Р Е Ш Е Н И Е № 32 София,11.08.2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 18.03.204 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА БОЯН БАЛЕВСКИ при участието на секретаря Л.Златкова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА т.дело № 1262 /2013 година, за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на К. З. И. от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1656 от 23.10.2012 год., допълнено с определение на същия съд № 2614 от 10. 12. 2012 год., двете по гр.д.№ 497/2012 год., в частта, с която след отмяна на първоинстанционното осъдително решение на СГС № 6016 от 15.11.2011 год., по гр.д.№ 9517/2010 год. е отхвърлен предявения от касатора срещу [фирма], гр. София иск по чл.208, ал.1 КЗ за сумата 56 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба 17.08.2010 год. до окончателното и изплащане, както и искането му за присъждане на деловодни разноски, като в тежест на последния са възложени деловодните разходи на ответника в общ размер от 2 470 лв. за двете инстанции. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че в полза на застрахователя е надлежно възникнало право да откаже изплащане на застрахователно обезщетение въз основа на валидно сключен между страните застрахователен договор по застраховка „Каско”, като счита, че в случая разпоредбата на чл.211,т.2 КЗ не намира приложение. С определение № 762 от 20.11.2013 год. обжалваното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на приетите за значими за крайния изход на делото материалноправни въпроси: 1. ”Подлежи ли на съдебна преценка дали неизпълненото конкретно задължение по застрахователния договор е значително, с оглед интересите на застрахователя, когато същото не е предвидено в ОУ като изключен от покритие риск?” и 2. „Съществено ли е неизпълнението на задължението на застрахования, предвидено в ОУ на застрахователя – да постави G. или РАПАС система на процесното МПС, при условие, че такъв въпрос не му е бил поставен при сключване на застрахователния договор и подлежи ли на съдебна преценка дали неизпълнението на това задължение е значително с оглед интереса на застрахователя?”. Ответникът по касационната жалба, чрез процесуалния си представител юрисконсулт М., е възразил по основателността на въведените касационни основания. Същият е подал частна жалба срещу постановеното по реда на чл.248, ал.1 и сл.ГПК определение № 2614 от10.12.22012 год., по гр.д.№ 497/2012 год., в частта, с която е оставено без уважение искането му за присъждане на деловодни разноски за въззивното производство, над сумата 1 570.00 лв.. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира: І. По касационната жалба: За да отхвърли предявния иск, основан на чл.208, ал.1 КЗ, за заплащане на дължимото застрахователно обезщетение по сключена между страните имуществена застраховка "КАСКО", клауза „ПЪЛНО КАСАКО”, при безспорно настъпилото в рамките на действие на договора – на 19.03.2010 год., в [населено място],[жк]застрахователно събитие "кражба на МПС" и откраднат собствения на ищеца застрахован л.а. „АУДИ Q 7” с ДК №СА 55 88 А. въззивният съд е приел, че ответникът, в качеството си на застраховател, на осн. чл.2011, т.2, във вр. с чл. 11.11. от ОУ, не дължи обезщетение за претърпените от застрахования вреди, поради неизпълнено от последния задължение по т.11.10 от раздел ХІ „Задължения на застрахования” на същите ОУ - да постави G. или РАПАС система на застрахованото моторно- превозно средство, което е определено за значително за интереса на АД, тъй като според заключението на изслушаната във въззивната инстанция авто-техническа експертиза въздейства върху размера на риска и последиците от настъпилите вреди и затова обуславя надлежно възникнало право на отказ от плащане. Изложени са и съображения, че наличието на изрично въведена в приетите за неразделна част от застрахователния договор ОУ на застрахователя клауза, вменяваща в тежест на застрахования конкретно задължение, относимо към вида на застрахованата вещ, интересът на застрахователя е предварително определен и не подлежи на последваща съдебна преценка, която е допустима само и доколкото е налице неизпълнение на уговорено с договора задължение на застрахования, което не е предвидено от съконтрахентите, като изключен риск. Що се касае до възражението, че в т.11.11 от ОУ отказът да се заплати обезщетение в разглежданата хипотеза е предвиден като алтернатива, наред с възможността за неговото намаляване, то според съжденията на решаващия съд в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, преценката за упражняване или не на потестативното право на отказ е избор предоставен единствено и само на застрахователят, като негов носител, поради което не подлежи на съдебен контрол. По поставените правни въпроси: Съгласно общата разпоредба на чл.211 КЗ, застрахователят по имуществена застраховка може да откаже плащане на обезщетение само при умишлено причиняване на застрахователното събитие от застрахования или от трето ползващо се лице, при неизпълнение на задължение по застрахователния договор, което е значително с оглед интереса на същия и е било предвидено в закон или в застрахователния договор и в други случаи, предвидени със закон. От съпоставката на отделните хипотези на чл.211 КЗ се налага правен извод, че въведена за първи път с КЗ разпоредбата на чл. 211, т.2 КЗ обхваща случаите на ненадлежно поведение на застрахования, изразяващо се в неизпълнение на задължение, което не се квалифицира като умишлено осъществяване на риска, но което е значително с оглед интереса на застрахователя и е предвидено в застрахователния договор, или в закона. От своя страна изрично установените в КЗ хипотези, при които застрахователят придобива право да откаже да плати изискуемото се обезщетение, или сума след настъпване на застрахователното събитие дават основание да се приеме, че за правото на последния да се освободи от задължението си по застрахователния договора е релевантно не само при обективното наличие на неизпълнено от застрахования конкретно вменено му от закона задължение, но и при значителност на същото, с оглед интереса на застрахователя. Тази преценка, направена отнапред от законодателя сочи, че се касае до такова по вид и характер задължение, което въздейства пряко върху размера на риска, върху обхвата и размера на вредите или възпрепятства доказването им, т.е. без чието изпълнение биха се създали съществени пречки за застрахователя да осъществява дейността си. Отсъствието на законодателно разрешение в различен смисъл дава основание да се приеме, че същият подход е правно важим и при неизпълнено от застрахования задължение, предвидено в застрахователния договор, като при възникнал съдебен спор конкретната преценка относно значителността на същото, с оглед интересите на застрахователя е предоставена на съда, щом в ОУ , приети от застрахования, то не е изрично възприето като изключен риск по общата воля на съконтрахентите. С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че отговорът на първия от поставените въпроси е: „При предявен иск по чл.208, ал.1 КЗ преценката дали конкретното неизпълнено задължение по застрахователния договор е значително, с оглед интересите на застрахователя, когато същото не е изрично предвидено в ОУ като изключен от покритие риск, е в изключително правомощие на решаващия съд, а не на застрахователя?” Аргумент в подкрепа на изложеното е липсата на законова възможност причнната връзка да се презюмира по договорен път, както последователно ВКС поддържа в практика си, израз на която е и служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 29/29.07.2013 год., по т.д.№ 840/2012 год. на І т.о. на ВКС. Според последното приложението на чл.211, т.2 от Кодекса на застраховането е обусловено от установяване на пряка причинно - следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение, визирано в Общите условия към застраховката, като значително с оглед интереса на застрахователя и настъпване на застрахователното събитие, респ. възможността да бъдат предотвратени вредите от същото. Следователно, ако конкретното неизпълнено договорно задължение на застрахования, дори и укоримо, не се е отразило неблагоприятно върху проявлението на риска или върху възможността за ограничаване и предотвратяване на вредите, респ. на техния обем, до степен, която не позволява застрахователят да го носи, то липсва основание да се приеме, че за последния е възникнало правото на отказ да плати застрахователната сума или обезщетение. Възприетото разрешение позволява да се приеме, че липсата на поставена след сключване на застрахователния договор допълнителна навигационна G. или РАПАС система на откраднатото моторно- превозно средство, обект на имуществена застраховка „КАСКО”, с клауза „ПЪЛНО АВТОКАСКО” – задължение, вменено на застрахования от ОУ, само по себе си не се явява значително неизпълнение на задължението по застрахователния договор, с оглед интереса на застрахователя, поради което не е основание по см. на чл.211, т.2 КЗ за възникване на потестативното право на застрахователя да се освободи от задължението си за плащане с едностранно волеизявление за отказ, като в този смисъл следва да се отговори на втория от поставените от касатора материалноправни въпроси. ІІ.По основателността на касационната жалба: С оглед даденото разрешение на поставените правни въпроси, касационната жалба е основателна. Законодателят не е предвидил, че всяко неизпълнение от страна на застрахования на договорното му задължение по застраховка „КАСКО” е основание по см. на чл.211, т.2 КЗ за пълен отказ от изплащане на застрахователно обезщетение по чл.208, ал.1 КЗ. Въвеждането на значителността на договорно задължение, останало неизпълнено от застрахования спрямо интереса на застрахователя, вкл. произтичащо от приетите за неразделна част от същия ОУ на съответната застраховка, като критерии сочи на необходимост от пряка причинно - следствената връзка между неизпълнението и същественото увеличаване на риска, на неговото реализиране, или на обхвата на вредите, т.е., ако задължението е изпълнено, не би се стигнало до настъпване на конкретното застрахователно събитие - кражба, респ. обемът на вредите би бил значително по- нисък, която е елемент от фактическия състав на чл.211, т.2 КЗ и подлежи на главно и пълно доказване в процеса, за което доказателствената тежест е изцяло на застрахователя. В случая, освен, че доводи от ответника в тази насока са въведени едва с писмената му защита пред първоинстанционния съд, т.е. след установения в закона преклузивен срок, причинно - следствената връзка е останала недоказана, поради липса на своевременно ангажирани по делото доказателства, съобразно въведената с чл.154 ГПК доказателствена тежест, въз основа на които да се изгради правен извод, че неизпълненото от застрахования К. З. И. задължение по т.11.10 от ОУ по застраховка „ КАСКО”, клауза „ПЪЛНО КАСАКО” да постави навигационна G. или РАПАС система на процесното застрахованото моторно - превозно средство обективно е способствало за настъпване на 19.03.2010 год. на застрахователното събитие –кражба и за незможността да бъдат предотвратени, респ. ограничени неблагоприятните последици от него.,. Вярно е, че извършеният по делото доклад на първоинстанционния съд не отговоря на императивното изискване на чл. 146 ГПК, тъй като е непълен и неточен, но съгласно разпоредбата на чл. 269, ал. 2 ГПК соченото процесуално нарушение има правно значение за заявените за първи път във въззивното производство доказателствени искания на страната, само ако последната изрично се позовала на това нарушение във въззивната си жалба. В случая съобразено съдържанието на въззивната жалба, подадена от настоящия касатор - ответник по спора, в което въобще липсва оплакване за допуснато от СГС нарушение на процесуалния закон във вр. с доклада по делото дава основание да се приеме, че за Софийски апелативен съд е отсъствала процесуална възможност, съобразно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/09. 12. 2013 год. на ОСГТК на ВКС, дори и при констатацията, че допуснатото от първостепенния съд нарушение на чл.146 ГПК е довело до непосочване на относими за делото доказателства да приеме за допустими доказателствените искания на [фирма], заявени за първи път във въззивното производство и в съгласие с тях да допусне нова авто-техническа експертиза за установяване характера, предназначението и последиците от непоставяне на навигационна система G. на автомобила, въз основа на преценката на заключението на която е изграден правен извод за значителност на задължението неизпълнено от застрахования , с оглед интереса на застрахователя - арг. от чл.266, ал.3 ГПК. Отделен в тази вр. остава въпросът, дали обективираното в т.11.10 от раздел ХІ „Задължения на застрахования” на ОУ на застрахователя задължение е валидно възникнало при отсъствие на посочен в договорната клауза срок, в който застрахованият следва да го изпълни и липсата на данни такъв да е бил изрично указан, или уточнен между страните при сключване на застрахователния договор. Същевременно от значение за липсата на фактическия състав на чл.211, т.2 КЗ в случая е и обстоятелството, останало необсъдено от въззивния съд, че немонтираната G. или РАПАС система не е факт, настъпил след поемане на отговорността и риска от застрахователя и подписвайки застрахователния договор на 23.02.2010 год. със знанието, че процесният лек автомобил не е оборудван с никоя изрично посочените в т.11.10 от ОУ навигационни системи ответникът всъщност е приел да осигури застрахователно покритие при състоянието, в което вещта обективно се е намирала – пасивно маркирана според талон за маркиране № G 0040614 от [фирма] и това само по себе си, според задължителната практика на ВКС, изразена в решение № 173/22.11.2013 год., по т.д.№ 727/2012 год. на ІІ т.о., която настоящият състав изцяло споделя, изключва правото на застрахователя по имуществена застраховка да откаже изплащане на застрахователно обезщетение при настъпване на застрахователното събитие. С оглед изложеното обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да бъде отменено. Поради отсъствие на предпоставките на закона за надлежно заявен отказ на застрахователя да заплати дължимото обезщетение, на основание чл. 211, т.2 КЗ исковата претенция, основана на чл.208, ал.1 КЗ следва да бъде уважена до размера на сумата 56 000 лв., съгласно законовото правило на чл.208, ал.3 КЗ и неоспореното заключение на изслушаната авто -техническа експертиза за действителната пазарна стойност на застрахования лек автомобил АУДИ Q 7” с ДК №СА 55 88 А. към датата на настъпилото застрахователно събитие. В останалата част за разликата над 56 000 лв. до пълния претендиран размер на исковата сума от 59 843.00 лв. решението на СГС е влязло в сила, тъй като не е било предмет на обжалване пред въззивния съд. С оглед изхода на делото в касационната инстанция въззивното решение подлежи на отмяна и в частта за присъдените на ответника деловодни разноски, които при уважаване на исковата претенция не се дължат на последния. На касатора, на основание чл.78, ал.1 ГПК следва да бъдат присъдени съдебно- деловодни разходи за всички инстанции, възлизащи в общ размер на сумата 8.713.72 лв., предвид уважената част на иска. ІІ.По частната жалба на ЗАД [фирма]: Частната жалба е процесуално допустима, но разгледана по същество- неоснователна. С обжалваното определение въззивният съд е присъдил деловодни разноски на настоящия частен жалбоподател за първоинстанционното производство в размер на сумата 1 900 лева, предвид изхода на делото във въззивната инстанция. Позовавайки се на оменителното си решение № 1656/23.10.2012 год., постановено по въззивната жалба на ОБЩИНСКА ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ”АД , с което на въззивника е присъдена сумата 1570 лв. съдебно - деловодни разходи за производството пред Софийски апелативен съд, като неоснователно е възприето искането на последния за деловодни разноски за въззивното производство,. Определението е правилно. Невярно е твърдението в частната жалба, че присъдената с горепосоченото въззивно решение сума от 1570 лв. е общо за двете инстанции. С постановеното по реда на чл.248, ал.1 ГПК определение въззивният съд е допълнил въззивното си съдебно решение, присъждайки на страната, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, деловодни разноски за производството пред СГС, предвид променения във въззивната инстанция правен резултат по делото. Що се касае до размера на определеното и включено в тях, на осн. чл.78, ал.8 ГПК, юрисконсултско възнаграждение, то този размер е явно съобразен с изискването на Наредба № 1/2004 год. на ВАС относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, към които законодателят в разглежданата хипотеза препраща, като е взето предвид и обстоятелството, че процесуалното представителство, осъществявано от юрисконсулта е в изпълнение на възложените му с трудовия договор за заеманата длъжност трудови функции. В този см. въпросът за необходимостта от удостоверяване реалното внасяне на юрисконсултското възнаграждение не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, поради което не би могло да се приеме за основателно оплакването на частния жалбоподател, че поради неправилното му разрешаване заявената в списъка по чл.80 ГПК сума- възнаграждение за осъществено процесуално представителство от юрисконсулт не му е присъдена. Само за прецизност в тази вр. следва да се посочи, че в хипотезата на чл.78, ал.8 ГПК съдът не е обвързан от размера на посоченото в приложения списък на деловодните разноски юрисконсултско възнаграждение, доколкото определянето му е възложено от законодателя в правомощие на решаващия съд, макар и въз основа на конкретно посочен критерий. Отделен остава въпросът, дали при този изход на делото в касационната инстанция, въпросът за правилността на присъдените с обжалваното определение на въззивния съд деловодни разноски на ответника по спора - настоящ частен жалбоподател подлежи на обсъждане. Водим от горните съображения и на основание чл.293, ал.1, пр.1 и ал.2 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1656 от 23.10.2012 год. и допълващото го определение на същия съд № 2614 от 10. 12.2012 год., двете по гр.д.№ 497/2012 год. и вместо тях ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА ЗАД [фирма], гр. София да заплати на К. З. И. сумата 56 000 лева /петдесет и шест хиляди лева/, представляваща застрахователно обезщетение за вреди от настъпило на 19.03.2010 год. застрахователно събитие – кражба на застрахован лек автомобил с черен цвят, марка „АУДИ Q 7”, с ДК №СА 55 88 А., по договор за застраховка"КАСКО", клауза „ПЪЛНО КАСАКО”, сключен със застрахователна полица № 0020110201000157 , ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба – 17.08.2010 год., до окончателното и изплащане, както и деловодни разноски за всички инстанции в общ размер от 8.713.72 лева/ осем хиляди седемстотин и тринадесет лева и седемдесет и две ст./. ОСТАВЯ без уважение частна жалба вх.№ 40314.01.203 год. на ЗАД [фирма], гр. София срещу определение на Софийски апелативен съд № 2614 от 10. 12. 2012 год., по гр.д.№ 497/2012 год. РЕШЕНИЕТО е окончателно не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: