Върховен касационен съд, I т. о., определение по ч. т. д. № 1509/2021 г., стр. 5/5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 60402
София, 17.11.2021 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав:
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Росица Божилова
Васил Христакиев
разгледа в закрито заседание докладваното от съдията Христакиев ч. т. д. № 1509 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК по частна касационна жалба на ответника „П. Битсианис – Монопросопи Етерия Периоризмеризменис Евтенис“ срещу въззивно определение на Варненски апелативен съд.
Ищецът „Контекс Дружба“ ООД оспорва жалбата.
В първоинстанционното производство ищецът е предявил срещу жалбоподателя искове за заплащане на неплатени възнаграждения по договори за изработване (с материали и по модел на жалбоподателя) на облекло.
По направено от ответника възражение с определение от 27.10.2020 г. първоинстанционният съд е постановил, че не е международно компетентен да разгледа спора, като е приел, че включената в съдържанието на договора (предвид липсата на спор между страните в това отношение) клауза „EXW“ определя само начина на изпращане на стоките от ищеца към ответника и отговорността за свързаните с това разходи и рискове, но не позволява да се определи мястото на доставка и на изпълнение, поради което за такова следва да бъде прието мястото, където ответникът придобива право на ефективно разпореждане в крайното местоназначение.
За да отмени по жалба на ищеца първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че предявените искове, като основани на договор за изработка, т. е. услуга, съгласно чл. 7, т. 1, б. „б“, второ тире от Регламент № 1215/2012, следва да бъдат предявени по мястото в държава-членка, където съгласно договора услугите са предоставени или е трябвало да бъдат предоставени.
По-нататък въззивният съд, като се е позовал на правилото на чл. 4, т. 1, б. „б“ от Регламент № 593/2008, е приел, че към правоотношението между страните е приложимо българското материално право, съгласно което място на изпълнение (различно от местодоставянето като място, на което кредиторът непосредствено получава изпълнението) е мястото, в което трябва да бъде осъществен облигационният резултат, в конкретния случай [населено място], доколкото не е налице спор, че услугата (производство на облекло) е следвало и е била извършена в производствената база на ищеца.
Частната жалба е допустима, като неоснователно е повдигнатото от ищеца възражение за недопустимост поради това, че с въззивното определение не се потвърждава преграждащо първоинстанционно определение, нито се дава разрешение по същество на друго производство (чл. 274, ал. 2, т. 1 и т. 2 ГПК). Разглежданият процесуален спор е за проверка на международната компетентност на българския съд, поради което и съгласно специалната разпоредба на чл. 28 КМЧП въззивните определения подлежат на касационно обжалване във всички случаи.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като поставеният от жалбоподателя въпрос и съответните аргументи, извлечени от разпоредбите на ЗДДС, са изцяло неотносими към разглеждания процесуален спор.
Налице е обаче основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото по формулирания от жалбоподателя въпрос „Къде е действителното място на изпълнение на договора за изработка на ишлеме (вкл. и при международен елемент) – в мястото на фактическо изпълнение на услугата или в мястото, където е получен завършеният продукт от услугата?“ се установява противоречие между въззивното определение и посочените в изложението актове на СЕС (решенията по дело С-381/08, „Car Trim“ и дело С-19/09, „Wood Floor Solutions“).
Съгласно последователната практика на СЕС, изразена както в посочените решения (т. 53 „Car Trim“, т. 23 „Wood Floor Solutions“, както и цитираната там практика) мястото на доставка по смисъла на чл. 5, т. 1, б. „б“ от Регламент № 44/2001, респ. сега действащите разпоредби на чл. 7, т. 1, б. „б“ от Регламент № 1215/2012, представлява автономен критерий за привързване, който изключва използването на нормите на международното частно право на държавата-членка на съда, както и на материалното право, което по силата на същите би било приложимо. Мястото на доставка следва да бъде определяно главно и преди всичко с оглед уговореното между страните място на доставка (т. 62 „Car Trim“), а едва при липса на такова – мястото, където е извършено физическото предаване на стоките.
В противоречие с така установената практика въззивният съд, за да определи мястото на изпълнение, се е позовал и на приетото за приложимо съгласно чл. 4, т. 1, б. „б“ от Регламент № 593/2008 българско материално право, поради което касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
По същество частната жалба е основателна.
Съгласно решението на СЕС по дело С-375/13 (т. 4 от диспозитива) при проверката на компетентността съгласно Регламент № 44/2001 не е необходимо да се извършват действия по събиране на доказателства във връзка със спорните факти, които са релевантни както за въпроса за компетентността, така и за съществуването на предявеното право, като сезираният съд може да провери международната си компетентност в светлината на цялата информация, с която разполага, включително с оглед твърденията на ответника, ако е необходимо.
В разглеждания случай релевантните обстоятелства, по които не е налице спор между страните, са сключеният договор и неговият предмет, мястото на осъществяване на самото производство на стоките (гр. Варна) и фактът, че стоките са били предадени от ищеца на превозвач във Варна, превозени до Гърция и предадени от превозвача на ответника в Солун.
Спорно е обстоятелството (съобразно своевременно заявеното възражение на ответника) дали клаузата „EXW“ е включена в съдържанието на процесния договор или на отделни доставки по същия с постигнато между страните изрично или мълчаливо съгласие или е едностранно включена от ищеца в издадените от него фактури, без да е приета от ответника.
С оглед горните твърдения на страните, както и представените от тях доказателства от значение за обсъждания въпрос, съдът намери, че уговореното между страните място на изпълнение е в Гърция.
Както се посочи по-горе, наличието на клауза „EXW“ е спорно между страните и не може да бъде изведено от факта, че ответникът е получил стоките по процесните фактури, подписвайки CMR-товарителниците и получавайки придружаващите ги фактури, и че е признал задълженията си с отделно писмо, тъй като никой от тези факти не е задължително свързан със съдържанието на тази клауза, респ. липсата на някой от тях да е несъвместима с клаузата. С други думи, след като е възможно ответникът да е получил стоките и придружаващите ги фактури и да дължи, признавайки, уговореното възнаграждение, както при наличието, така и в отсъствието на клаузата „EXW“, то от тези факти не може да се обоснове извод, че тяхното наличие изключва липсата, съответно доказва наличието на съгласие с тази клауза.
Същественото обстоятелство в случая се установява от представените от самия ищец CMR-товарителници, според които изпращач на стоките е бил именно ищецът. При липсата на други твърдения и доказателства договорът с превозвача да е бил сключен от друго лице (бил от ответника, било от спедитор по възлагане от някоя от страните по договора) за страна по договора за превоз следва да бъде приет ищецът (арг. чл. 4-5 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки). Оттук при липсата на твърдения и доказателства за постигната между страните уговорка ищецът да организира превоза като втора услуга, отделно и независимо от основната услуга по договора, следва да се приеме, че между страните е било постигнато съгласие ищецът не само да изработи поръчаното, но и да достави произведеното на територията на Гърция в рамките на една обща услуга. Това обосновава извода, че при установените между тях търговски отношения страните са уговорили място на доставка по смисъла на чл. 7, т. 1 от Регламент № 1215/2012 на територията на Гърция, което изключва международната компетентност на българските съдилища. Поради това обжалваното определение следва да бъде отменено, а първоинстанционното - потвърдено.
С тези мотиви съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Допуска касационно обжалване на определение № 260132/15.03.2021 г. по ч. т. д. № 127/2021 г. по описа на Варненски апелативен съд.
Отменя определение № 260132/15.03.2021 г. по ч. т. д. № 127/2021 г. по описа на Варненски апелативен съд, вместо което постановява:
Окръжен съд – Варна не е международно компетентен по предявените от „Контекс Дружба“ ООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], срещу „П. Битсианис – Монопросопи Етерия Периоризмеризменис Евтенис“, вписано в Генералния търговски регистър на Република Гърция под № 129997206000, със седалище [населено място], Република Гърция, искове за заплащане на сумите 1) 73910 евро възнаграждение по договор за изработка и доставка на конфекция съгласно фактури № № 4586, 4599, 4612 и 4621 от 2018 г., заедно със законната лихва от датата на предявяване на исковете, и 2) 2055,61 евро, 1485,05 евро, 3201,73 евро и 2743,01 евро обезщетения за забава в размер на законната лихва върху главниците по същите фактури за времето до предявяване на исковете.
Прекратява производството по предявените искове.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: