8 Р Е Ш Е Н И Е №249 гр. София, 11 януари 2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Маринова изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 988/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на осн. чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на защитника на подс. И. И. М. срещу решение № 74 от 26.05.2016г. по внохд № 78/2016г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдена присъда № 15/08.02.2016г. на Окръжен съд- Бургас, постановена по нохд № 948/2015г. по описа на същия съд. С първоинстанционната присъда подсъдимият М. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал.1, б.”в” във връзка с чл. 342, ал.1, като на осн. чл. 58а, ал. 4 във връзка с чл.55, ал.1, т.1 от НК му е наложено наказание 1 (една) година лишаване от свобода, чието изпълнение на осн. чл. 66, ал.1 от НК е отложено с изпитателен срок от три години. С първоинстанционната присъда подсъдимият е осъден да заплати и 1240, 29 лева - разноски по водене на делото. В касационната жалба се твърди, че решението е постановено в нарушение на материалния закон- касационно основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК. В доводите, подкрепящи заявеното касационно основание се посочва, че нарушението на материалния закон е допуснато в резултат на неправилна интерпретация на признатите от подсъдимия факти, посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт. На практика се оспорва приетата на базата на авто-техническата експертиза възможност да водача да възприеме своевременно пресичащия пешеходец като предвидимо препятствие, както и възможност да избегне удара с него. Претендира се хипотезата на „случайно деяние” по смисъла на чл.15 от НК. Прави се искане за отмяна на атакуваното въззивно решение и оправдаване на подсъдимия по предявеното обвинение. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият и защитникът му не се явяват. В писмено становище частните обвинители, чрез повереника си, изразяват позиция за неоснователност на касационната жалба и молят въззивния съдебен акт да бъде оставен в сила. Прокурорът при ВКП пледира за неоснователност на жалбата на подсъдимия, като счита, че решението следва да бъде оставено в сила. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт и на присъдата, установи следното: Жалбата на подсъдимия е основателна. Доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до невъзможност на подсъдимия адекватно да организира защитата си, в резултат на което се е стигнало до неправилно приложение на материалния закон, се споделят от касационната инстанция. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на гл. 27 от НПК, в хипотезата на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т.2 от НПК- подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се съгласил да не се събират доказателства за тези факти. Първоинстанционният съд установил, че самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства, след което с определение по чл. 372, ал.4 от НПК обявил, че при постановяване на присъдата ще се ползва от самопризнанията на подсъдимия, без да събира доказателства за фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт. Известно е, че наред с пълното признаване на фактите по обвинителния акт и съгласието да не се събират доказателства за тях от страна на подсъдимия, за да се пристъпи към разглеждане на делото по реда на чл. 371, т. 2 от НПК е необходимо решаващият съд да констатира, че самопризнанието, направено от подсъдимия, се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства. В настоящия случай първостепенният съд е постановил определение по чл. 372, ал. 4 от НПК без да извърши задълбочена проверка относно наличието на тази предпоставка. Съгласно дадените в ТР №1/2009г. на ОСНК, ВКС указания „Необходимо и достатъчно условие за приложението на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК е надлежно приобщените и проверените гласни, писмени и веществени доказателства убедително да потвърждават признатите от подсъдимия факти”. Когато извършва преценка за съответствието на самопризнанието със събраните доказателства и при констатация за съществени противоречия в доказателствените източници, създаващи сериозни съмнения относно съставомерните признаци на инкриминираното деяние, ... съдът е длъжен да разгледа делото по общия ред". Следователно преценката за подкрепа на самопризнанието на подсъдимия от доказателствата, събрани в хода на досъдебното производство, се явява гаранция за спазване принципните положения в процеса, а именно: 1/ че до осъждане на подсъдимия не може да се достигне единствено на базата на неговите самопризнания; 2/ че съдът е задължен всякога да разкрие обективната истина по делото, като установи по несъмнен и безспорен начин фактическите обстоятелства, включени в предмета на доказване. В рамките на признатите от подсъдимия фактически обстоятелства, посочени в обвинителния акт е описан механизма на автотранспортното произшествие. Той е дал основание както на прокурора, така и на първоинстанционният съд да приеме, че вредоносния резултат се дължи на нарушаване на чл. 20, ал. 2, изр.1 от ЗДвП - несъобразена с конкретните условия (нощно време, намалена видимост, неосветен пътен участък, движение с къси светлини) скорост, за да бъде водачът в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие, каквото бил пресичащия пътното платно пешеходец. В обстоятелствената част на обвинителния акт фактите по протичането на произшествието са посочени по следния начин: „Около 19, 50ч., на около 600 м. преди [населено място] по посока [населено място], товарният автомобил „М. С.”( управляван от подсъдимия) бил изпреварен от лек автомобил „Р.”…. и обвиняемият превключил на къси светлини - от дясната страна зоната на осветеност е била 75 м., с разстояние на различаване 60 м., а отляво 40 м., с разстояние на различаване 30 м. При намалена видимост управлявания от обвиняемия автомобил се движел със скорост около 86 км/ч., с опасна зона за спиране 79 м. и се разминал с друг лек автомобил, движещ се от [населено място] към [населено място]. В този момент обвиняемият забелязал, че движещият се на около 30 м. пред него лек автомобил „Р.” направил рязка маневра вдясно и тогава обвиняемият забелязал, че на пътното платно има човек - пострадалия Г. Г., който пресичал отдясно наляво по посоката на движение на товарния автомобил. Пострадалият бил облечен с тъмни дрехи, движел се с олюляваща походка в състояние на средна степен на алкохолно опиване и когато започнал да пресича пред товарния автомобил, последният се намирал на около 49,7 метра от мястото на удара”. Независимо от обстоятелството, че на досъдебното производство са назначени различни по състав, но сравнително идентични по задачи експертизи, които са дали и различни по съдържание отговори на поставените задачи, прокурорът, а впоследствие и решаващият съд са счели, че с доверие следва да се отнесат към заключението на допълнителната тройна авто-техническа експертиза, съгласно което: -произшествието е могло да се предотврати, ако подсъдимият е управлявал товарния автомобил със скорост не по-голяма от 60 км/ч. и пострадалият е възприет като опасност за движението на разстояние от 60 м., като е без значение дали пред товарния автомобил се е движел друг автомобил или не. Проверката за съответствие на доказателствените материали с направеното от подсъдимия самопризнание на посочените в обвинителния акт факти указва на извод, че съдът не е извършил прецизен анализ на доказателствените източници и не е отдал необходимото внимание на съдържащите се в експертните становища противоречия относно зоната на видимост, поведението на пешеходеца, възможността на подсъдимия да го възприеме в отделните етапи на пресичане на пътното платно - преди предприемане на пресичането(на банкета), при предприемане пресичането на пътното платно и на пътното платно в близост до осевата линия. Ако бе изпълнил произтичащото от чл. 372, ал. 4 от НПК задължение да провери до каква степен самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от събраните доказателства, първоинстанционният съд би следвало да установи, че по отношение на начина на пресичане на пешеходеца и възможностите на подсъдимия да го възприеме в зоната на своята осветеност доказателствените матирали са крайно противоречиви, а някои от тях - даващи информация, основана изцяло на предположения. В рамките на признатите от подсъдимия и посочени в обстоятелствената част факти е възприет механизъм на произшествието, при който водачът е възприел пешеходеца едва след като движещия се пред него автомобил е направил рязка маневра вдясно, като именно в този момент подсъдимият е забелязал, че на пътното платно има човек, който пресичал отдясно наляво по посока движението на автомобила. Следователно моментът на възприемане на опасността на пътя (наличието на пресичащ пешеходец) е различен от този, който се приема по допълнителната авто-техническа експертиза (л. 102-109 от ДП - възприета от инстанциите по същество), съгласно заключението на която „при условие, че пред т.а ….се е движел друг автомобил и този автомобил е възпрепятствал видимостта към пешеходеца. Пешеходецът може да бъде забелязан в момент, когато предната кола се изравни с пешеходеца, изпреварвайки го. ПТП ще бъде предотвратено ако водача на т.а….. се движи със скорост не по-голяма от 60 кв/ч. и пешеходеца е възприет като опасност на 60 метра”. Следва да се отбележи, че съгласно коментираното заключение скоростта от 86 км/ч., с която водачът М. е управлявал процесния автомобил от техническа гледна точка е била съобразена за съответния участък на пътя. Също така, на досъдебното производство са изготвени още експертни заключения, с които прокурорът е изразил несъгласие и е счел, че не следва да бъдат кредитирани. Отговорите на поставените им задачи обаче са съществени за правилното изясняване на механизма на протеклото произшествие, а оттам и по въпросите за отговорността на водача М.. Така, съгласно първо назначената автотехническа експертиза ( л.47- л.57 от ДП) : -преди удара водачът е управлявал товарния автомобил по платното за движение, а пешеходецът е пресичал пътя отдясно на ляво по посоката на движение на автомобила; - след като водачът на товарния автомобил е видял пешеходеца е започнал маневра за аварийно спиране, едновременно със „свиване/завиване” на дясно, но въпреки това е ударил пешеходеца; -мястото на удара е на 2,40 м. от края на пътното платно (по посока [населено място]); -с избора на скорост от 80 км/ч., в тъмната част на денонощието и ползване на къси светлини, водачът се е поставил в невъзможност да намали скоростта или да спре, ако/когато „възникне опасност за движението”. Този отговор, след констатация за погрешно изчисляване на опасната зона за спиране, е бил променен в допълнителна АТЕ, като вещото лице е уточнило, че при възникналата конфликтна ситуация подсъдимият не успял да спре и да предотврати удара, от което следвало, че или 1) дистанцията до пътуващия пред него автомобил е била по-малка от 30 м./ с което е скъсявал видимостта си и се е поставил в невъзможност от своевременно спиране при възникване на конфликтна ситуация/ или 2) поради неизвестна причина( преумора или отнемане на вниманието) подсъдимият е закъснял с възприемането на опасността с около 1,-1,2 секунда/ за което време автомобила изминава 22-27 метра/. Поради дадени писмени указания на прокурор при ОП- Бургас, разследващият назначил повторна АТЕ, с идентични въпроси, като на тези в коментираната по-горе експертиза. Съгласно повторната АТЕ( л.65л.77 от ДП): -скоростта на движение на автомобила преди произшествието е 86 км/ч.; -мястото на удара е в лентата за движение на т.а. и на около 0,6 м. вдясно от осевата линия; - пешеходецът бил облечен с тъмни дрехи и трудно забележим. Появата му по това време и на това място била неочаквана за водача. Когато пешеходецът тръгнал да пресича пътя отдясно наляво пред автомобила, последният отстоял на около 49,7 м. от мястото на удара; -пешеходецът попадал в осветената зона на фаровете на автомобила, като водачът имал обективна възможност да го възприеме, но нямал техническа възможност да спре преди мястото на удара, защото опасната зона за спиране на автомобила е 79 м.; - пешеходецът създал опасност за движението на автомобила, когато навлязъл по пътното платно; - когато е предприел пресичане на пътното платно пешеходецът е бил осветен от фаровете на автомобила; -причината за произшествието е неправилното пресичане на пешеходеца на пътното платно, като подсъдимият е нямал техническа възможност да предотврати произшествието. Предприел е аварийно спиране в момента на възприемане на пешеходеца, като опасността е възникнала когато пешеходецът попадал в опасната зона за спиране на автомобила. Изричното посочване на отговорите на различните заключения е необходимо, за да се илюстрират съдържащите се в доказателствените материали съществени противоречия относно разрешаването на редица въпроси, а именно: 1) моментът на възникване на опасността за движение; 2) начинът на поведението на пешеходеца и налице ли са въобще доказателствени източници за това, че той е предприел пресичане на пътното платно непосредствено преди удара или пък се е намирал на самото пътно платно; 3) в зависимост от това и зоната за осветеност на левите и десните фарове, какви са били възможностите на водача да възприеме своевременно пешеходеца и явява ли се той „предвидима” опасност по смисъла на чл. 20, ал. 2, изр.1 от ЗДвП. Друг е въпросът, че логическата неяснота в съдържанието на обвинителния акт не дава възможност за категоричен отговор относно това явявал ли се е пострадалият „предвидимо препятствие”, в каквато насока са се произнесли инстанциите по същество. От една страна са посочени факти относно: удар на пешеходеца в лентата за движение на автомобила, в близост до осевата линия и при движещ се отпред автомобил на дистанция от 30 м., а от друга страна факторите по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП са изведени на базата на осветеността на фаровете на автомобила, с акцент на тези, осветяващи дясната зона на осветеност. Известно е, че разпоредбата на чл. 20, ал.2 от ЗДвП визира две хипотези на „несъобразена скорост”, при които водачът има различни задължения, в зависимост от това дали се касае за предвидима или непредвидима опасност. Докато в хипотезата на чл. 20, ал. 2, изр.1 от ЗДвП той е длъжен да съобрази предварително наличието на определени фактори и да сведе скоростта си до величина, позволяваща му да елиминира тяхното негативно влияние, то в хипотезата на чл. 20, ал.2, изр.2 от ЗДвП - водачът е задължен да предприеме действия по намаляване на скоростта или спиране при възникнала внезапна опасност, която е била възприета. В този случай задължението за вземане на описаните мерки възниква от момента на възприемане на опасността, която е внезапна и неочаквана. Следователно – отговорът за дължимото поведение на водача в настоящия случай е в зависимост от отговора за поведението на пешеходеца и възможностите на подсъдимия да го възприеме - при предприето пресичане отдясно наляво по посока движението на автомобила пред движещия се на 30 м. отпред лек автомобил „Рено”; или при движение на пешеходеца в близост до осевата линия и при изследване на въпросите за тази възможност при къси светлини на фаровете в зоната на лявата осветеност. Съобразявайки посочените принципни положения и в контекста на провелото се съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 371, т.2 от НПК, ВКС счете, че недопустимо първоинстанционният съд е възприел фактическо обстоятелство, непосочено в обстоятелствената част на обвинителния акт - а именно, че „пострадалият Г. Г. предприел пресичане на пътното платно отдясно наляво по посока движението на автомобила на подсъдимия. Това действие пешеходецът предприел пред лекия автомобил „Рено”, който малко преди това изпреварил автомобила, управляван от подсъдимия”. В обвинителния акт не е дадено каквото и да е описание на поведението на пешеходеца, включително и за предприето от него пресичане на пътното платно пред движещия се пред подсъдимия лек автомобил „Рено”. Отбелязано е само, че след рязката маневра на автомобила „Рено” вдясно, подсъдимият е забелязал, че на пътното платно има човек, който пресичал отдясно наляво. Впрочем, ВКС констатира, че по отношение на предприетото от пешеходеца пресичане на пътното платно, предшестващо произшествието, по делото липсва ясна доказателствена основа, като експертните изводи в тази насока са основани на предположения. Единствените източници, от които може да се черпи информация за положението на пешеходеца и неговото поведение на пътя, са обясненията на подсъдимия и показанията на св. С.. Така подсъдимият, в разпита си като обвиняем е посочил, че в момента, в който движещия се пред него на разстояние 30 м. автомобил е направил рязка маневра вдясно, „видях човек, който стоеше неподвижно в най-лявата част на пътната лента, в която се движехме, почти в средата на пътното платно”. По подобен начин е описал и възприятията си св. С., в чийто разпит е отразено, че „изведнъж на пътя пред нас се озова пешеходец, облечен в тъмни дрехи, който стоеше по средата на шосето”. Несъмнен факт по делото, неоспорван от страните, е обстоятелството, че произшествието е настъпило именно в лентата за движение на автомобила, управляван от подсъдимия, в близост до осевата линия – на 0,6 м. вдясно от нея. Автомобилът е ударил пешеходеца с предна лява част, като в момента на удара пешеходецът е бил обърнат с лявата си страна към автомобила. Данни за това, че пешеходецът се е движел по „ банкета на асфалтовия път, видимо пиян” се съдържат в показанията на св. Д., но те се отнасят за неизвестен период от време, предхождащ инцидента, поради което изцяло на предположение е изведен фактическия извод, че „пострадалият Г. Г. предприел пресичане на пътното платно отдясно наляво по посока движението на автомобила на подсъдимия. Това действие пешеходецът предприел пред лекия автомобил „Рено”, който малко преди това изпреварил автомобила, управляван от подсъдимия”, отразен в мотивите на първостепенния съд. Съдилищата са били длъжни да съобразят не само обстоятелството, че този извод не е доказателствено подкрепен, но и че експертните заключения, на базата на които е изведен механизма на произшествието са работели единствено с версията, че пешеходецът е предприел пресичане и е било възможно да бъде възприет в зоната на осветеност на десните фарове. Разгледаната хипотеза от експертите обаче е само един от възможните варианти за протичане на произшествието, като въобще не им е поставян въпрос за предотвратимостта на удара при движение (а не пресичане) на пострадалия в близост до осевата линия, т.е в зоната на осветеност на левите фарове и при наличието на движещ се пред процесния автомобил на дистанция 30 метра друг автомобил. В заключение, по делото са налице сериозни противоречия в доказателствения материал относно базисните въпроси, подлежащи на изясняване във всяко производство, с предмет на обвинение престъпление по чл. 343 във връзка с чл. 342, ал. 1 от НК - поведение на пешеходеца, начинът му на придвижване, моментът на възникване на опасността за движението, възможността на водача да я възприеме своевременно или поради определени фактори и условия – да я предвиди, за да вземе съответните мерки за нейното елиминиране. Констатираните нарушения при установяване на правно-релевантната фактология в рамките на неправилното приложение на диференцираната процедура по гл. ХХVІІ от НПК не могат да бъдат отстранени от касационната инстанция, която е инстанция по правото. Същите обаче са отстраними от първоинстанционния съд в ново производство, което следва да започне от стадия "предаване на съд". Това налага ВКС да не взима отношение по доводите за нарушения на материален закон, вън от тези, които са свързани с процедурата, по която е проведено съдебното производство, като при новото разглеждане на делото съдът следва да се съобрази с посочените нарушения, които следва да бъдат отстранени със способите на НПК, като вземе предвид и принципа за забраната за reformatio in pejus, доколкото настоящето производство е било образувано само по жалба на подсъдимия. С оглед на това и на основание чл.354, ал.1, т.4 във връзка ал.3, т.2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 74/ 26.05.2016г. на Бургаски апелативен съд, постановено по внохд № 78/2016 г., както и присъда № 15/08.02.2016г., постановена от Окръжен съд - Бургас по нохд № 948/2015 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на Окръжен съд - Бургас от стадия "предаване на съд". Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: