Р Е Ш Е Н И Е №73 С о ф и я , 11 април 2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 21 м а р т 2016 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ВАЛЯ РУШАНОВА при секретар Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски наказателно дело № 224/2016 година. С касационна жалба от защитниците на подсъдимия К. К. А. от С. адв.Т.К. и адв.Л.В. от АК-Варна се обжалва решение № 212 от 21.12.2015 г., постановено по ВНОХД № 356/2015 г. от Варненския апелативен съд, с ангажирани касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК и отправено искане за отмяна на решението и оневиняване на подсъдимия по предявеното му обвинение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава становище за неоснователност на жалбата. Частните обвинители Г. С. И. и С. В. И., чрез поверениците си адв.Г.Ш. от АК-Варна и адв.В.У. от САК, от двамата и в писмените им възражения молят жалбата на защитниците на подс.А. да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде оставено в сила. Подсъдимият А., редовно уведомен, не взема лично участие в производството пред ВКС, като чрез преупълномощения защитник адв.К.Н. от САК поддържа жалбата и моли да бъде уважена по изложените в нея съображения. Върховният касационен съд провери правилността на въззивния съдебен акт в пределите на чл.347, ал.1 от НПК, като съобрази следното : С присъда № 2 от 20.01.2015 г. по НОХД № 83/2014 г. Търговищкият окръжен съд е признал подсъдимия К. К. А. от С. за виновен в това на 14.10.2013 г. по главен път І-4 от С. за Варна, в землището на [населено място], област Т., при управляване на МПС – лек автомобил марка „Ф.”, модел „М.” с рег.№ е нарушил правила за движението по пътищата и по непредпазливост причинил смъртта на М. Х. И. от Варна и средни телесни повреди на Г. С. И. и на С. В. И., двамата от Варна и на основание чл.343, ал.3, пр.2-ро, б.”б” вр.ал.1 вр.чл.342, ал.1 от НК при условията на чл.54 от НК му наложил наказание от 3 години лишаване от свобода, изпълнението на което отложил на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 години от влизане на присъдата в сила, като на основание чл.343г от НК го лишил от правото му по чл.37, ал.1, т.7 от НК – право да управлява МПС за срок от 4 години от влизане на присъдата в сила. В тежест на подсъдимия са били възложени направените по водене на делото разноски в размер на 460 лв по сметка на МВР и 1 981 лв по сметка на съда. Присъдата е била обжалвана от повереника на частните обвинители адв.Г.Ш. от АК-Варна с оплакване за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода както по размер, така и заради приложението на разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК с искане за изменянето й със завишаване на размера на това наказание, водещо и до неприложение на условно осъждане. Тя е била обжалвана и от защитниците на подс.А. адв.К. и адв.В. от АК-Варна с оплаквания за нейната необоснованост, незаконосъобразност, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и заради явната несправедливост на осъждането му с искане за отмяната й и постановяване на нова оправдателна присъда по предявеното му обвинение. Писмено становище във връзка с жалбата на защитниците е било депозирано и от повереника на частните обвинители адв.В.У. от АК-С. с доказателствено искане за допускане на повторна КАТЕ. С решение № 67 от 16.04.2015 г. по ВНОХД № 69/2015 г. Варненският апелативен съд е отменил изцяло първоинстанционната присъда заради неяснота в мотивите на окръжния съд относно възприетите фактически обстоятелства по делото и е върнал делото за новото му разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. При новото разглеждане на делото с присъда № 19 от 03.09.2015 г., постановена по НОХД № 78/2015 г. по описа на Окръжен съд-Търговище подсъдимият К. К. А. от С. отново е признат за виновен в това, че на 14.10.2013 г. по главен път ПП І-4 от С. за Варна, в землището на [населено място], област Т., при управляване на МПС – лек автомобил марка „Ф.”, модел „М.” с рег.№ е нарушил правила за движение по пътищата и по непредпазливост причинил смъртта на М. Х. И. и средни телесни повреди на Г. С. И. и С. В. И., всички от Варна и на основание чл.343, ал.3, пр.2-ро, б.”б” вр.ал.4 вр.чл.342, ал.1 и чл.343г от НК, при условията на чл.54 от НК му е наложено наказание от 3 години лишаване от свобода и 4 години лишаване от правото му по чл.37, ал.1, т.7 от НК – право да управлява МПС за срок от 4 години от влизане на присъдата в сила. На основание чл.66, ал.1 от НК е отложено изпълнението на наказанието лишаване от свобода с изпитателен срок от 3 години от влизане на присъдата в сила. В тежест на подсъдимия са възложени направените по водене на делото разноски в размер 460 лв на досъдебното производство и 3 177,40 лева по сметка на съда. Бланкови въззивни жалби против присъдата са подали повереникът на частните обвинители адв.Г.Ш. и защитниците на подсъдимия А. адв.Т.К. и адв.Л.В.. В допълнението към жалбата си адв.Ш. е оспорил извода на окръжния съд за съпричиняване на вредоносния резултат от действията на довереника му Г.И., довело до неоправдана снизходителност при определяне на наложеното на подсъдимия наказание, с което е подкрепил искането на частните обвинители за отмяна на приложението на чл.66, ал.1 от НК и за увеличаване на размера на наказанието лишаване от свобода. В допълнението към въззивната си жалба защитниците на подсъдимия са изразили недоволството си от процесуалната дейност на първоинстанционния съд и при повторното разглеждане на делото в тази инстанция да изследва и постанови присъдата си по недопустимо, според тях, прието изменено от прокурора обвинение при повторно първоинстанционно разглеждане на делото, в разрез с разпоредбата на чл.287, ал.1 от НПК и практиката на ВКС, като деянието на подзащитния им се явявало и несъставомерно по предявените му на досъдебното производство и с обвинителния акт фактически обстоятелства, с което били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, включително при излагане на съображенията в мотивите на присъдата по анализа на доказателствените материали, които мотиви съдържали и противоречия с диспозитива на присъдата, довело до неправилно приложение на материалния закон и до осъждане на подсъдимия от предубеден съдебен състав с искане за отмяната й и постановяване на нова присъда от въззивния съд за пълното му оневиняване. С решение № 212 от 21.12.2015 г. по ВНОХД № 356/2015 г. Варненският апелативен съд е потвърдил изцяло обжалваната присъда на Търговищкия окръжен съд. В пространната касационна жалба защитниците на подсъдимия наново коментират като съществени процесуални нарушения възприемането и от въззивния съд на недопустимо измененото от прокурора обвинение, предубедеността и на въззивния съдебен състав при произнасянето му по доказаността и съставомерността на деянието като престъпление по приложената материалноправна норма, при неправомерно допуснато частно обвинение и ползване на доказателствени източници в нарушение на разпоредбата на чл.287, ал.4 от НПК с искане за оневиняване на подсъдимия от касационната инстанция. Срещу касационната жалба са подадени писмени възражения от поверениците на частните обвинители адв.У. и адв.Г.Ш., в които същите дават собствен отговор на оплакванията на защитниците и молят жалбата им да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира жалбата за подадена в установения от закона срок, от страни, имащи право на жалба и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на редовна касационна проверка съгласно чл.346, т.1 от НПК, поради което е допустима, а разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения : На първо място и като най-съществено следва да се обсъди възражението за наличие на допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение с приемане на предявеното от прокурора при второто първостепенно разглеждане на делото изменение на обвинението в с.з. на 29.06.2015 г. по НОХД № 78/2015 г. на Търговищкия окръжен съд, съответно допустимо ли е било осъждането на подс.А. по измененото обвинение. В тази връзка защитата се позовава на изразеното в решение № 223 от 16.06.2014 г. по н.д.№ 550/2014 г. на ВКС – ІІ н.о. становище за недопустимост на такова изменение на обвинението при повторно разглеждане на делото от първостепенния съд, противопоставяйки се на съображенията на апелативния съд, изградени въз основа на цитирана и във въззивното решение практика на касационната инстанция, но по вече отменен и недействащ процесуален закон. При актуалната редакция на разпоредбата на чл.287, ал.1 от НПК, след корекцията й със ЗИДНПК (ДВ бр.32/2010 г.), изменение на обвинението от прокурора е допустимо, когато в хода на съдебното следствие установи основания за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението или за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. В редица свои решения ВКС е изяснил, че обстоятелствената част на обвинението обхваща съвкупността от всички обстоятелства, които от обективна и субективна страна индивидуализират извършеното престъпление и неговия автор и тя се изменя съществено, когато обстоятелствата, на които се основава изменението, влошават наказателноправното положение на подсъдимия или пораждат необходимост от нови усилия за защита при реализиране на правото на защита. Т.е. прокурорът има правомощието да измени обвинението не просто заради установяването на различни в някаква степен от изложените в обвинителния акт обстоятелства, а когато те обуславят наличието на други съставомерни признаци на деянието или друга форма на участие на подсъдимия в осъществяването му, както и когато по отношение на същото деяние следва да се приложи закон за по-тежко престъпление. Ролята на съда е да съобрази дали новите обстоятелства касаят инкриминираното деяние и участието на привлеченото към отговорност лице или се касае за напълно различно деяние, нямащо никаква обективна връзка с описаното в обвинителния акт. При бланкетните и препращащите състави на престъпления е достатъчно в обвинителния акт да е точно конкретизирано в какво се състои фактическото нарушение на другите (специалните) правни разпоредби. Когато няма такова съществено изменение на фактическите обстоятелства на обвинението, съдът може и е длъжен да постанови осъждане и когато то е за еднакво или по-леко наказуемо престъпление, без да се прилага институтът на чл.287, ал.1 от НПК. Както прокурорът при отправяне на искане за изменение на обвинението, така и съдът при произнасянето му за приемане или не на новото обвинение са длъжни да отграничат в коя от тези две хипотези се претендира такова изменение на обвинителната теза. Безспорно е, че и при тази ситуация съдът не може да засяга спора между обвинението и защитата по същество. В обстоятелствената част на обвинителния акт по делото прокурорът е посочил, че след като подс.А. „завил наляво и навлязъл в насрещната лента за движение”, насрещният водач И. нямал време за реакция и „последвал челен удар на около 1 метър от разделителната линия в лентата за движение на лек автомобил „О. В.” (управляван от И.). Както и при първоначалното разглеждане на делото от окръжния съд по НОХД № 83/2014 г., и при второто му разглеждане е била допусната повторна КАТЕ с участието на двамата експерти инж.К. и инж.У., които са дали различно разрешение на въпросите, поставени на досъдебното производство на единичната АТЕ на инж.Ж., без обаче съществено да са се различавали в отговорите си, основно за мястото на удара като зона на контакт между двете МПС – доколко той е бил повече или по-малко в лентата за движение на автомобила на подс.А. или на този на св.И.. Първопричината за възникване на опасността за последния е категорично установена както от показанията на св.И., св.И., св.В., така и по експертен път – че „Форд”-ът, управляван от А. е бил навлезнал с поне 2/3-ти от ширината си в насрещната пътна лента и на разстояние около 30 метра преди мястото на сблъсъка, настъпил в момент, когато той се е прибирал в лентата си за движение, а св.И. е предприел за избягване на удара неправилно завиване наляво в насрещната за него лента. Тези изводи на КАТЕ са подложени на старателна проверка от съда съвкупно с целия събран по делото доказателствен материал. Те са възприети и при двете разглеждания на делото от първата инстанция, а сега и утвърдени от въззивната и по тези обстоятелства подсъдимият се е защитавал с активното участие на защитниците си, т.е. по никакъв начин не може да се приеме, че с допуснатото от съда изменение на обвинението от прокурора той е бил изненадан и неоснователно затормозен в защитата си. Именно при така очертаната в обвинителния акт фактическа рамка и възможността за корекции в нея (с оглед заключението на КАТЕ) без съществена промяна относно предявеното на подс.А. фактическо нарушение на правилата за движение е следвало да се прецени дали са били установени нови обстоятелства, променящи съществено характеристиките на вмененото му с обвинителния акт престъпно поведение или е предполагало промяна в квалификацията на нарушението според специалната правна норма, запълваща бланкетната норма на чл.343, ал.4 вр.ал.3, б.”б”, пр.2-ро вр.чл.342, ал.1 от НК. Настоящият касационен състав намира, че установените в съдебното следствие пред окръжния съд факти, вложени в основата на изводите на повторната КАТЕ, не са очертали съществена промяна на фактическата обстановка при осъществяване на нарушението на правилата за движение от подс.А., описано в обстоятелствената част на обвинителния акт и не се е налагало изменение на обвинението по реда на чл.287, ал.1 от НПК. Видно от формулираното от прокурора изменение на обвинението, той е коригирал квалификацията на съзряното от него нарушение на ЗДвП от такова по чл.16, ал.1 от ЗДвП в нарушение на чл.20, ал.1 от ЗДвП. Всъщност, неупражняването на постоянен контрол от водача върху управляваното МПС може да е една от причините за реализиране на нарушението по чл.16, ал.1 от ЗДвП, тъй като именно неправомерното навлизане на лекия автомобил „Форд” в лентата за движение на насрещно движещото се МПС „Опел Вектра”, управлявано от св.И., е създало за него реална опасност от сблъсък на двете превозни средства, при която и с неправилната му реакция е реализирана в ПТП със съставомерен резултат. Обстоятелството, че ПТП не би настъпило при продължаване праволинейното движение на лекия автомобил „О.”, не оневинява подс.А. за допуснатото от него нарушение на правилата за движение, което не е било преодоляно до сблъсъка на двете МПС, станало на разделителната линия, според двамата експерти от 0 до 1 метър в лентата за движение на „Ф.”-а. Поради това ВКС не счита, че с приетото изменение на обвинението от прокурора съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, още повече да е ползвал доказателства в разрез с разпоредбата на чл.287, ал.4 от НПК, визираща само забрана за ползване на обясненията на подс.А.. Те обаче са били категорично оборени в съществената им част относно механизма и мястото на удара на пътното платно от цитираните по-горе свидетелски показания и от изводите на повторната КАТЕ, базирани на следите в зоната на контакт между двете МПС, фиксирани в огледния протокол, скицата и фотоалбума към него. Приетото изменение на обвинението не е повлияло при изследването им от съда за наличието на обективните и субективни елементи на деянието съобразно възведеното на подсъдимия фактическо обвинение и на възприетите от двете инстанционни съдилища факти, довели са дори до известно пренасяне на тежестта за случилото се и от действията на другия водач и с нищо не е било ограничено правото на защита на касатора. Това очертава възражението на защитата за неоснователно, както защото няма разкриване на нови обстоятелства, съществено променящи очертаното в обвинителния акт фактическо нарушение на правилата за движение от подс.А., така и основание за повдигане на обвинение за по-тежко престъпление, т.е. не са били налице условията за приложението на чл.287, ал.1 от НПК и не е било ограничено правото му на защита. Както първата, така и въззивната инстанция могат да приложат закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, без да е необходима намесата на прокурора, стига да не предприемат съществено изменение на фактите, така както са посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт. В случая, при непроменени факти относно поставило началото на причинно-следствения процес за настъпване на ПТП и за увреждането на пострадалите нарушение на правилата за движение от подс.А., окръжният съд е възприел предложената му от прокурора правна оценка на същото като такова по чл.20, ал.1 от ЗДвП, което апелативният съд, с известна критика, е утвърдил законосъобразно. Всъщност, и защитата в допълнението на въззивната си жалба е оспорила установяването на „нови факти (имайки предвид мястото на удара)”, като станали известни при първото разглеждане на делото от окръжния съд и доколкото те били вложени в основата на осъждането на подзащитния им, били „предмет на първата ни въззивна жалба”. Тези съображения са повторени в касационната жалба на защитниците и в съдебните прения, без да се държи сметка на дадения им от апелативния съд отговор. Маркирани в девет точки, доводите за допуснати от апелативния съд съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон и изразеното неудовлетворение от дадените им отговори се свързват от защитата с предубеденост и на въззивния съдебен състав, излагайки собствен прочит на изводите и разясненията на експертите от повторната КАТЕ и на приетите за установени факти, но във вреда на подзащитния им. ВКС намира, че съображенията на второстепенния съд (извън тези за приетото изменение на обвинението, разисквани по-горе) са достатъчно убедителни и законосъобразни. С основание той се е доверил на двамата експерти от КАТЕ, изяснили позицията на всяко от двете МПС в зоната на контакт, мястото й на пътното платно и механизма на ПТП въз основа на отложените при удара и фиксирани в огледния протокол следи и приложената компютърна анимация, анализирайки изводите им и през показанията на св.В., св.И., св.И. и заключението на вещото лице д-р Г. за увреждането на ходилата на последния при опита му да реагира адекватно на внезапно възникналата за него опасност за движението. Даден е обоснован отговор на какво разстояние са се намирали двете МПС преди зоната на удара, в какво направление спрямо разделителната линия, изхождайки от скоростта им и времето за реакция на водачите им, а оттам са изведени нарушените от двамата правила за движението, довели до реализиране на ПТП и приносът на всеки от тях в пряка причинна връзка с причинения вредоносен резултат. Безплодно е обсъждане на разрешението по друго наказателно дело, дадено от съдилищата от Варненския апелативен район с произнасяне и на ВКС, тъй като то е обвързано с друга конкретика на база спазване изискванията на специалния закон, вложени в диспозицията на материалноправната наказателна норма. Неоснователно е оплакването, че съдът възприел „най-неблагоприятното за подсъдимия” разстояние от 30 метра преди точката на удара, както и че той имал право да навлезе в насрещната лента при прекъсната разделителна линия. Първото е изведено от експертите чрез приложените научни методи, потвърдено от прекия очевидец св.В. за краткото време на развитие на наблюдаваната от него пътна ситуация. Изключенията пък за навлизане в насрещната пътна лента са посочени в чл.16, ал.1 от ЗДвП при законосъобразно извършване на маневри за изпреварване и заобикаляне на препятствие на пътя, т.е. без да се създава опасност за останалите участници в движението. В случая е изяснен фактът на навлизане на подс.А. в насрещната пътна лента и опита му да се върне в своята, но бързото сближаване на двата автомобила не му е позволило да стори това и ударът е настъпил на разделителната линия по описания от вещите лица механизъм. Обстоятелството, че за това е обвинен само касаторът А. изключва необходимостта от вписване в предявеното му обвинение на „текст” за „независимо съпричиняване” с другия водач И., но при установяване на такова съдът е бил длъжен да го съобрази при ангажиране на наказателната отговорност на привлечения към отговорност деец, без с това да е допуснал процесуално нарушение. Неоснователен е доводът, че липсата на изписване на такова съпричиняване от страна на водача И. ограничило правото на защита на подс.А. и отнело възможността за „друго развитие на целия процес”, тъй като на досъдебното производство прокурорът е разполагал само с изводите на АТЕ на инж.Ж., които, след назначаването и възприемането на заключението на повторната КАТЕ, са приети за необосновани и противоречиви на установените факти, включително при първоначалното осъждане на А.. Обясненията му при това първо разглеждане на делото от окръжния съд са били проверени чрез КАТЕ, като експертите са обосновали изводите си не на тях, а на обективно отложените следи на пътя от сблъсъка и последващата ротация на двете МПС, отразени в огледния протокол, скица, фотоалбум, така че при липсата на основание за изменение на обвинението, ползването им и да е било възможно, не би повлияло на крайните изводи на съда за фактическото нарушение на правилата за движение, допуснато от него и сложило началото на причинно-следствения процес за настъпване на ПТП с тежък съставомерен резултат, поради което не е налице и процесуално нарушение на забраната по чл.287, ал.4 от НПК. Не е налице и противоречие между диспозитив и мотиви на присъдата и потвърждаващото я решение (с оглед на възприетото съпричиняване на резултата и от водача И.), тъй като при непредпазливите деяния дейците отговарят за собственото си противоправно поведение и при съвместно участие в причинно-следствената верига на осъществяване на увреждащото деяние, дори когато някой от тях не може да носи наказателна отговорност или е починал. Ненужно е повтаряне на съображенията на апелативния съд за конституирането на частните обвинители до даване ход на съдебното следствие при първоначалното първоинстанционно разглеждане на делото и обвързаността им с внесеното от прокурора обвинение, върху което не могат да влияят, но могат самостоятелно да поддържат и при промени в тезата на държавния обвинител и остават такива до финализиране на делото с влязъл в сила съдебен акт независимо от процесуалното му развитие, включително и при изменение на обвинението (по аргумент и от чл.78, ал.2 от НПК). Неоснователно е позоваването на чл.77, ал.2 от НПК за задължението на пострадалия при отправяне на молба за конституиране като частен обвинител да посочи обстоятелствата, на които тя се основава. Молбата му може и да е устна, но не може да излиза извън ангажираните от прокурора фактически обстоятелства в обстоятелствената част на обвинителния акт и правната квалификация на деянието, дори и да не е съгласен с тях. Или, основанието за конституиране е лицето да е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от престъпление от общ характер, т.е. от инкриминираното деяние и както бе посочено по-горе, изменение на обвинението е допустимо, когато новите обстоятелства касаят именно това деяние и участието на привлеченото към отговорност лице, а не за напълно различно деяние, нямащо никаква обективна връзка с описаното в обвинителния акт. Тези нови обстоятелства може да са установени въз основа на негови (на частния обвинител) доказателствени искания, но изменение на обвинението в двете коментирани хипотези може да прави само прокурорът по реда на чл.287, ал.1 от НПК, не и пострадалият. От това може да се направи извод, че при неоснователен отказ на съда да приеме изменение на обвинението от прокурора, при връщане на делото за новото му разглеждане от първостепенния съд по протест или жалба на частния обвинител на това основание, обосновава становище за допустимост на приложението на чл.287, ал.1 от НПК. Затова съдебната практика е фиксирала възможността пострадалият да поиска конституирането му като частен обвинител само при първоначалното първоинстанционно разглеждане на делото, а не и при връщане на делото на първостепенния съд за повторно разглеждане, защото по този начин с включването на нова страна в процеса в полза на обвинението се накърнява правото на защита на обвиненото лице, което следва да положи допълнителни усилия за защитата си, особено ако обвинението се поддържа само от частния обвинител. От друга страна, исковата претенция на пострадалия от деянието в наказателния процес е допустима при основание за непозволеното му увреждане от автора на деянието, който е обвинен то да съставлява престъпление от общ характер по наказателния закон. При формулирането й е достатъчно посочване на обстоятелствата, свързани с основанието по чл.45 от ЗЗД, претърпените имуществени вреди (които не могат да надхвърлят обвинението, когато са елемент от състава на престъплението) или неимуществените като претърпени болки и страдания и петитум за вида и размера на претендираното/ите обезщетение/я като главница и лихви, а разноските могат да бъдат поискани и в съдебните прения. При възникване на основание за изменение на обвинението, утежняващи наказателноправното положение на дееца (напр. повторна, допълнителна или разширена СМЕ установи данни не за една, а за няколко средни телесни повреди) или за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление (СМЕ установи, че е била причинена не средна, а тежка телесна повреда) пострадалият, конституиран като граждански ищец, има възможността по правилата на ГПК да увеличи размера на исковата си претенция. И тук, по изложените по-горе съображения, заради влошаване условията на защита на подсъдимия (евентуално и на граждански ответник) предявяването и приемането за съвместно разглеждане с наказателния процес на граждански иск с конституиране на пострадалия като граждански ищец е ограничено до първоначалното първоинстанционно разглеждане на делото. Или, ако тези ограничения, наложени в съдебната практика, визират включването на нови страни в процеса в съдебната му фаза, за допустимостта на изменение на обвинението при връщане на делото на първоинстанционния съд е необходима преценка на процесуалното развитие на делото с оглед основанието и пороците за новото му разглеждане, на същността на внасяните в обвинението нови фактически обстоятелства относно деянието и участието на привлечения към отговорност деец и дадената им правна оценка с внесения обвинителен акт, особено при установяването им или още на досъдебното производство, или при първоначалното разглеждане на делото в този съд. Именно в този аспект са и съображенията на ВКС в пространно цитираното в жалбата решение на ІІ н.о., особено в т.2, абзац 9 и 11, които се заобикалят от защитата. В настоящия случай, при липса на основание за изменение на обвинението и при двете разглеждания на делото в първата инстанция, осъждането на касатора в рамките на предявеното му фактическо обвинение (поведението му на пътя) и при коригираната правна квалификация не е в нарушение на процесуалните правила. Като краен извод ВКС намира, че интерпретацията на доказателствените материали от съда при извеждане на правно значимите факти е надлежна, като те са били обсъдени взаимосвързано и съобразно действителното им съдържание. Няма игнорирани или превратно оценени, още по-малко може да се направи извод за предубеденост на въззивния съдебен състав и не е налице касираното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Няма и неправилно приложение на материалния закон. Достатъчно ясно и лаконично е отговорено каква е вярната правна оценка на деянието на подс.А. и аргументите на апелативния съд няма основание да бъдат повтаряни, още по-малко променяни. Неоснователно е позоваването на решение № 370 от 19.10.1989 г. по н.д.№ 580/1989 г. на ВС-ВК, допълващо разясненията в ППлВС № 1/1983 г., т.4, б.”е” именно във връзка с възприетата от контролирания съд правна квалификация. В касационната жалба се поддържа и оплакването за „несъставомерност” на деянието на касатора, което апелативният съд е обсъдил с подробен анализ на поведението на двамата водачи на пътя и допуснатите от тях нарушения на специфичните правила за движение по пътищата в пряка причинна връзка с ПТП и причинения резултат. Правилно е оценено значението на всяко едно от тези нарушения при извличане на приноса на подс.А. за реализиране на конкретното ПТП вследствие създадената от него опасност за движението и този на св.И., който екстрено реагирал на опасността в разрез с постулатите на чл.20, ал.2 от ЗДвП, преценено и през съдебната практика относно допустимостта на т.н.”спасителна маневра”. ВКС намира, че апелативният съд законосъобразно е оценил обстоятелствата от предмета на доказване по делото и се е съгласил с приложението на нормата на чл.343, ал.4 вр.ал.3, пр.2-ро, б.”б” вр.чл.342, ал.1 от НК, поради което е приложен законът, който е следвало да бъде приложен и не е налице касационното основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК, още по-малко за оневиняване на подс.А. по предявеното му обвинение. В касационната жалба не е наведено касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК за произнасяне на касационната инстанция по справедливостта на наложеното на подс.А. кумулативно наказание за извършеното престъпление. Направеното едва в съдебните прения пред ВКС алтернативно искане от преупълномощения адвокат К.Н. за намаляване на размера на наложените на подзащитния му кумулативно предвидени наказания е извън срока за обжалване и извън обсега на касационната проверка според нормата на чл.347, ал.1 от НПК, поради което ВКС не дължи отговор на това искане. Разноски на частните обвинители за участие на поверениците им в производството пред касационната инстанция не са доказани и не са поискани. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд – първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 212 от 21.12.2015 г., постановено по ВНОХД № 356/2015 г. от Варненския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :