Р Е Ш Е Н И Е № 208 София, 06.12.2016 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова Евгений Стайков при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Евгений Стайков т. д. № 2806/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по чл.290 ГПК Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място], срещу решение №3652 от 27.05.2015г., постановено по в.гр.д.№ 6102/2014г. по описа на Софийски градски съд, ІV-а състав, в частта му, с която е отменено решение от 10.03.2013г. по гр.д.№42805/2011г. на СРС, 72 с-в, с което е отхвърлен иска на [фирма] по чл.59 ЗЗД за горницата над присъдения с първоинстанционното решение размер от 4 446 лв. до пълния предявен размер от 21 926.70лв. – частичен иск от 36 544.50 лв. и вместо това е постановено осъждането на [фирма] да заплати на [фирма] допълнително сумата от 17 480.70лв., представляваща горница над присъдения с първоинстанционното решение размер от 4 446 лв. на обезщетението за пропуснати ползи за периода септември 2009г. - март 2011г. до пълния предявен размер от 21 926.70 лв., предявен като частичен иск от 36 544.50 лв. при квалификация на иска по чл.82 във вр. с чл.79 ал.1 ЗЗД. С касационната жалба е обжалвано въззивното решение и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен иска на [фирма] против [фирма] за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи в размер на 4 446 лв. при дадена нова правна квалификация на иска от въззивния съд по чл.79 ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД. В касационната жалба се излагат доводи, че в обжалваната му част въззивното решение е недопустимо, т.е , че е налице касационното основание по чл.281 т.2 ГПК за отмяна на решението. Твърди се, че въззивният съд е уважил частичния иск общо за сумата 21 926.70 лв. на непредявено основание, тъй като искът на [фирма] е бил предявен с правно основание чл.59 ЗЗД, а въззивното решение е постановено при възприета различна правна квалификация на иска по с чл.79 ал.1 ЗЗД във вр. с чл.82 ЗЗД. Отделно се поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл.281 т.3 ГПК. Сочи се, че промяната на правната квалификация е извършена за първи път с постановяването на въззивното решение без да е разпределена доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и без да е дадена възможност на ответника да се защити по иска, квалифициран по чл.79 ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД. В касационната жалба се прави оплакване и за необоснованост на решението като се твърди, че от доказателствата по делото не се установява, че строителните материали, за които се претендира, че е ползвано складово пространство на [фирма], са били закупени и са били налични в склада на ищеца. В представения отговор на касационната жалба ответникът по касация [фирма] – [населено място], поддържа, че обжалваното решение е допустимо, че е постановено при спазване на съдопроизводствените правила и че е обосновано. В отговора се сочи, че в промяната на правната квалификация на иска, направена с въззивното решение, не е от решаващо значение за неговото уважаване. Обосновава се тезата, че въззивният съд не е бил длъжен да даде указания за събиране на допълнителни доказателства във връзка с неправилната квалификация на иска, тъй като не е сметнал за необходимо събирането на допълнителни доказателства Излагат се съображения за неоснователността на касационната жалба по съществото на спора. С определение №617 от 20.07.2016г., въззивното решение е допуснато до касационно обжалване в обжалваната му част за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл.290 ГПК. В откритото заседание на 23.11.2016г. дружеството-касатор [фирма] не изпраща представител. Пълномощникът на ответното по касация дружество [фирма] поддържа становището си в отговора на касационната жалба като акцентира върху разясненията, дадени в т.2 от Тълк.решение №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, според които ограниченията на обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическите положения, но не и до субсумиране на установените факти под определена правна норма. Счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила като претендира разноски за касационната инстанция. Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: С определение от 4.04.2012г., постановено на основание чл.140 ал.1 ГПК по гр.д.42805/2011г. на СРС, 72 с-в, първоинстанционният съд е постановил да бъде съобщен на страните изготвения проект за доклад по делото, в който е посочено, че частичният иск на [фирма] против [фирма] за сумата 2 250 лв. като част от претенция за 45 000 лв., е с правно основание чл.59 ЗЗД – обезщетение за ползване на помещенията на ищеца от страна на ответника без правно основание. В съдебно заседание на 3.10.2012г. пълномощникът на [фирма] – адвокат Д., е декларирала, че е съгласна с квалификацията на иска по чл.59 ЗЗД. Въз основа на писмена молба на пълномощника на [фирма], с протоколно определение от 10.12.2012г. е допуснато увеличение на предявения от [фирма] частичен иск за заплащане на обезщетение за неоснователно ползване от страна на ответника на складовото помещение на ищеца за периода от 15.07.2009г. до 7.07.2011г. в размер на 21 926.70 лв. като част - 12/20, от общия размер на обезщетението от 36 544.50 лв. С решение от 10.03.2013г. по гр.д.№42805/2011г. на СРС, 72 с-в, ответникът [фирма] е осъден за заплати на [фирма] по иска по чл.59 ЗЗД сумата 4 446 лв., ведно със законната лихва, считано от 11.07.2011г. до окончателното изплащане на сумата за ползване на складово пространство за периода септември 2009г. до март 2011г. С решението е отхвърлен частичният иск за разликата до 21 926.70 лв. като неоснователен. С обжалваното решение №3652 от 27.05.2015г., постановено по в.гр.д.№ 6102/2014г. по описа на Софийски градски съд, ІV-а състав, въззивният състав е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска на [фирма] по чл.59 ЗЗД за горницата над присъдения с първоинстанционното решение размер от 4 446 лв. до пълния предявен размер от 21 926.70 лв. – частичен иск от 36 544.50 лв. и вместо това е осъдил [фирма] да заплати на [фирма] на основание чл.79 ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД допълнително сумата от 17 480.70лв., представляваща горница над присъдения с първоинстанционното решение размер от 4 446 лв. на обезщетението за пропуснати ползи за периода от месец септември 2009г. до месец март 2011г. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен иска на [фирма] против [фирма] за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи в размер на 4 446 лв. при посочена от въззивния съд правилна правна квалификация на иска по с чл.79 ал.1 ЗЗД във вр. с чл.82 ЗЗД. За да уважи претенцията на [фирма] за сумата общо в размер на 21 926.70лв., въззивният състав е приел, че „едно от задълженията на купувача по договора за продажба е да получи /вдигне/ продадените стоки /чл. 200, ал. 1, пр. 2 ЗЗД/. Неизпълнението на това договорно задължение накърнява позитивния интерес на кредитора-продавач, и в случай, че от това неизпълнение са настъпили вреди /претърпени загуби и/или пропуснати ползи/ за същия, това неизпълнение на задължението на купувача е от естество да ангажира договорната му отговорност за поправяне на всички вреди, явяващи се пряка и непосредствена последица от неизпълненото задължение за получаване на вещта. Искът за обезщетяването им, който почива на договорно, а не на извъндоговорно основание, намира правната си квалификация в разпоредбата на чл. 79, ал. 1 вр. чл. 82 ЗЗД, а не в разпоредбата на чл. 59 ЗЗД, както неточно е приел първоинстанционният съд.” Въз основа на това свое виждане, въззивният съд е приел, че с въззивното решение дължи произнасяне по частичния иск на [фирма] за заплащане на обезщетение за неоснователно ползване от страна на ответника на складовото помещение на ищеца на договорно основание. Анализирайки събраните по делото доказателства въззивният съд е посочил, че няма основание да се приеме, че е налице валидно изявление, извършено от [фирма] за разваляне на договора за доставка, сключен между страните по спора на 15.05.2009г., което да би лишило ищеца от възможността да претендира обезщетение за съхраняването на тухлите в своя склад на договорно основание. Приел е за установено, че периодът, през който тухлите са престоели недвигнати в склада на ищеца, е от септември 2009 г. до март 2011 г., както и че броят на тухлите, престояли в склада на ищеца е 5 040. Преценявайки поотделно и в логическата им взаимовръзка приемо-предавателните протоколи, свидетелските показания на св. Д. и заключението по извършената техническа експертиза, съдът е обосновал извода, че претенцията по чл.79 ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД е основателна до размер на претендираната сума от 21 926.70лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от неточно изпълнение на договора за доставка. Настоящият състав намира, че въззивното решение не е недопустимо по следните съображения: Обективните и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне съгласно чл.2 ГПК, се очертават от ищеца с исковата молба. Спорното материално право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Наведените в обстоятелствената част на молбата фактически твърдения и формулираният във връзка с тях петитум са определящи за вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът трябва да се произнесе с решението си, за да разреши въведения от ищеца спор. От анализа на исковата молба, депозирана от [фирма] на 11.07.2011г., може да се направи извода, че ищецът претендира обезщетение за вреди от неизпълнено задължение на купувача [фирма] да изтегли определено количество материали от склада на ищеца, което задължение произтича от договора от 15.05.2009г., включващ уговорката продавачът да продължава да съхранява част от договорените строителните материали. В петитума на исковата молба се претендират вреди, представляващи цената /възнаграждението/ за предоставянето на складово пространство за съхранение на строителни материали. От изложеното може да се заключи, че исковата претенция е с правно основание чл.79 ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД. При това положение не е налице произнасяне от въззивния съд по непредявен иск. Независимо от допустимостта на въззивното решение касационният състав намира, че същото е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл.281 т.3 ГПК. Както бе посочено по-горе предявеният иск за сумата 21 926.70лв., като част от иск с обща цена 36 544.50лв. е квалифициран от първоинстанционния съд като иск по чл.59 ЗЗД за присъждане на обезщетение за ползването на имота на ищеца от страна на ответника за исковия период без правно основание. В доклада си по делото Районният съд е посочил , че ищецът трябва да установи липсата на правно основание за възмездно ползване на неговите помещения, както и ползването на помещенията от ответника. При разпределяне на доказателствената тежест не са давани указания към ответника по иска, квалифициран по чл.59 ЗЗД. С въззивното решение е променена правната квалификация като съдът се е произнесъл по предявения иск на договорно основание. В хода на въззивното производство не са давани указания на страните относно подлежащите на доказване факти по иск по чл.79 ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД, както и за необходимостта за ангажиране на допълнителни доказателства. Съгласно разясненията, дадени в т.2 от Т..решение №1/9.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно да обезпечи правилното приложение на материалноправната норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и за необходимостта за ангажиране на допълнителни доказателства. Като не е дал такива указания в хода на въззивното производство въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила по см. на чл.281 т.3 ГПК, което обуславя отмяна на решението в обжалваната му част и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. Неоснователно е становището на пълномощника на [фирма], че в случая въззивният съд не е дължал даване на указания с оглед променената правна квалификация на иска, доколкото съдът е преценил, че на страните не са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти и доколкото релевантните за спора факти са били установени по делото. В случая променената правна квалификация - от претенция за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД в претенция на договорно основание по чл.79 ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД обуславя необходимостта от установяването на различен фактически състав, предпоставящ ангажирането на отговорността на ответника /по чл.59 ЗЗД - ползване на складовото помещение без правно основание при липса на договор, докато при чл.79 ал.1 ЗЗД неизпълнението на конкретно задължение, поето с договор между страните/. Различен е и обемът на отговорността / по чл.59 ЗЗД –връщане на онова, с което ответникът се е обогатил до размера на обедняването, докато при чл.82 ЗЗД – претърпяната загуба и пропусната полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от изпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението/. Ето защо дадените от първоинстанционният съд указания единствено към ищеца за установяване липсата на правно основание за възмездно ползване на неговите помещения, както и ползването на помещенията от ответника, следва да бъдат квалифицирани като неточни и непълни указания относно подлежащите на доказване факти, което от своя страна обосновава извода, че пропускът на въззивната инстанция за допълнителни указания, съобразени с новата правна квалификация на иска, представлява съществено нарушение на процесуалните правила, довело на нарушаване правото на защита на ответника. В съответствие с изложеното и на основание чл.293, ал.3 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в обжалваната му част. Делото следва да бъде върнато на друг състав за даване на указания на страните относно подлежащите на доказване факти и за необходимостта за ангажиране на допълнителни доказателства с оглед правната квалификация на иска по чл.79 ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД. С оглед връщането на делото за ново разглеждане и на основание чл.294 ал.2 ГПК компетентен да се произнесе по искането за разноски е въззивният съд. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.3 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №3652 от 27.05.2015г., постановено по в.гр.д.№ 6102/2014г. по описа на Софийски градски съд, ІV-а състав, в частта му, с която е отменено решение от 10.03.2013г. по гр.д.№42805/2011г. на СРС, 72 с-в, с което е отхвърлен иска на [фирма] по чл.59 ЗЗД за горницата над присъдения с първоинстанционното решение размер от 4 446 лв. до пълния предявен размер от 21 926.70 лв. – частичен иск от 36 544.50 лв. и вместо това [фирма] е осъдено на основание чл.79 ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД да заплати на [фирма] допълнително сумата от 17 480.70лв., представляваща горница над присъдения с първоинстанционното решение размер от 4 446 лв. на обезщетението за пропуснати ползи за периода от месец септември 2009г. до месец март 2011г. до пълния предявен размер от 21 926.70 лв., както и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен иска на [фирма] против [фирма] за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи в размер на 4 446 лв. при дадена от въззивния съд правна квалификация на иска по чл.79 ал.1 ЗЗД във вр. с чл.82 ЗЗД ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :