Р Е Ш Е Н И Е № 219 София, 03 юли 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Стелияна Атанасова като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 892/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Софийска апелативна прокуратура, жалба на частните обвинители и граждански ищци, и жалби на защитниците на подсъдимия Е. Н. К., срещу решение № 195 от 09.05.2019г., постановено по в.н.о.х.д. № 1404/18г. по описа на Апелативен съд – София. В касационния протест е релевирано основанието по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Изложени са доводи за неправилна оценка на установените по делото смекчаващи отговорността обстоятелства като многобройни, а оттам и за неправилно определяне на наказанието в условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. В касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци: Е. К. Г., П. Й. Г., Е. Д. Г., Х. И. Г., В. И. С. и В. И. Г., депозирана чрез техния повереник – адв. П., също е посочено основанието по чл.348, ал.1, т.3 от НПК със сходни на изложените в протеста на прокуратурата аргументи, в подкрепа на заявената явна несправедливост на наложеното наказание. Иска се увеличаване на последното. Въззивното решение се оспорва и в гражданско-осъдителната му част, като се претендира уважаване на гражданските искове до пълните предявени размери. В касационните жалби на защитниците на подсъдимия Е. Н. К. – адв. М. и адв. Д., са релевирани всички основания по чл.348, ал.1 от НПК. Поддържа се, че е накърнено правото на справедлив процес на подсъдимия, поради недопускане от страна на решаващия съд на направени от защитата доказателствени искания. Изложени са твърдения за постановяване на въззивното решение при доказателствена непълнота, а изводите на съда относно механизма на изпълнителното деяние са оценени от касаторите като противоречиви. Прави се искане и се излага аргументация и за преквалификация на престъплението в такова по чл.124 от НК. Явната несправедливост на наказанието е изведена като последица от неправилното приложение на материалния закон. Настоява се въззивното решение да бъде изменено с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление или с намаляване на наказанието. Алтернативно се иска отмяна и връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния или въззивния съд за отстраняване на допуснатите съществени процесуално нарушения. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд представителят на ВКП поддържа изцяло протеста и се присъединява към изложените в него съображения. Дава заключение за основателност на жалбата на частните обвинители и граждански ищци, съответно неоснователност на жалбите на защитниците на подсъдимия. Намира, че съдът правилно е осъдил подсъдимия К. за умишлено убийство по чл.115 от НК, а не за непредпазливо причиняване на смърт вследствие на умишлено нанесена телесна повреда по чл.124 от НК. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци - адв. П., поддържа жалбата, така както е депозирана. Намира жалбите на защитниците на подсъдимия за неоснователни. Частните обвинители и граждански ищци – П. Г., В. С. и В. Г., които вземат участие в заседанието пред настоящата инстанция, се присъединяват към становището на повереника си. Защитата на подсъдимия поддържа двете касационни жалби по изложените в тях съображения. Моли същите да бъдат уважени като основателни. Процесуалните представители на подсъдимия - адв. М. и адв. Д., пледират за отмяна на въззивното решение с връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, алтернативно - за изменение на атакувания съдебен акт с приложение на чл.124 от НК. Подсъдимият Е. К., в лична защита, заявява, че повдигнатото му пред съд обвинение е било скалъпено, а доказателствата и експертизите по делото – приспособени към обвинителната теза. При предоставеното му право на последна дума подсъдимият моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: С присъда №2049 от 25.04.2018г., постановена по н.о.х.д. №519/12г., Окръжен съд – Благоевград е признал подсъдимия Е. Н. К. за виновен в това, че на 04.12.2010г., около 23:00ч., в района на ресторант „име”, находящ се в [населено място], в лек автомобил, марка „марка”, с ДК [рег.номер на МПС] /собственост на Д. И. Г./, паркиран в близост до ресторанта, чрез нанасяне на удари с ръце и с крака в областта на главата и шията, довели до изкълчване на врата и разкъсване на лява гръбначномозъчна артерия на нивото между първи шиен прешлен и черепната основа, умишлено умъртвил Д. И. Г., поради което и на основание чл.115 от НК и чл.55, ал.1, т.1 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от 9 /девет/ години, което на основание чл.57, ал.1, т.2, б.„а“ от ЗИНЗС да изтърпи в затвор при първоначален строг режим. За това, деянието да е било извършено чрез извиване на главата на пострадалия с ръце, съдът е признал подсъдимия за невиновен и го е оправдал. На основание чл.59, ал.1 от НК окръжният съд е приспаднал времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража, считано от 07.12.2010г. до 14.12.2010г. Със същата присъда подсъдимият е бил осъден да заплати обезщетения на конституираните в производството граждански ищци за претърпените от тях неимуществени вреди, както следва: на П. Й. Г. /съпруга на починалия/ сумата от 70 000 лв. /седемдесет хиляди лева/, на Е. Д. Г. /дъщеря на починалия/ сумата от 120 000 лв. /сто и двадесет хиляди лева/, на Е. К. Г. /майка на починалия/ сумата от 60 000 лв. /шестдесет хиляди лева/, както и на Х. И. Г., В. И. С., В. И. Г. /наследници на починалия в хода на процеса И. Х. Г. - баща на пострадалия/ сумата от общо 60 000 лв. /шестдесет хиляди лева/, ведно със законната лихва, считано от 04.12.2010г. до окончателното изплащане на сумите по главниците. В частта до пълните предявени размери гражданските искове са били отхвърлени като неоснователни. Присъдата е била подписана с особено мнение на един от съдебните заседатели, който е счел, че по делото няма несъмнени доказателства за авторството на деянието. Въззивна проверка на така постановената първоинстанционна присъда е приключила с решение № 195 от 09.05.2019г. по в.н.о.х.д. №1404/18г. на Апелативен съд – София, Наказателно отделение, III състав, с което актът на окръжния съд е бил потвърден изцяло. Касационният протест и касационните жалби са допустими, но неоснователни. По оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон, релевирани в касационните жалби на защитниците на подсъдимия: Предвид законоустановените си правомощия, апелативният съд е изпълнил в пълен обем задължението си да провери изцяло правилността на атакуваната първоинстанционна присъда, като е направил собствен внимателен анализ на приобщената по делото доказателствена съвкупност. В мотивите си е обсъдил подробно въз основа на кои доказателства и доказателствени средства е възприел за установени фактите и обстоятелствата, подлежащи на изясняване в конкретния случай, а последните е обвързал с дължимите изводи досежно правната им квалификация. Дал е отговор на направените от страните възражения и е обосновал причините, поради които не възприел доводите на въззивните жалбоподатели, с което е спазил процесуалните изисквания, произтичащи от разпоредбите на чл.339 от НПК. Апелативният съд не може да бъде упрекнат в това, че е нарушил правото на справедлив процес на подсъдимия като не е допуснал направените в хода на въззивното следствие доказателствени искания, в каквато посока е заявено оплакване от страна на защитата пред настоящата инстанция. При разглеждането на делото не са допуснати съществени процесуални нарушения, когато е дадена възможност на всяка от страните да изложи доводите си и да ангажира доказателства в подкрепа на твърденията си. Отправените искания за събиране и проверка на доказателства обаче не създават безусловно задължение за съда да ги уважи, обратно - неговата преценка за тяхната относимост към предмета на доказване по делото е суверенна. В случай, че откаже да допусне събирането на едно или друго доказателство, съдът не накърнява правата на страните тогава, когато обоснове отказа си, каквато е и настоящата хипотеза. Софийският апелативен съд подробно е изложил съображения, поради които не е уважил доказателствените искания на защитата да бъдат изискани хистологичните изследвания, да бъдат разпитани поемните лица П. и Н., участвали в ексхумацията на трупа, както и да бъде назначена СМЕ, като правилно е счел, че същите не са необходими за изясняване на обективната истина по делото. На следващо място, защитата излага твърдения за наличие на противоречие в мотивите на атакуваното решение относно механизма на причиняването на смъртта, като счита, че съдът, от една страна, е признал подсъдимия за виновен в извършване на убийство чрез нанасяне на удари с ръце и крака в областта на главата и шията на пострадалия, а от друга - е приел, че ударът, предопределил леталния изход, е бил един. Така лансираната теза представлява заключение, изведено извън контекста на конкретиката на извършеното посегателство. Няма съмнение, че инстанциите по същество е следва да бъдат максимално прецизни при установяването на механизма на причиняване на уврежданията, довели до настъпването на смъртта, предвид факта, че в процесната вечер, в кратък интервал от време, е имало два инцидента с участието на пострадалия. Въззивният съд е обособил констатираните от вещите лица по трите СМЕ телесни повреди в четири групи, като е дал обстоен отговор на въпроса кои от тях са довели до контузията на мозъчния ствол и последвалата смърт, както и че същите са били получени в резултат от удари с ръце и крака от страна на подсъдимия, като пострадалият се е намирал в процесния автомобил. Невярно е твърдението на защитата, че апелативният съд е направил произволен извод за механизма на деянието, тъй като същият е оценил внимателно и задълбочено цялата налична по делото доказателствена съвкупност и е достигнал до единствения възможен и логичен правен извод за генезата на смъртта на пострадалия. В хода на производството е установено, че ударите са били повече от един и са били насочени в областта на главата и шията на починалия Г., като обективно е невъзможно да бъде определено кой от тях е довел до изкълчването на врата на пострадалия и разкъсването на лявата гръбначномозъчна артерия на нивото между първи шиен прешлен и черепната основа. Достатъчно е установяването по несъмнен и категоричен начин на обстоятелството, че подсъдимият е нанесъл на пострадалия множество удари с ръце и крака, довели до причиняване на посоченото по-горе увреждане, което е причина за настъпилата смърт, за да се направи извод, че постановеният осъдителен съдебен акт не почива на предположения, а на законосъобразно изяснен механизъм на деянието в хода на наказателното производство. Останалите доводи, изложени от защитата в касационните жалби, в подкрепа на заявеното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, са свързани с твърдения за неправилно кредитиране от страна на въззивния съд на доказателствени източници, както и за възприемане на фактически и правни изводи при наличие на доказателствена непълнота. Правото на контролиращия съд да взема решенията си по вътрешно убеждение, като кредитира с доверие едни доказателствени средства, а други – не, е независимо от субективното несъгласие на страните в процеса с крайните му изводи. Предвид факта, че Софийски апелативен съд е основал констатациите си на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, и не е допуснал процесуални нарушения при събирането, проверката и анализа на доказателствената съвкупност, ВКС също не разполага с правомощия да променя или замества вътрешното му убеждение по изведените правно релевантни факти. С оглед изложеното, оплакванията на касаторите за допуснати от предходната инстанция съществени процесуални нарушения са неоснователни, а искането за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда – без основание. Възражението за неправилно приложение на материалния закон е обусловено от отказа на апелативния съд да преквалифицира деянието в престъпление по чл.124 от НК. Защитата обосновава твърдението си с обстоятелството, че по своите медико – биологични характеристики причинените травматични увреждания, довели до смъртта на пострадалия, представляват постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, т.е. тежка телесна повреда /видно от устните разяснения, дадени от вещото лице д-р Г. в о.с.з. от 29.03.2019г. – л.203 от в.н.о.х.д. №1404/18г./, а не както защитата подчертава – разстройство на здравето, временно опасно за живота, което съставлява средна телесна повреда. Безспорно умъртвяването на човек е деятелност, която изисква въздействие върху телесната цялост на жертвата, съпроводено с причиняване на увреждане /едно или няколко/. Степента и характерът на последното /последните/ обаче са ирелевантни, тъй като с водещо значение за правната квалификация на деянието е настъпилият по-тежък резултат – смъртта, и психическото отношение на дееца към последния. Тук именно се прокарва границата между умишленото убийство и непредпазливото причиняване на смърт вследствие на умишлено нанесена телесна повреда. В настоящия случай въззивният съд правилно е приел, че при установените по делото факти, касаещи външния израз на субективното отношение на дееца към настъпилия общественоопасен резултат, а именно – неговите обективни действия, изразяващи се в интензивното въздействие от страна на подсъдимия върху област от човешкото тяло, в която се намират жизненоважни органи – главата на пострадалия, не може да се направи извод за недопускане на смъртния резултат. Т.е. така обективираното поведение на дееца не е съотносимо към умисъл за телесно увреждане, а сочи на умисъл за умъртвяване, макар и евентуален. Следователно, материалният закон е бил приложен правилно от второинстанционния съд. По оплакванията за явна несправедливост на наложеното наказание, релевирани във всички сезиращи процесуални документи /касационният протест, касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци, и касационните жалби на защитниците на подсъдимия/: В касационния протест и касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци е оспорено приложението на института на смекчената наказателна отговорност по чл.55 от НК и се иска увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание, което да бъде определено в условията на чл.54 от НК. Предвид идентичността на възраженията, изложени в жалбата и протеста, то следва същите да бъдат обсъдени заедно. В подкрепа на ангажираното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК касаторите твърдят, че въззивният съд е игнорирал, надценил или подценил едно или друго обстоятелство от кръга на отегчаващите отговорността на подсъдимия К.. В детайли: вън от погледа на съда са останали наложените на подсъдимия дисциплинарни наказания за извършени нарушения на служебната дисциплина в МВР; действията му, насочени към заличаване на следи от престъплението, както и опитът да въздейства върху обективността на свидетели по делото; мястото на извършване на инкриминираното деяние и липсата на критично отношение към стореното. Наред с това се поддържа, че част от обстоятелствата от коментирания кръг са били подценени – заеманата длъжност и броят на ударите, а друга – процесуалното поведение на подсъдимия, надценено. Вярно е, че Софийския апелативен съд не е оценил наложените на подсъдимия дисциплинарни наказания, а именно – мъмрене /наложено със заповед № 15/22.01.1993г. и заповед № 327/18.11.1994г./, писмено предупреждение /със заповед № 743/28.07.2000г. и заповед № 498/23.11.2004г./и порицание/със заповед № 470/16.12.2002г./, установени от приложената по делото кадрова справка на подсъдимия /л.213 от том IV на ДП/. Същите обаче не могат да утежнят отговорността му при индивидуализацията на наказанието за извършеното престъпление по чл.115 от НК, тъй като в чл.98, ал.1 от Законът за държавния служител /към който препраща ЗМВР/ изрично е посочено, че дисциплинарните наказания, с изключение на уволнението, се заличават с изтичане на една година от налагането им. Имайки предвид, че последното наказание е било наложено със заповед от 2004г., съответно и че е настъпила предвидената в закона реабилитация на подсъдимия, то фактът на ангажираната дисциплинарна отговорност на подсъдимия не може да бъде отчитан негативно в настоящото производство. На следващо място, внимателният прочит на мотивите на апелативния съд не дава основание да се счете, че същият е приел за установено подсъдимият да е предприемал действия по заличаване на следи от престъплението, с цел да затрудни разкриването на обективната истина. Освен това, следва да се има предвид и че подсъдимият не е длъжен да съдейства на органите на досъдебното и съдебното производство. Без коментар следва да се остави възражението, свързано с опит за въздействие върху свидетели, тъй като държавното обвинение не се е ангажирало да посочи кои свидетели има предвид, а ВКС не извършва служебна проверка. Друг е въпросът, че така отправеното възражение не държи сметка за фактите и обстоятелствата от кръга на чл.102 от НПК, които подлежат на изясняване в настоящото дело. Мястото на извършване на убийството вече веднъж е било отчетено като част от обективните признаци от състава на престъплението и няма други характеристики, които да предопределят по-висока степен на укоримост на деянието и дееца, съответно да бъдат отчетени като утежняващи отговорността обстоятелства. Що се отнася до заеманата от подсъдимия длъжност към момента на деянието, оценката й, дадена от въззивния съд, е адекватна на обективното й значение и правилно е отчетена като отегчаваща отговорността. Невярно е твърдението на страните, осъществяващи функцията по обвинението, че множеството на ударите не е било ценено от съда, тъй като същото изрично е съобразено при индивидуализацията на наказанието. Основателно е обаче възражението на частното и държавното обвинение, че апелативният съд е надценил процесуалното поведение на подсъдимия, в т.ч. и една от проявите му/диференцирано като самостоятелно смекчаващо отговорността обстоятелство/ - да не става причина за неоснователно отлагане разглеждането на делото. По същият начин, но с обратен знак, като отегчаващо отговорността обстоятелство съдът неправилно е приел възрастта на пострадалия. Конституцията на РБ, както и НК, гарантират правото на живот на всеки човек в еднаква степен и не съществува основание за разграничение, основано на възраст, в който смисъл е изразено отношение в касационната жалба на адв. Д. – защитник на подсъдимия К.. Останалите смекчаващи отговорността обстоятелства, а именно - чистото съдебно минало; поведението на пострадалия, който в процесната вечер е имал агресивни и провокативни реакции, насочени и към подсъдимия; изминалият дълъг период от датата на деянието до разглеждането на наказателното производство пред въззивния съд, са били правилно ценени от последния. Трудовата ангажираност на подсъдимия също е в кръга на смекчаващите отговорността обстоятелства, въпреки че се оспорва от обвинението, с аргумент за липса на приобщени по делото доказателства в тази насока. Заеманата от подсъдимия длъжност към датата на постановяване на осъдителната присъда е била „общински съветник“, който факт е общоизвестен и не се нуждае от доказване, за да бъде приет за установен по делото. В настоящият случай наложеното на подс.К. наказание, е определено при хипотезата на чл.55, ал.1, т.1 от НК под най-ниския предел на предвиденото в закона, поради многобройни смекчаващи обстоятелства. Сред тези обстоятелства е ценено и изминалото време от датата на деянието до приключване на въззивното производство. Без да коментира дали са налице многобройни смекчаващи вината обстоятелства, по мнение на настоящия състав изминалият период, който към момент е около десет години/девет години и шест месеца/, се явява изключително смекчаващо обстоятелство, което изисква приложението на чл.55 от НК, макар и при предпоставки, различни от приетите от решаващите съдилища. Нарушаване правото на справедлив съдебен процес по чл.6, т.1 от ЕКПЧ, включващ и разглеждане на делото в разумен срок подлежи на компенсация чрез намаляване на наказанието. Доколкото продължителността на едно производство е разумна, следва да се преценява в светлината на конкретните обстоятелства по делото, като се прилагат критериите, изведени в практиката на Европейския съд по правата на човека, а именно сложността на делото, поведението на подсъдимите и това на компетентните органи. По настоящото дело от значение е да се посочи, че престъплението по чл.115 от НК е извършено на 04.12.2010г., както и, че Е. К. е привлечен в качеството на обвиняем на 07.12.2010г. Тези данни, преценени наред с обстоятелствата, че обвинението е за едно престъпление, срещу едно лице, и с оглед на абсолютната стойност на продължителността на наказателното производство/около десет години от момента на привличането му в качеството на обвиняем/ сочат на нарушение на чл.6, параграф 1 от ЕКПЧОС, поради което на подс.К. се дължи компенсация чрез намаляване на наказанието. Ето защо крайния извод на въззивния съда за определяне на наказанието лишаване от свобода при условията на чл.55 от НК, е законосъобразен. Размерът на отмерената по същество санкция е справедлив, съответен на обществената опасност на деянието и на дееца, като всяка проява на по-голямо снизхождение би била неоправдана и не би допринесла за изпълнението на целите на специалната и генерална превенция. Съответно, не са налице и условията за увеличаване на наказанието и приложението на чл.54 от НК. По отношение на касационната жалба на гражданските ищци в частта, в която е изразено недоволство срещу гражданско-осъдителната част на решението: Жалбата е недопустима и не подлежи на разглеждане, тъй като гражданските ищци не са обжалвали първоинстанционната присъда в частта, с която гражданските искове са били отхвърлени до пълните предявени размери. При второинстанционната служебна проверка на атакувания съдебен акт в неговата цялост, присъдата е била потвърдена и в необжалваната от гражданските ищци част, и е влязла в сила. Касационното разглеждане на делото не позволява т. нар. „прескачащо въззивно обжалване“, поради което претенцията за уважаване на исковете за претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл.115 от НК до пълните предявени размери, не може да бъде разгледана, тъй като въззивният съдебен акт в гражданско-осъдителната част не подлежи на касационен контрол. Предвид изложено, касационната инстанция намира, че атакуваното решение на Апелативен съд – София следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 195 от 09.05.2019г., постановено по в.н.о.х.д. №1404/18г. на Апелативен съд – София. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: