Р Е Ш Е Н И Е № 140 Гр. София, 03 октомври 2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на петнадесети септември през две хиляди и седемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора Джамбазов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 636/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Р. С., защитник на подс. Т. Р. М. против решение № 181/26. 04. 2017 год., постановена по в. н. о. х. д. № 202/2017 год. по описа на Софийски апелативен съд. В касационната жалба и допълнението към нея са изложени доводи за наличие на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. В подкрепа на твърдението за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила защитникът изтъква, че въззивната инстанция не е оценила събраните доказателства от гледна точка на тяхната логичност, убедителност и достоверност и се е задоволила единствено да ги изброи, а доколкото все пак е направен някакъв анализ, той е повърхностен и е осъществен в нарушение правилата на формалната логика. Оспорва се изводът на апелативния съд, че пострадалият не е употребил алкохол и се поддържа, че отсъства отговор на възражението, че кръвната проба е взета от друго лице, а не от починалия водач на МПС. Твърди се, че не е даден отговор на възраженията на защитата за наличие на случайно деяние. Сочи се, че вследствие тези нарушения на процесуалните правила съдилищата по фактите са приложили неправилно материалния закон, тъй като събраните доказателства не дават основание да се приеме, че пътната обстановка е била усложнена и е изисквала движение със скорост по-ниска от избраната от подсъдимия. Поддържа се, че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като въззивната инстанция неправилно е приела, че не са налице предпоставките на чл. 55 от НК. Направено е искане въззивното решение да бъде отменено и подсъдимият да бъде оправдан, а като алтернатива – делото да бъде върнато за ново разглеждане или наложеното наказание да бъде намалено. В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Подс. Т. М. моли да бъде оправдан. Повереникът на частните обвинители намира, че доводите в касационната жалба са неоснователни. Изтъква, че въззивната инстанция е обсъдила събраните доказателства, посочила е кои от тях приема за достоверни и е дала аргументиран отговор на всички доводи на страните. Счита, че материалният закон е приложен правилно, а наказанието е справедливо и пледира въззивният съдебен акт да бъде оставен в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда от 01. 11. 2016 год., постановена по н. о. х. д. № 446/2016 год. Софийски окръжен съд, НО, трети състав е признал подс. Т. Р. М. за виновен в това, че на 26. 09. 2015 год. на ТП /номер/, в района на 2,100 км. при управление на МПС – л. а. „марка“ с рег. [рег.номер на МПС] , в нарушение на чл. 16, ал. 1, т. 1 и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП по непредпазливост причинил смъртта на С. П. В., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „В“ вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 58 А, ал. 1 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода, като го е оправдал по обвинението за нарушение на чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП и чл. 63, ал. 2, т. 1 от ЗДвП. На основание чл. 66 от НК съдът е отложил изтърпяването на така наложеното наказание за срок от четири години. На основание чл. 343 Г от НК подсъдимият е лишен от правоуправление на МПС за срок от три години. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и по разноските по делото. Присъдата е проверена по жалба на подсъдимия и с решение № 181/26. 04. 2017 год., постановено по в. н. о. х. д. № 202/2017 год. е изменена, като М. е оправдан по обвинението за нарушение на чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП. В останалата част първоинстанционният съдебен акт е потвърден. Касационната жалба е неоснователна. Преди всичко не могат да бъдат възприети възраженията на защитата, касаещи аналитичната дейност на контролираната инстанция. Производството пред окръжния съд е протекло по реда на чл. 371, т. 2 от НПК и посочената диференцирана процедура е предопределила какъв е обхватът на въззивната проверка и съдържанието на постановения съдебен акт. При положение, че подсъдимият е признал фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, долу стоящите инстанции е следвало да проверят дали това признание се основава на доказателствата, събрани на досъдебното производство, съобразявайки, че съгласно ТР № 1/2009 год. по т. д. № 1/2008 год. на ОСНК не е абсолютно задължително всички те да го подкрепят и е необходимо само, като обем и качество на съдържащата се в тях информация, да са достатъчни за установяване на правно значимите обстоятелства, включени в предмета на доказване. В настоящия случай съдилищата по фактите са извършили задълбочена проверка относно наличието на доказателства, кореспондиращи с признанието, и са достигнали до верен и законосъобразен извод, че такива се съдържат в показанията на свидетелите К. К. и Ц. З., които са оценени като взаимно допълващи се и съответни и на протокола за оглед на местопроизшествие, и на заключенията на автотехническите експертизи относно пътната обстановка, посоката на движение и скоростта на автомобила, управляван от подсъдимия, както и касателно действията на водача преди, по време и след произшествието. Що се отнася до останалите свидетели, апелативният съд е установил, че те не са очевидци на инцидента и не опровергават заявеното от З. и К., а показанията им спомагат за установяване единствено на фактите, настъпили след катастрофата. След като не е констатирала наличието на противоречиви и взаимно изключващи се доказателства доказателства въззивната инстанция на основание чл. 317 вр. чл. 373, ал. 3 от НПК е приела за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт и се е позовала на всички доказателства, събрани на досъдебното производство. Защитата декларативно изтъква, че са нарушени правилата за проверка и оценка на доказателствата по чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, но внимателният прочит на материалите по делото не установява въззивната инстанция (а преди нея и окръжният съд) да е игнорирала някои от доказателствата, да ги е интерпретирала превратно, придавайки им смисъл и значение, каквито те не носят, или да е нарушила правилата на формалната логика. Във връзка с оспорените констатации на апелативния съд, че пострадалият не е употребил спиртни напитки преди произшествието, е необходимо да се припомни на първо място, че касационната инстанция не е съд по фактите, а единствено по правото и поради това необосноваността не е самостоятелно касационно основание. Ето защо настоящият състав не би могъл да направи извод в обратна насока, каквито по същество са претенциите на защитата за вземане и изследване на кръвна проба от трето неизвестно лице, а не от другия участник в пътния инцидент. Наред с това да се възприеме тезата, че протоколът за медицинско изследване за употреба на алкохол на л. 107 от ДП е негодно доказателствено средство само защото лекарят, извършил изследването, е отбелязал най-общо, че пострадалият В. е неконтактен и без документи за самоличност и не е попълнил останалите графи в бланката, би означавало да се придаде на коментирания документ формална доказателствена сила в разрез с императивната разпоредба на чл. 14, ал. 2 от НПК, още повече че отсъства годна доказателствена основа за съмнение, че изследваната кръвна проба произхожда от трето лице. Не бива да се забравя и че с признанието, депозирано по реда на Глава двадесет и седма от НПК, подсъдимият доброволно се е отказал от събирането на доказателства за фактите, включени в обстоятелствената част на обвинителния акт, включително и за този, касаещ отсъствието на алкохол в кръвта на пострадалия, поради което е недопустимо впоследствие да оспорва това обстоятелство, включително и с твърдения за нарушаване на процедурата по Наредба № 30 за установяване употребата на алкохол или друго упойващо вещество. Отделен е въпросът, че с оглед останалите доказателства по делото, установяващи, че единствена причина за катастрофата са действията на подсъдимия, евентуалната употреба на алкохол от починалия В. би имала значение единствено за размера на наказанието и не би могла да доведе до желания от касатора резултат – признаването му за невиновен и оправдаването му по повдигнатото му обвинение. В рамките на установените фактически положения материалният закон е приложен правилно. Долу стоящите съдилища законосъобразно са приели, че при настъпилия вследствие на пътнотранспортното произшествие съставомерен резултат – смъртта на пострадалия В., наказателната отговорност на подс. М. следва да бъде ангажирана за нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП. За да обоснове тезата си, че деянието е несъставомерно поради липса на допуснати нарушения на правилата за движение, касаторът акцентира върху обстоятелството, че избраната от подсъдимия скорост не надвишава разрешената такава по чл. 21 от ЗДвП. Доводите му обаче не държат сметка, че макар и насочени към гарантиране безопасността на движението, разпоредбите на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и чл. 21 от ЗДвП уреждат две разновидности на задължението на водачите за избор на скорост. Докато чл. 21 от ЗДвП визира разрешената скорост, т. е., тази, която законът допуска в определен пътен участък и за която има поставени съответни знаци, които водачите са длъжни да съблюдават, то предмет на правна регламентация на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП е съобразената скорост – онази, която водачът сам избира в рамките на разрешената такава с оглед спецификата на конкретната пътна обстановка, така че да не допусне настъпване на пътнотранспортно произшествие (така и Р. № 501/2001 год. на І н. о.). Направеното разграничение показва, че задълженията по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и чл. 21 от ЗДвП са отделни и независими едно от друго и изпълнението на това за движение с разрешена скорост не означава непременно спазване на изискванията за съобразена скорост, още повече, че колкото по-многобройни или по-интензивни са неблагоприятните фактори, които характеризират даден участък от пътя, толкова по-ниска следва да бъде бързината на придвижване, за да се приеме, че е съобразена по смисъла на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Тези принципни положения са били съобразени от въззивната инстанция, която е подложила на обстоен анализ обстоятелствата, при които е настъпило пътнотранспортното произшествие и е направила законосъобразен извод, че непосредствено преди инцидента условията на пътя съвсем не са били идеални, а напротив – пътната обстановка е била усложнена от валящия дъжд, мокрия асфалт и завоите на пътя. Комплексното проявление на изброените фактори е изисквало от подсъдимия да се движи със скорост под 63 км/ч, за да не допусне странично хлъзгане, промяна в траекторията на превозното средство и навлизане в насрещното платно. С избора на скорост над критичната за безопасно преодоляване на десния завой Т. М. безспорно е допуснал нарушение именно на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Законосъобразен отговор е получило и възражението на защитата за наличие на случайно деяние по смисъла на чл. 15 от ЗДвП. Както в правната доктрина, така и в съдебната практика еднозначно се приема, че за приложението на цитираната разпоредба е необходимо действията на водача, предшестващи пътнотранспортното произшествие, да са правомерни, т. е., да не са допуснати нарушения на правилата за движение, намиращи се в пряка и непосредствена причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат, и едновременно с това да са налице условия, поставящи го в невъзможност да изпълни задълженията си и да предотврати настъпването на вредните последици. След като подсъдимият е нарушил изискванията на закона относно режима на скоростта и именно това нарушение е станало причина за катастрофата и за смъртта на пострадалия и след като единствено от него е зависело каква скорост да избере, той не би могъл да черпи права от собственото си незаконосъобразно поведение и да се позовава на случайно деяние. Ето защо като е признал подсъдимия за виновен, въззивният съд е приложил правилно материалния закон, а касационната инстанция не би могла да оправдае подсъдимия поради това, че деянието не съставлява престъпление. На последно място, неоснователни са и доводите за явна несправедливост на наложеното наказание. При индивидуализацията му инстанциите по фактите са съобразили всички обстоятелства от значение за вида и размера му без да надценяват едни от тях за сметка на останалите. Не са налице основания за ревизиране на констатацията, че наказанието следва да бъде наложено при условията на чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 54 от НК, а не след съобразяване на разпоредбите на чл. 58а, ал. 4 вр. чл. 55 от НК. Безспорно чистото съдебно минало и добрите характеристични данни на подсъдимия са смекчаващи отговорността обстоятелства; същото значение имат и проявената критичност към извършеното, трудовата ангажираност и здравословното състояние на подсъдимия. Те обаче не притежават изискуемата от чл. 55 от НК изключителност и необичайност и не могат да обосноват налагане на наказание под минимума, предвиден за престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „Б“ от НК. Не могат да бъдат преценени и като многобройни на фона на отегчаващите такива – предходните административни наказания на М. за различни нарушения на правилата за движение, а при наличието на последните не може да се приеме и че най-лекото наказание за извършеното престъпление би било несъразмерно тежко. Обстоятелството, че деянието – предмет на настоящото дело, се е изразило в едно единствено нарушение на правилата за движение също не дава основание за намаляване на наказанието не само защото това е минимално необходимото за съставомерност на деянието, но и защото се касае за неспазване на правило с фундаментално значение за безопасността на движението, което в същото време е и сред най-често игнорираните от водачите на МПС. С оглед изложеното касационната инстанция не намери основания да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т.т. 2 – 4 от НПК. Въззивното решение не страда от пороците, визирани в касационната жалба, поради което следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 181/26. 04. 2017 год., постановена по в. н. о. х. д. № 202/2017 год. по описа на Софийски апелативен съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.