Р        Е        Ш       Е       Н       И        Е                                                           № 292                                        София, 17 май  2010 година                                           В   И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д А               Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на тринадесети май две хиляди и десета година, в състав:                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: Саша Раданова                                                            ЧЛЕНОВЕ: Борислав Ангелов                                                                                Фиданка Пенева   при секретар Л. Гаврилова и с участието на прокурор от ВКП – М. Михайлова изслуша докладваното от съдията Ф. Пенева  наказателно дело № 154/2010 г.   Касационното производство е образувано по жалба на защитника Д. Д. от ВТАК, като упълномощен представител на подсъдимия Д, срещу въззивно решение № 11/1.02.2010 по в н о х д № 286/2009 година по описа на Великотърновския апелативен съд. В жалбата е въведено само касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 3 НПК, за явна несправедливост на наказанието, с искане да се измени решението, като се намали размера на наложеното като общо наказание - лишаване от свобода, в размер на една година и единадесет месеца, при общ първоначален режим, до размера определен от първоспепенния съд – една година и шест месеца. Пред касационната инстанция подсъдимият Б, редовно призован, не се явява. Новоупълномощеният за третата инстанция з. – адвокат Т от САК представя писмена защита, в която излага подробни съображения за наличие на смекчаващи отговорността обстоятелства необсъдени от предишните инстанции, в подкрепа на искането за намаляване размера на наказанието лишаване от свобода. Защитата оспорва извода в съобразителната част на въззивното решение, в което е прието за вярно отразеното в обвинителния акт – по делото не са установени смекчаващи отговорността обстоятелства. Твърди, че самопризнанието на подсъдимия в съдебната фаза е равнозначно на проява на разкаяние и следва да се отчете като смекчаващо обстоятелство. Прокурорът от ВКП дава заключение за неоснователност на касационната жалба, поради изключително високия размер на предмета на инкриминираните престъпления – 1 129 561,30 лв, който многократно надвишава размера приет като критерии за наличие на квалифициращият елемент „особено големи размери”, съгласно чл. 93, т. 14 НК – 12 000 лева. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:   Жалбата е неоснователна.   Наказателното производство пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК „Съкратено съдебно следствие”, чл. 371 ал. 1, т. 2 НПК. Подсъдимият признал изцяло фактите, изложени в обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тези факти. Той бил признат за виновен в това, че през периода от 18.10.2002 година до 14.04.2003 година в гр. В., при условията на продължавано престъпление, в качеството си на едноличен собственик на капитала и представляващ ЕООС „РУБИН” ДБ – гр. В. Търново, с цел да осуети установяване на данъчни задължения по ЗДДС на това дружество, в големи размери – 1 129 561,30 лв, ползвал счетоводни документи с невярно съдържание – прест. по чл. 257 ал. 1 /отм., ред. ДВ, бр. 62/1997 г./във вр. с чл. 256 пр. 2 /ред. ДВ бр. 62/1997 г./ и чл. 26 ал. 1 НК. Наложено му е наказание на основание чл. 55 ал. 1, т. 1 НК в размер на една година и шест месеца лишаване от свобода при общ първоначален режим и глоба в размер на 3 000 лева. Признат е за виновен и в това, че през същия период и на същото място, в същото длъжностно качество, при условията на продължавано престъпление е избегнал плащането на данъчни задължения по ЗДДС на същото дружество в особено големи размери – 997 211,53 лева, като потвърдил неистина в подадени пред ТДД-Велико Търново справки –декларации за ДДС и в дневниците за покупки към тях, които се изискват по силата на чл. 100 от ЗДДС, всички с невярно съдържание – за несъществуващи доставки – прест. по чл. 257 ал. 1 НК /отм. В ред ДВ бр. 62/1997 г./ във вр. с чл. 255 ал. 1 / в същата редакция/ и чл. 26 ал. 1 НК. На основание чл. 55 ал. 1, т. 1 НК му е наложено наказание в размер на шест месеца лишаване от свобода, при общ първоначален режим и глоба в размер на 1 000 лева. На основание чл. 23 ал. 1 НК му е определено едно общо наказание в размер на една година и шест месеца лишаване от свобода, при общ режим и 3 000 лева глоба. Осъден е да заплати разноските по делото. По протест на прокурора, с искане за увеличаване размера на наказанието лишаване от свобода, въззивният съд с обжалваното решение изменил тази присъда и увеличил както наказанието за престъплението по чл. 257 ал. 1 /отм., ред. ДВ, бр. 62/1997 г./във вр. с чл. 256 пр. 2 /ред. ДВ бр. 62/1997 г./ и чл. 26 ал. 1 НК, така и общоопределеното наказание на основание чл. 23 НК, на една година и единадесет месеца. В останалата част потвърдил присъдата на първата инстанция. При проверката по делото се установи, че наистина в съобразителната част на въззивното решение, с което съставът на Великотърновския апелативен съд се е произнесъл по съответен протест на прокурора, е прието, че уважаването на протеста и увеличаването на размера на наказанието е съобразено преди всичко с отсъствие на смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. По принцип, /въпреки, че въззивната инстанция не се е позовала на него/ с Тълкувателно решение № 1/2009 година по н д № 1/2008 година на ОСНК при ВКС в т. 7, е даден отговор именно на такъв въпрос поставен от Председателя на Върховния съд на Република България. Общото събрание на всички съдии от наказателната колегия на ВКС единодушно са приели, че при определяне на наказанието съгласно правилата на чл. 373, ал. 2 НПК, признанието по чл. 371, т. 2 НПК не следва да се третира като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство. Това указание не е безусловно. При преценката на самопризнанието, съгласно мотивите на същото тълкувателно решение, следва да се има предвид и характеристиката му, с оглед на това спомогнало ли е то за установяване на обективната истина. Затова в цитираната точка от тълкувателното решение посветено на съкратеното съдебно следствие изрично е посочено, че при оценката на самопризнанието следва да се има предвид доколко то „съставлява елемент от цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител”. В конкретния случай, при справка с многотомното досъдебно производство става ясно, че подсъдимият абсолютно с нищо не е „допринесъл” за разкриване на истината по делото. На досъдебното производство той се е възползвал от правото си да не дава обяснение, което не е укоримо поведение, в светлината на принципа за тежестта на доказване - съгласно чл. 103 ал. 1 НПК, тя лежи върху прокурора, а съгласно ал. 3 от същата норма - не може да се правят изводи във вреда на обвиняемия, поради това, че не е дал или отказва да даде обяснения. Това от една страна. От друга, обаче, това пасивно процесуално поведение, съгласно указанията дадени с т. 7 от тълкувателното решение, не може да обоснове тезата поддържана от защитата, че самопризнанието следва да се третира като смекчаващо отговорността обстоятелство. Ето защо, настоящият състав намира, че определеният размер от въззивния съд за наказанието лишаване от свобода е справедлив и в пълно съответствие с целите на наказанието по чл. 36 НК. Поначало, за касационната инстанция правомощието да измени обжалвания съдебен акт, по въведеното и обсъждано касационно основание, се поражда само при наличие на изискванията за явна несправедливост на наказанието, визирани в чл. 348 ал. 5 НПК – когато то очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 НК. В случая, поради изложеното по горе и с оглед съображенията на въззивния състав, в частта на решението за индивидуализацията на наказанието, няма правно основание за касационно изменение на обжалваното решение, с което е увеличен размера на наказанието лишаване от свобода на подсъдимия. При проверката по делото се констатира пропуск, отстраним по реда на чл.306 НПК – съдилищата са пропуснали да определят типа затворническо заведение. Водим от изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение     Р Е Ш И :     ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 11/1.02.2010 година, постановено по в н о х д № 286/2009 година, по описа на Великотърновския апелативен съд.   Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.         ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: