Р Е Ш Е Н И Е № 417 гр. София, 21.12. 2010 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и десета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лидия Стоянова ЧЛЕНОВЕ: 1. Елена Авдева 2. Жанина Начева при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора Лаков изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 380 по описа за 2010 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимата М. И. П. и на защитника на подсъдимия К. Д. К. против присъда № 106 от 10.05.2010 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 78/09 г. В жалбата на защитника на подсъдимата П. са отбелязани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. В нея се твърди несъставомерност на деянието по чл. 214 от НК, пропуск на съда задълбочено да обсъди всички доказателствени източници и да отговори на съществените доводи, които е повдигала защитата, както и явна несправедливост на наложените наказания. На тази основа са направени алтернативни искания – за отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимата П. или връщане на делото за ново разглеждане, а при отказ да се уважат – за изменяване на присъдата с преквалификация на деянията в по-леко наказуеми престъпления и съответно намаляване на наказанията. В касационната жалба на защитника на подсъдимия К. са развити доводи, че доказателствата не подкрепят обвиненията, а изводите на съда почиват единствено на предположения. Иска се отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане поради допуснатите нарушения, както и алтернативно – за намаляване на размера на наказанието лишаване от свобода с приложението на чл. 66, ал. 1 НК. В съдебно заседание защитникът на подсъдимата П. (адв. Василев) поддържа касационната жалба, подчертавайки основните моменти от аргументацията в нея. Защитникът на подсъдимия К. (адв. Васев) настоява да се уважи касационната му жалба. Прокурорът от В. касационна прокуратура дава заключение, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбите, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 7 от 3.02.2009 г. по н. о. х. д № 644/07 г. Пазарджишкият окръжен съд е признал подсъдимите М. И. П. и К. Д. К. за виновни в това, на 1.07.2006 г. в гр. П. в съучастие като съизвършители, в качеството си на длъжностни лица – служители при Т. дирекция на Национална агенция за приходите, гр. П., чрез изнудване посредством злоупотреба със служебното положение да са поискали и приели дар от С. А. Ф. – сумата от пет хиляди лева, която не им се следва, за да нарушат службата си, поради което и на основание чл. 302, т. 2 вр. чл. 301, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК е осъдил всеки от подсъдимите на наказание от три години лишаване от свобода при първоначален общ режим, на основание чл. 46, б. „б” ЗИН, както и на наказание глоба в размер на пет хиляди лева в полза на държавата. Съдът е лишил подсъдимите от правото да заемат длъжност в структурите на Националната агенция за приходите за срок от четири години. В тяхна тежест е възложил и разноските по делото. Със същата присъда първоинстанционният съд е признал подсъдимите за невинни и ги е оправдал по обвинението за престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 213а, ал. 3, т. 5 вр. ал. 2, т. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. С присъда № 106 от 10.05.2010 г. по в. н. о. х. д. № 78/09 г. Пловдивският апелативен съд е отменил присъдата в оправдателната й част и за приложението на чл. 46 б. „б” от ЗИН. Подсъдимата М. И. П. и подсъдимият К. Д. К. са признати за виновни в това, за времето м. април – м. юли 2005 г. в гр. П. и в гр. Р., при условията на продължавано престъпление, в съучастие като извършители и в качеството на длъжностни лица – служители при Т. данъчна дирекция, гр.П., с цел да набавят за себе си имотна облага да са принудили Г. Д. К., заплашвайки го с увреждане на имуществото му и друго противозаконно действие (увреждане на търговската му дейност), да претърпи нещо противно на волята му – да приеме съдружие при неизгодни условия в склад за дървен материал в гр. Варна, собственост на ЕТ „ИЛ-Строй” – И. Ц.” (където К. е фактически съдружник) и да поеме имуществено задължение по запис на заповед, издаден в полза на П. Г. Д., като с това са му причинили имотна вреда в размер на 68 690 лева – 60 000 лева по запис на заповед и 8690 лева от търговския оборот на фирмата, поради което и на основание чл. 214, ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 213а, ал. 3, т. 5 вр. ал. 2, т. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК всеки от подсъдимите е осъден на наказание от пет години лишаване от свобода, глоба в размер на пет хиляди лева и конфискация на 1/10 част от съответно имущество. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена. На основание чл. 23, ал. 1 НК въззивният съд е наложил общо, най-тежкото наказание от пет години лишаване от свобода и глоба в размер на пет хиляди лева, като е присъединил наказанието лишаване от права по чл. 37, т. 6 НК за срок от четири години и наказанието конфискация. На основание чл. 61, т. 3 от ЗИНЗС е постановил подсъдимите да бъдат настанени в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Касационните жалби срещу осъдителната присъда по чл. 214 НК са ОСНОВАТЕЛНИ. Защитникът (адв. Василев) развива тезата, че Пловдивският апелативен съд е нарушил материалния закон, защото подсъдимата е осъдена за изнудване при отсъствието на обективния признак - принуда под формата на заплашване. Счита, че допуснатата незаконосъобразност произтича от неизпълнените процесуални задължения на съда аналитично да разгледа целия обем от доказателствени източници, в т. ч. действителното съдържание на показанията, депозирани от пострадалия К., както и да изложи ясни съображения по въпроси с определящо значение за наказателната отговорност на подсъдимата П.. Проверката на въззивното решение оправдава доводите за допуснато съществено процесуално нарушение. По правило мотивите са средство, предоставено на страните да разберат решението на съда, а на касационната инстанция – да упражни контролните си правомощия. Затова съдът, разглеждащ делото по същество, трябва да изложи ясни, непротиворечиви и достатъчно изчерпателни мотиви по всички фактически и правни въпроси, отразявайки прецизно разсъжденията, които са го довели до постановеното в диспозитива. Върховният касационен съд многократно е подчертавал, че недостатъчните, неясните или противоречивите мотиви са равнозначни на липса на мотиви. В конкретния случай въззивният съд не е изложил никакви мотиви защо приема посоченото в диспозитива на присъдата, че подсъдимите са заплашили св. К. с увреждане на имуществото и друго противозаконно действие (увреждане на търговската му дейност). Такава яснота не произтича от самото фактическо изложение на инкриминираното събитие на престъплението - в него липсват конкретно използваните изрази от подсъдимите, които очевидно и недвусмислено да са съдържали именно заплахите, отразени в диспозитива. При това положение съдът е бил длъжен да прецизира избраните думи от подсъдимите в процеса на поддържаните разговори със св. К. и без да ги смесва с възпроизведените преживявания, опасения и лични разсъждения за ситуацията от самия пострадал, задълбочено да ги анализира и да изясни тяхното действително съдържание, респективно да представи изчерпателни съображения защо счита, че казаното на св. К. е имало определения смисъл (за увреждане на неговото имущество и увреждане на търговската му дейност) в контекста, в който заплахата е била формулирана от подсъдимите. В мотивите на въззивната присъда липсват също и съображения, поради които Пловдивският апелативен съд е приел в диспозитива, че изпълнителното деяние се е изразило в престъпното мотивиране чрез заплашване св. К. да приеме съдружие при неизгодни условия в склад за дървен материал в гр. Варна, собственост на ЕТ „ИЛ-Строй–И. Ц.” (където К. е фактически съдружник) и с това е била причинена имотна вреда на изнудения. В тази връзка съдът е трябвало да постави на обсъждане и да отговори възможно ли е изобщо съдружие в склад за дървени материали – един от имотите, които съдът фактически е приел, че още през м.11.2004 г. св. К. в качеството си на ЕТ „Лес-Комерс - Г. К.” е продал на ЕТ „ИЛ-Строй – И. Ц.”. Пловдивският апелативен съд е бил длъжен да поясни и защо определя св. К. като фактически (неофициален) съдружник в търговското предприятие на едноличен търговец, който по дефиниция не може да има съдружници. Отсъствието на мотиви в посочените аспекти е пряко свързано с решаването на въпроса дали пострадалият обективно е могъл да бъде принуден да приеме съдружието на подсъдимите в склад на едноличния търговец (св. Цокин) и не позволява на Върховния касационен съд да проследи пътят, по който е формирано вътрешното убеждение за така направено имуществено разпореждане от страна на св. К., с което да е била причинена тъкмо на него имотна вреда в размер на 8690 лева (от търговския оборот на фирмата). Изложеното дотук подкрепя доводите за съществено процесуално нарушение в касационната жалба на защитника на подсъдимата П. и прави излишно да се излагат отделно съображения по идентичните доводи в жалбата на защитника на подсъдимия К.. Последица от допуснатото съществено процесуално нарушение е отмяна на присъдата в частта, с която двамата подсъдими са осъдени за извършено в съучастие престъпление по чл. 214 НК и връщане на делото в тази част за ново разглеждане. Касационните жалби срещу потвърденото осъждане на подсъдимите за престъпление по чл. 302, т. 2 вр. ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК са НЕОСНОВАТЕЛНИ. Преимуществено изложените съображения представляват оплаквания за необоснованост, която не е касационно основание и не може да доведе до отмяна на присъдата. Мотивите съдържат достатъчен анализ и собствена преценка на доказателствата, а вътрешното убеждение относно релевантните факти и обстоятелства не е основано единствено на веществените доказателствени средства, събрани чрез специални разузнавателни средства, в какъвто аспект отново се изтъква нарушение на чл. 177, ал. 1 НПК от защитника на подсъдимия К.. Въззивният съд е изследвал и преценявал съвкупния обем от процесуално допустими източници на доказателства, в т. ч. възприетите като достоверни показания на св. Ф., св. Д., св. Х. и писмените материали, считайки ги за взаимно хармонични и убедителни за участието на подсъдимия в общо извършеното престъпление с подсъдимата П.. Защитниците се стремят да оборят и изводите на съда за съставомерност на деянието. Уточняват, че служебните задължения на подсъдимия К. са се изчерпили със съставянето на ревизионния доклад, който не е съдържал констатации за нередности, затова св. Ф. не е имал мотив да дава пари на подсъдимите. Доводите в този аспект са получили отговор в съдебните мотивите. Пловдивският апелативен съд законосъобразно е отчел общите последователни и взаимно съгласувани действия на двамата подсъдими в кръга на службата им като данъчни инспектори, на които е било възложено екипно да извършат ревизия на едноличния търговец, а парите са били поискани и приети, за да не се изследва въпрос, свързан с произхода на сума от около 120 000 лева, т. е. да нарушат служебните си задължения, които са обхващали изясняването на всички обстоятелства от значение за определяне на крайния резултат от данъчната ревизия. Предвид на това изготвянето на ревизионния доклад не е могло до бъде откъснато и разглеждано изолирано от общата деятелност на двамата подсъдими, какъвто е смисълът на аргумента, приведен от защитника на подсъдимия. Налице е и квалифициращото обстоятелство по чл. 302, т. 2 НК – съдът законосъобразно е отчел, че възползвайки се от служебното си положение подсъдимите са изнудвали данъчно задълженото лице, давайки му да разбере, че ако не даде пари не може да очаква благоприятно разрешаване на въпроса с произхода на сумата (в този смисъл т. 9 от Постановление № 8/81 г. на Пл.ВС). При възприетите фактически положения материалният закон не е нарушен. Изведени са всички съставомерни признаци на престъплението и правната квалификация на деянието е законосъобразна. В съгласие с изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК е даден отговор на всички доводи, които са могли да окажат решаващо влияние върху наказателната отговорност на подсъдимата П., поради което неоснователно е оплакването в тази насока от страна на нейния защитник. Липсва и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, подкрепено с доводи за явна несправедливост на наказанието лишаване от свобода. В конкретния случай минимално предвиденият размер от три години лишаване от свобода с ефективно изтърпяване е отмерен в съответствие с доказаните релевантни и значими обстоятелства по делото. Индивидуализираното наказание на всеки от подсъдимите отговаря на тежестта на извършеното престъпление, данните за личността и необходимостта в своята цялост то да постигне целите по чл. 36 от НК. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и ал. 3, т. 2 НПК Р Е Ш И: ОТМЕНЯ присъда № 106 от 10.05.2010 г. по в. н. о. х. д. № 78/09 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, в която подсъдимата М. И. П. и подсъдимият К. Д. К. са признати за виновни и осъдени за престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 213а, ал. 3, т. 5 вр. ал. 2, т. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26 ал. 1 НК и ВРЪЩА делото в тази част за ново разглеждане от друг съдебен състав на Пловдивския апелативен съд от стадия на съдебното заседание. ОТМЕНЯ присъдата в частта по приложението на чл. 23 НК за подсъдимата М. И. П. и за подсъдимия К. Д. К.. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата й част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: