за отстраняване на нередовността на исковата молба, ищецът с молба вх. № 18046/11.03.2019 г. е уточнил петитума на предявените искове в следния смисъл: прогласяване като нищожни в правоотношението между В. Е. К. и „Юробанк България“ АД, възникнало по силата на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 21 от 07.12.2006 г., том VI, рег. № 11011, дело № 874, вписан в Служба по вписванията – Варна с вх. рег. № 34263/07.12.2006 г., служеща за обезпечаване на всички вземания на „Юробанк България“ АД по договор за ипотечен кредит с анюитетни вноски № 115/05.12.2006 г., на следните текстове от посочения нотариален акт: „… съгласно условията на чл. 4, ал. 1, т. 2..“ „... чл. 3...:“; „Дължимите лихви, включително лихвите за просрочие се начисляват от банката при база 360/360 дни ежемесечно.“ „... чл. 8 /осем/...“ и „... включително и предоговорените условия на последващи анекси...“, както и на свързаните с тях клаузи на чл. 3, ал. 1, т. 1.3, чл. 3, ал. 3, чл. 4, ал. 1, т. 2, чл. 5, ал. 2, чл. 6, ал. 3, т. 3, чл. 8, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и чл. 9, ал. 3 от договора за ипотечен кредит с анюитетни вноски № 115/05.12.2006 г., поради тяхната неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП и на основание чл. 26 и чл. 170 ЗЗД. В молбата от 11.03.2019 г. ищецът е посочил, че оспорва текста от договора за ипотека, предвиждащ действие на ипотеката и по предоговорени условия на последващи анекси, който не е вписан в договора за кредит, и поради предвиждането с него на действието на ипотечното право при неизвестност на кредитор и длъжник по условия и анекси на договора за кредит от 05.12.2006 г., както и на обезпеченото вземане и размера на сумата – основание по чл. 170 във връзка с чл. 26 ЗЗД. Въз основа на направените от ищеца уточнения следва да се приеме, че пред РС Варна са предявени в обективно кумулативно съединение установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 143 и чл. 146 ЗЗП за установяване на нищожност поради неравноправност на горепосочените клаузи от договора за ипотечен кредит с анюитетни вноски № 115/05.12.2006 г. и от договора за ипотека, сключен с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 21 от 07.12.2006 г., том VI, рег. № 11011, дело № 874, вписан в Служба по вписванията – Варна с вх. рег. № 34263/07.12.2006 г., както и иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 170 ЗЗД за установяване на нищожност на текста „... включително и предоговорените условия на последващи анекси...“ в договора за ипотека поради неизвестност на кредитор и длъжник по условия и анекси на договора за кредит от 05.12.2006 г., както и на обезпеченото вземане и размера на сумата. С решение № 4982 от 18.11.2019 г. по гр. дело № 4872/2018 г. на Районен съд Варна първоинстанционният съд се е произнесъл само по иска за установяване на нищожност поради неравноправност на горепосочените клаузи от договора за ипотека, сключен с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 21 от 07.12.2006 г., том VI, рег. № 11011, дело № 874, вписан в Служба по вписванията – Варна с вх. рег. № 34263/07.12.2006 г., т. е. по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 143 и чл. 146 ЗЗП, но не и по исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 170 ЗЗД за установяване на нищожност на текста „... включително и предоговорените условия на последващи анекси...“ от договора за ипотека и правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 143 и чл. 146 ЗЗП за установяване на нищожност на горепосочените клаузи от договора за ипотечен кредит. По повод на подадена молба за допълване на решението първоинстанционният съд и произнасяне по иска за нищожност на договорни клаузи от договора за ипотечен кредит с определение № 2776 от 17.02.2020 г. по гр. дело № 4872/2018 г. Районен съд Варна, 31 състав е разделил предявените искове за прогласяване нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 1, т. 1.3, чл. 3, ал. 3, чл. 4, ал. 1, т. 2, чл. 5, ал. 2, чл. 6, ал. 3, т. 3, чл. 8, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и чл. 9, ал. 3 от договора за ипотечен кредит с анюитетни вноски № 115/05.12.2006 г. и е постановил изготвяне на преписка по разделените искове, която да се докладва за образуване в самостоятелно производство. Направеното от ищеца - въззивник искане за спиране на въззивното производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК поради висящо производство по гр. дело № 2283/2020 г. на Районен съд Варна, образувано по разделените искове за прогласяване нищожност на клаузи от договора за ипотечен кредит, е оставено без уважение от въззивната инстанция по съображения, че това производство не е с преюдициален характер. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение счита, че въззивното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено по следните съображения: Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, при нередовна искова молба, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. Съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и заявеното искане. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Въззивното решение е недопустимо и в случай, че въззивният съд се е произнесъл по предявен иск, който не е разгледан от първоинстанционния съд. Когато първоинстанционният съд не е формирал воля относно един или няколко от кумулативно съединените искове, т. е. не се е произнесъл по целия спорен предмет, решението е непълно. Непълнотата на решението може да бъде поправена само по реда на чл. 250 ГПК, но не и от въззивната инстанция, тъй като по отношение на иска, за който липсва произнасяне от първоинстанционния съд, не е възникнало правото на въззивно обжалване. В конкретния случай въззивната инстанция недопустимо се е произнесла по установителния иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 170 ЗЗД за установяване на нищожност на горепосочените текстове от договора за ипотека, сключен със съответния нотариален акт, тъй като този иск не е разгледан от Районен съд Варна. При положение, че искът е предявен в кумулативно съединение с исковете по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 143 и чл. 146 ЗЗП за установяване нищожност поради неравноправност на определени текстове от договора за ипотека и договорни клаузи от договора за ипотечен кредит, първоинстанционният съд е дължал произнасяне по всички искове. След като Районен съд Варна не е разгледал иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 170 ЗЗД за установяване на нищожност на горепосочените текстове от договора за ипотека и не е подадена молба от ищеца за допълване на първоинстанционното решение с произнасяне по този иск, то въззивното решение в посочената част е недопустимо. Подадената молба пред РС Варна по чл. 250 ГПК е за допълване на решението само относно иска за нищожност поради неравноправност на конкретните клаузи от договора за ипотечен кредит по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 143 и чл. 146 ЗЗП. Съгласно задължителните указания на Тълкувателно решение № 1/2017 г. от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, ако съдът не приложи императивната разпоредба на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, когато основанието за спиране е било налице към момента на постановяване на въззивното решение, то последното е недопустимо, като постановено при наличието на абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. Неправилно въззивният съдебен състав е оставил без уважение направеното от ищеца - въззивник искане за спиране на въззивното производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК поради висящо производство по гр. дело № 2283/2020 г. на Районен съд Варна, образувано по разделените искове за прогласяване нищожност на клаузи от договора за ипотечен кредит, по съображения, че това производство не е с преюдициален характер. Ипотеката се учредява, за да обезпечи удовлетворяването на определено вземане, по отношение на което тя има акцесорен характер. Изискването за специалност на ипотеката намира проявление по отношение на обезпеченото вземане и на ипотекирания имот. Предвид акцесорния характер на ипотеката, нищожността на обезпеченото вземане, респективно нищожността на източника на облигационното правоотношение /напр. договор за кредит/, чието вземане ипотеката обезпечава, би довела и до нищожност на ипотеката. Ако определени клаузи от договора, вземането по който е обезпечено с ипотека, са нищожни, то нищожни са и съответните клаузи в договора за ипотека. В хипотезата на сключени договор за ипотечен кредит и договор за учредяване на ипотека и предявени искове за установяване нищожност на конкретни клаузи от договора за кредит и от договора за ипотека, установяването на нищожността на клаузи от договора за ипотечен кредит има преюдициален характер по отношение на иска за установяване нищожността на съответните клаузи в договора за ипотека, с които се препраща към клаузи от договора за кредит или са със същото съдържание. Предмет на производството по разделените искове е прогласяване нищожност на конкретни клаузи от договора за ипотечен кредит с анюитетни вноски № 115/05.12.2006 г. поради тяхната неравноправност на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 143 и чл. 146 ЗЗП. Предмет на настоящото производство е установяване нищожност на текстове от договора за ипотека, сключен с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 21 от 07.12.2006 г., том VI, рег. № 11011, дело № 874, вписан в Служба по вписванията – Варна с вх. рег. № 34263/07.12.2006 г., препращащи към конкретни клаузи от договора за ипотечен кредит, които са и предмет на спора по разделените искове. Доколкото договорът за учредяване на ипотека е сключен като обезпечение на договора за ипотечен кредит и предвид предмета на спора по установителните искове, то изходът на настоящия спор е обусловен от изхода на спора по разделените искове, поради което към момента на постановяване на въззивното решение са били налице предпоставките за спиране на въззивното производство по т. дело № 602/2020 г. на Окръжен съд Варна, Търговско отделение на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Предвид изложените съображения съставът на въззивния съд е следвало да приложи разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, а като не е процедирал по този начин, е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено. Съобразно указанията на Тълкувателно решение № 1/2017 г. от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция не може за първи път да съобразява резултата от преюдициалното производство, поради което делото трябва да се върне на въззивния съд. При новото разглеждане на спора въззивната инстанция следва да процедира в зависимост от обстоятелството дали по установителния иск за нищожност на конкретни клаузи от договора за ипотечен кредит с анюитетни вноски № 115/05.12.2006 г. поради тяхната неравноправност на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 143 и чл. 146 ЗЗП е постановен влязъл в сила съдебен акт. Ако такъв акт е постановен, същият следва да бъде взет предвид, а ако исковото производство е висящо или актът не е влязъл в сила, производството по настоящия иск следва да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. При новото разглеждане и на основание чл. 294, ал. 2 ГПК въззивната инстанция ще следва да се произнесе и по разноските за производството пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 260128 от 29.07.2020 г. по в. т. дело № 602/2020 г. на Окръжен съд Варна, Търговско отделение. ВРЪЩА делото на Окръжен съд Варна за ново разглеждане от друг състав по иска за установяване нищожност на конкретните клаузи от договора за ипотека, сключен с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 21 от 07.12.2006 г., том VI, рег. № 11011, дело № 874, вписан в Служба по вписванията – Варна с вх. рег. № 34263/07.12.2006 г., с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 143 и чл. 146 ЗЗП. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.