Ключови фрази

14
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 473
гр. София, 01.08.2022г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 458 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.
Подадени са касационни жалби от Фонд за гарантиране на влоговете в банките и „Корпоративна търговска банка“ АД /н./, представлявана от А. Н. Д. и К. Х. М., заедно упражняващи правомощията на синдик, срещу решение № 11710/28.07.2020г. по т.д. №3374/2019г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, VI състав. С него след отмяна на решение №3503/15.05.2019г. по гр.д. №5637/2018г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I - 14 състав, Фонд за гарантиране на влоговете в банките е осъден да заплати на В. Г. Николова сумата от 26 376,52 лв., представляваща неизплатена част от гарантирания размер от 196 000 лв. по Договор за преференциален депозит №64415/23.09.2010г., както и сумата от 30 065,44 лв., представляваща неизплатена част от гарантирания размер от 196 000 лв. по Анекс №128603/30.12.2013г. към Рамков договор за платежни услуги за потребители за откриване на банкова сметка при условията на безсрочен депозит „Евролев“ с валутна клауза, ведно със законната лихва от 26.04.2018г. до окончателното изплащане на сумата.
Касационният жалбоподател Фонд за гарантиране на влоговете в банките поддържа, че обжалваният акт е неправилен поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че решението е постановено в противоречие с разпоредбите на чл.4 и чл.6 от ЗГВБ /отм./ във връзка с § 1, т.1 и т.3 от ДР на ЗГВБ /отм./ и установените в същия параграф легални дефиниции на понятията „влог“ и „вложител“, тъй като в хипотезата на направени депозити по банкови сметки размерът на дължимата от Фонда гаранция се определя от размера на паричните средства по банковите сметки на лицето към датата на отнемане на лиценза за извършване на банкова дейност на „КТБ“ АД /н./. Поддържа, че Фондът няма установено задължение да изплаща гаранция за липсващи парични средства по съответната банкова сметка. Твърди, че въззивният съд не е съобразил дефиницията за неналичен депозит, установен в Директива 94/19/ЕО, и не е отчел обстоятелството, че „КТБ“ АД /н./ не е удовлетворила претенциите на ищцата по други причини, а не по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние. Счита за неправилен извода на съда за неоснователност на възражението за изтекла тригодишна погасителна давност по отношение на вземанията на ищцата към „КТБ“ АД /н./. Поддържа, че в нарушение на разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд е изменил посочените от първоинстанционния съд в доклада по делото факти и обстоятелства, подлежащи на доказване; допуснал е посочени във въззивната жалба доказателства, без в същата да са направени оплаквания във връзка с доклада по делото, както и е възприел като релевантни факти и обстоятелства, различни от посочените в приетия от първоинстанционния съд доклад по делото, без да даде указания на страните относно тяхното доказване. Поддържа още, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.236, ал.2 от ГПК, поради необсъждане от въззивния съд на всички установени по делото факти и доказателства, както и на доводите, наведени от Фонда и „КТБ“ АД /н./, в качеството на трето лице – помагач. Счита за необоснован довода на съда, че спрямо Фонда е предявен иск за реално изпълнение, както и изводът за липсата на спор, че не е налице уведомяване на ищцата за неразрешените платежни операции.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/ Представляват ли влог, подлежащ на гарантиране от ФГВБ, всички постъпления по депозитната или разплащателната сметка на вложителя в резултат на обичайни банкови сделки, без оглед на наличността по сметката към датата, към която се дължи изплащане на гаранция, и съответно представляват ли тези постъпления кредитно салдо, произтичащо от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки?; 2/ Средствата по неразрешени платежни операции, които не са възстановени по съответната банкова сметка от банката, попадат ли в обхвата на дефиницията за влог съгласно ЗГВБ /отм./, и съответно обхванати ли са от дефиницията за депозит по смисъла на Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30.05.1994г. относно схемите за гарантиране на депозити и Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.03.2009г. за изменение на Директива 94/19/ЕО относно схемите за гарантиране на депозити, транспонирана от ЗГВБ /отм./?; 3/ С оглед на практическата ефективност на наложения с правото на ЕС режим на гарантиране на депозитите може ли съдът по пътя на тълкуването да разширява обхвата на легалната дефиниция на термина „влог“ по смисъла на ЗГВБ /отм./, без да съобрази формулировките за „депозит“ и „неналичен депозит“ по смисъла на Директива 94/19/ЕО за гарантиране на депозитите, приемайки че претендирано вземане към банката вследствие от неразрешени платежни операции, средствата по които не са възстановени от банката, представлява подлежащ на изплащане влог от ФГВБ като схема за гарантиране на депозити?; 4/ Какви са правомощията на въззивния съд относно доклада по делото и допустимо ли е без да е налице оплакване във въззивната жалба относно доклада по делото и без да е променена правната квалификация на исковете по делото, въззивният съд служебно да приема за подлежащи на доказване факти и обстоятелства, които са различни от посочените в доклада, приет от първата инстанция, и да допуска посочени във въззивната жалба доказателства?; 5/ Дали въззивният съд, приемайки че предметът на доказване е различен от очертания в доклада на първоинстанционния съд по чл.146, ал.1 от ГПК, е длъжен да даде указания и възможност на страните да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнота или неточност на доклада?; 6/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения?; 7/Следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви в отхвърлянето на такива доводи и възражения като неоснователни?; 8/ В хипотеза на влог под формата на парични средства по банкова сметка налице ли е задължение за ФГВБ за пълно изплащане на задълженията на съответната банка към вложителя, без оглед на наличността по сметката към датата, към която се дължи изплащане на гаранция?; 9/ В случай че е налице неразрешена платежна операция, налице ли е задължение на ФГВБ да възстанови на вложителя вложените средства, като му заплати гаранция и относно стойността на неразрешените платежни операции, които не са възстановени от банката по сметката на вложителя? Или съобразно формулировката, приета от СГС: Дали евентуално вземане по договор с банката на основание извършена неразрешена платежна операция има характер на гарантирано вземане, за което следва да бъде ангажирана отговорността на ФГВБ?; 10/ Продължава ли ФГВБ да носи отговорност за заплащане на гаранция към вложителя в случаите, когато отговорността към вложителя на банката, където са открити влоговете, е погасена по давност или поради неупражняване на правата на вложителя спрямо банката или на друго правопогасяващо основание? По първия, втория и третия въпроси касаторът поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практика на СЕС, като по първи и втори въпроси твърди противоречие с решение от 22.03.2018г. по съединени дела С-688/15 и С-109/16, а по трети въпрос – с т.84 от решение от 21.12.2016г. по дело С-76/15, § 8 от решение от 13.11.1990г. по дело С-106/89 и решение по дело С-14/83. В условията на евентуалност, и по трите въпроса твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. По отношение на четвърти, пети, шести и седми въпроси обосновава допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради произнасяне от въззивния съд в противоречие със задължителната и постоянна практика на ВКС, като по четвърти въпрос твърди противоречие с т.2 на Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №8/05.06.2019г. по гр.д. №1295/2018г. на ВКС, I г.о., решение №6/19.04.2019г. по гр.д. №1714/2018г. на ВКС, IV г.о., решение №307/20.03.2012г. по гр.д. №284/2011г. на ВКС, II г.о. и решение №124/23.06.2014г. по гр.д. №2551/2013г. на ВКС, I г.о.; по пети въпрос – с т.2 на Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 8/05.06.2019г. по гр.д. №1295/2018г. на ВКС, I г.о., решение №6/19.04.2019г. по гр.д. №1714/2018г. на ВКС, IV г.о., решение №307/20.03.2012г. по гр.д. №284/2011г. на ВКС, II г.о., решение №304/01.10.2015г. по гр.д. №2460/2015г. на ВКС, IV г.о. и решение №104/28.06.2017г. по гр.д. № 60061/2016г. на ВКС, I г.о.; по шести въпрос – с решение № 37/29.03.2012г. по гр.д. № 241/2011г. на ВКС, I г.о., решение № 298/28.04.2010г. по гр.д. № 3973/2008г. на ВКС, IV г.о., решение № 68/22.02.2012г. по гр.д. № 748/2011г. на ВКС, II г.о., решение № 392/10.01.2012г. по гр.д. № 891/2010г. на ВКС, I г.о., решение №470/16.01.2012г. по гр.д. № 1318/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №217/09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №57/19.05.2017г. по гр.д. № 3457/2016г. на ВКС, I г.о., решение №373/23.07.2014г. по гр.д. № 3003/2013г. на ВКС, IV г.о., решение №154/31.08.2012г. по гр.д. № 746/2010г. на ВКС, I г.о., решение №237/24.06.2010г. по гр.д. № 826/2009г. на ВКС, IV г.о., решение №114/15.05.2010г. по гр.д. № 4232/2008г. на ВКС, IV г.о. и решение №24/28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, I г.о., а по седми въпрос – с решение №217/09.06.2011г. по гр.д. №761/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №18/09.03.2018г. по т.д. № 1512/2017г. на ВКС, I т.о., решение №38/08.06.2016г. по т.д. №799/2015г. на ВКС, II т.о., решение №212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, II т.о., решение №202/21.12.2013г. по т.д. №866/2012г. на ВКС, I т.о., решение №76/12.06.2012г. по т.д. №377/2011г. на ВКС, II т.о., решение №581/30.09.2010г. по гр.д. №1019/2009г. на ВКС, III г.о., решение №147/08.05.2014г. по гр.д. №5659/2013г. на ВКС, IV г.о., решение №91/04.04.2019г. по гр.д. №3595/2018г. на ВКС, IV г.о. и решение №246/07.11.2017г. по гр.д. №1356/2017г. на ВКС, IV г.о. По отношение на осми, девети и десети въпроси поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като сочи, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа също, че е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на атакувания акт.

Касационният жалбоподател „Корпоративна търговска банка“ АД /н./ поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изразява подробни съображения за липса на основания за ангажиране на отговорността на Фонда относно претенциите за обезщетения за извършени неоторизирани разпореждания по банкови сметки. Твърди, че с изплащането на наличните суми по сметката на вложителя към датата на отнемане на банковия лиценз на банката Фондът е изпълнил задълженията си, установени от закона. Поддържа, че специалният ред за обезщетяване от доставчика на платежни услуги, уреден в ЗПУПС /отм./, не може да се приложи автоматично по отношение на Фонда. Счита, че вземането на ищцата следва да бъде удовлетворено в производството по несъстоятелност с ред по чл.94, ал.1, т.4 от ЗБН.

Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Касационният жалбоподател сочи като обуславящи въпросите: 1/ Отговорността на доставчика на платежни услуги за неразрешени платежни операции по ЗПУПС /отм./ за обезщетение на ползвателя на платежна услуга може ли да се приеме от трето лице и то да възстанови платежната сметка на платеца в състоянието, в което тя би се намирала преди изпълнението на неразрешената платежна операция? Към коя дата следва да се изчисли и в какъв размер да се изплати гаранцията от ФГВБ по чл.6 от ЗГВБ /отм./ при данни за неправомерно деяние, което не е съобразено в гражданския процес?; 2/ Отговорността на доставчика на платежни услуги за неразрешени платежни операции по ЗПУПС /отм./ следва ли да се реализира в производството по несъстоятелност на доставчика или следва да се удовлетвори извън него?; 3/ Следва ли да се приложи процедурата за установяване автентичността на платежната операция, когато не се касае за използване на платежен инструмент или за набор от процедури, договорени между ползвателя на платежни услуги и доставчика на платежни услуги, използвани от ползвателя на платежни услуги с цел подаване на платежно нареждане, ако има данни за противоправно деяние по отношение на автентичността на подписите върху платежните нареждания?; 4/ Тъй като в хода на гражданското дело се породиха основателни съмнения за престъпно обстоятелство, от установяването на което да зависи изходът на гражданския спор – фактическият състав, обуславящ евентуално общата отговорност за вреди, като в случая да включва вреда, настъпила в резултат на престъпление, установено по надлежния ред, не следва ли съдът по гражданското дело да спре производството до установяване на престъплението и същото да е основателно? Твърди, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касационните жалби В. Г. Николова в депозирания общ писмен отговор оспорва същите. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложенията по чл.284, ал.3 от ГПК на всеки от жалбоподателите не са поставени материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, които са обусловили решаващата воля на въззивния съд. Излага подробни съображения за неоснователност на касационните жалби по същество. Претендира разноски за касационната инстанция.

Всеки от касаторите подава писмен отговор, в който излага становище за основателността на касационната жалба на другия касатор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че разплащателна сметка с IBAN BG20 KORP 9220 4431 7899 01 /в евро/, с титуляр В. Г. Николова е открита на 23.09.2010г. на основание Договор за преференциален безсрочен депозит №64415/23.09.2010г., както и че на същата дата В. Николова е внесла по сметката сумата от 10 000 евро, с основание „захранване на сметка“. Приел е за безспорно още, че разплащателна сметка с IBAN BG38 KORP 9220 4031 7899 01 /в лева/, с титуляр В. Г. Николова е открита на 30.12.2013г. на основание Анекс №128603/30.12.2013г. към Рамков договор за платежни услуги за потребители за откриване на банкова сметка „Евролев“ с валутна клауза, както и че на същата дата В. Николова е внесла по сметката сумата от 30 000 лв., с основание „захранване на сметка“. Счел е за установено, въз основа на заключението на съдебно – счетоводната експертиза, че в периода от 02.01.2014г. до 15.05.2014г. от банковата сметка на ищцата, са извършени преводи на парични суми в полза на трети по делото лица. Констатирал е наличието на възражение на ищцата до „КТБ“ АД /н./ с вх. № Н2310-4354/19.12.2014г., с което се претендира заплащане на сумите по влоговете поради неразрешени

транзакции. По отношение на оспореното авторство на подписа за наредител в платежните документи апелативният съд е съобразил приетата във въззивното производство съдебно – графологична експертиза и е счел като безспорно установено обстоятелството, че подписът не е на ищцата.Съобразил е и обстоятелството, че с решение от 06.11.2014г. Управителният съвет на БНБ е отнел лиценза за извършване на банкова дейност на „КТБ“ АД, като с решение № 664/22.04.2015г. по т.д. № 7549/2014г. на Софийски градски съд е обявена неплатежоспособността на банката и същата е обявена в несъстоятелност. Според въззивния съд, съобразно разпоредбите на § 1, т.1 и т.3 от ДР на ЗГВБ /отм./, при определяне на размера на гаранцията, дължима от Фонда за гарантиране на влоговете в банките, следва да бъдат взети предвид всички постъпления по депозитната или разплащателната сметка на вложителя в резултат на обичайни банкови сделки, заедно с начислените лихви, стига те да са до размера от 196 000 лв. и да не са налице предвидените в чл.5 от ЗГВБ /отм./ изключения. Изложил е съображения, че така предвиденото в закона задължение за Фонда е за пълно изплащане на задълженията на съответната банка към нейните вложители до гарантираните размери, а не за изплащане на общия размер на наличните парични средства по банковите сметки, нито наличност на влога към 06.11.2014г. В тази връзка е изтъкнал, при позоваване на заключението на съдебно – счетоводната експертиза, че обичайните банкови сделки, извършени от ищцата, са единствено внесените 30 000 лв. на 30.12.2013г., внесените депозитни средства в размер на 10 000 евро на 26.07.2013г.; получаването на каса на 9 500 евро на 26.07.2013г. и внасянето на каса на 12 000 евро на 05.08.2013г. – всичките изпълнени от В. Николова. Според въззивния съд не е налице основание от размера на гарантираните суми да бъдат изключени тези, които са били изтеглени от трето лице, вследствие на неразрешена платежна операция, доколкото банката като доставчик на платежна услуга дължи изплащането на депозита във вида, в който е вследствие на всички постъпления по депозитната или разплащателната сметка на вложителя в резултат на обичайни банкови сделки, заедно с начислените лихви, а задължението на Фонда да възстанови на вложителя вложените средства до гарантираните размери е обусловено единствено от невъзможността на банката да стори това по причини, пряко свързани с нейното финансово състояние. Достигнал е до извода, че на основание чл.57 от ЗПУПС /отм./ банката е дължала възстановяване на стойността на неразрешената операция, както и възстановяване на платежната сметка на вложителя в състоянието, в което тя би се намирала преди изпълнението на платежната операция, като предвид съществуващата по смисъла на чл.20, ал.1 от ЗГВБ неспособност сама да стори това поради причини пряко свързани с финансовото й състояние, е налице задължение на Фонда да изплати стойността на вложените средства до гарантирания размер от 196 000 лв. Като е приел за безспорно, че не е налице уведомяване по смисъла на чл.55, ал.2 от ЗПУПС, тъй като доставчикът на платежни услуги не е изпълнил задължението си за предоставяне на информация за платежната операция, въззивният съд е намерил, че преклузивният срок за упражняване на правата на вложителя по чл.55, ал.1 от ЗПУПС не е започнал да тече за ищцата. Счел е за неоснователно и релевираното от Фонда възражение, че предявеният иск е погасен поради изтичане на кратката тригодишна давност по чл.111, б.„з“ от ЗЗД. Изтъкнал е, че за претендираното от ищцата вземане е приложима общата петгодишна давност, тъй като отговорността на ответника не е за обезщетение за вреди от неизпълнението на доставчика на платежни услуги, а за реално изпълнение на задълженията по договора за банков влог. С оглед на това и при съобразяване на заключението на съдебно – счетоводната експертиза, апелативният съд е заключил, че са налице основания за ангажиране на отговорността на ответника за сумата от 26 376,52 лв. - неизплатена част от гарантирания размер от 196 000 лв. по Договор за преференциален депозит № 64415/23.09.2010г., както и сумата от 30 065,44 лв. - неизплатена част от гарантирания размер от 196 000 лв. по Анекс № 128603/30.12.2013г.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на Фонда за гарантиране на влоговете в банките
Въпросите по т.1,2,3, 8 и 9 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване биха могли да се обобщят като въпрос относно съдържанието на понятието „влог“ по смисъла на ЗГВБ /отм./ и ЗБН. Въпросът е от значение за спора, поради което е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, но касаторът не е обосновал наличието на въведените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Последователно в практиката си ВКС приема, че понятията "влог" и "вложител" по смисъла на действащия ЗГВБ, както и по смисъла на отменения ЗГВБ, са ясно дефинирани и не създават затруднения на съдилищата при тълкуването и прилагането им. В пар.1, т.4 на ДР на ЗБН е дадено легално определение на вложител, като лице, което има право съгласно приложимите законови и договорни условия да получи паричните средства по банкова сметка или кредитните салда, произтичащи от временните положения в резултат на обичайни банкови сделки. По смисъла на ЗГВБ /отм/ "влог" са парични средства по банкова сметка независимо от нейния вид, открита на името на едно или повече лица, или кредитни салда, произтичащи от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки, които парични средства или кредитни салда банката е длъжна да плати обратно на вложителя съгласно приложимите законови и договорни условия. – пар.1, т.1 от ДР на ЗГВБ /отм./ Според дефиницията в действащия ЗГВБ „влог“ е кредитно салдо, което се получава в резултат на средства, оставени по сметка, или от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки, които банката е длъжна да плати съгласно приложимите законови и договорни условия – пар.1, т.1 от ДР на ЗГВБ, а вложител е титулярът или в случаите на съвместен влог – всеки от титулярите на влога – пар.1, т.6 от ДР на ЗГВБ.
Влогът е дефиниран като „парична сума“ или като „кредитно салдо“, което банката е длъжна да плати съгласно приложимите законови и договорни условия, независимо дали салдото се получава в резултат на средства, оставени по сметка, или от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки. Следователно както в действащия, така и в отменения Закон за гарантиране на влоговете в банките /обн.ДВ бр.49/98г., отм. ДВ бр.62/2015г./ законодателят не е обвързал понятието за влог само със сключен договор за банков паричен влог по смисъла на Търговския закон (чл.421 и сл.), а и с други хипотези, при които се формират кредитни салда, респ. налични са средства, които банката трябва да плати на вложители. Следва да се съобрази и дефиницията на понятието „влог“, дадена в § 1, т.2 от ЗКИ, която обхваща всички сделки, при които банката приема пари със задължение за обратно плащане. Това налага извода, че в банковото законодателство понятието „влог“ е с по-широко съдържание от договор за банков паричен влог по смисъла на Търговския закон, като обхваща и други приети от банката парични средства, например приети по силата на договор за разплащателна сметка.
Не е налице и твърдяното от касатора противоречие с актове на Съда на ЕС - решение от 22.03.2018г. по съединени дела С-688/15 и С-109/16, а по трети въпрос – с т.84 от решение от 21.12.2016г. по дело С-76/15, § 8 от решение от 13.11.1990г. по дело С-106/89 и решение по дело С-14/83. С първото посочено от касатора решение СЕС се е произнесъл относно съдържанието на понятието „депозит“ по смисъла на чл.1, точка 1 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити, изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009г. В т.87 от решението от 22.03.2018г. Съдът на ЕС е посочил, че към втората хипотеза на „депозит“ по смисъла на чл.1, точка 1 от Директива 94/19/ЕО - „кредитно салдо, което се получава в резултат на средства, оставени по сметка, или от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки“ се отнасят вземанията към кредитна институция за парични средства на вложители, които средства са използвани за една или няколко „обичайни банкови сделки“ и се намират в произтичащо от тези сделки временно положение. Даденото от СЕС разрешение не обхваща въпроса дали при неразрешените платежни операции е налице използване на средства на вложител за обичайна банкова сделка, изразяваща се в предоставяне на платежни услуги. От друга страна въззивният съд не е изразил становище, че неразрешените платежни операции съставляват „обичайни банкови сделки“ по смисъла на Директивата, а е приел, че е налице парично вземане към банката, възникнало по силата на изрична нормативна разпоредба - чл.55 ал1. от ЗПУПС /отм./ по повод изпълнението на банкови сделки между банката и вложителя / както по договор за влог, така и по договор за разплащателна сметка/. Не е налице и противоречие с т.84 от решение от 21.12.2016г. по дело С-76/15, доколко с него СЕС се е произнесъл относно това, дали Директива 94/19/ЕО задължава държавите да приемат схема за гарантиране на дяловете в действащи във финансовия сектор лицензирани кооперации, а в настоящата хипотеза се касае за парично вземане, възникнало вследствие поверяване на парични средства на банка.
Четвъртият и петият от поставените въпроси са обусловени от твърдението на касатора, че въззивният съд, възприемайки различни от посочените от СГС подлежащи на доказване факти, очевидно е намерил за неточен направения от първоинстанционния съд доклад, но не е указал на касатора да ангажира доказателства, че отговорност на банката не е налице. Съгласно задължителните разяснения в т.2 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. ОСГТК на ВКС въззивният съд не следи служебно за допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба или отговорът към нея съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по чл.146 от ГПК, тъй като характерът на въззивното производство изключва повтаряне на действията, дължими от първата инстанция, а дължи даване на указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства. В случая във въззивната жалба се съдържат оплаквания за необоснованост на изводите, направени от съда въз основа на събраните доказателства и за неправилно приложение на материалния закон. Също така жалбоподателката В. Николова е изложила оплаквания относно неправилно разпределение на доказателствената тежест от страна на първоинстанционния съд, като е въвела твърдения, че съгласно чл.56 ал.1 от ЗПУПС /отм./ доставчикът на платежната услуга носи доказателствената тежест да установи автентичността на платежната операция. Същевременно е изложила и доводи, че са налице допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, вследствие на които е била лишена от възможността да ангажира доказателства в подкрепа на тезата си, а именно отказано е да бъде назначена графологична експертиза за установяване авторството на подписите в платежните нареждания, с които е разпоредено извършване на преводи от нейните сметки в полза на третите лица. Въззивният съд е счел, че са налице предпоставките на чл.266 ал.3 от ГПК и е назначил поисканата експертиза. По този начин относимите доказателства относно спорния въпрос дали се касае за неразрешена операция са били събрани във въззивното производство, като е без значение дали това е станало по почин на страната, която носи доказателствената тежест за това или по почин на насрещната страна. Различният краен извод на въззивния съд по основателността на иска се дължи не приложение на последиците на чл.154 ал.1 от ГПК - приемане за недоказан на факт, за който ответникът носи доказателствена тежест, а на различно тълкуване на приложимите материалноправни норми и на анализа на събраните по делото Следователно въззивният съд не е приел за недоказан факт от решаващо значение за делото, по отношение на който страните са били лишени от възможност да изразят становища и да ангажират доказателства. Поради това не се установява и противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора практика на ВКС.
Въпросите по т.6 и т.7 от изложението като относими към правомощията на въззивната инстанция са обуславящи за изхода на спора. По отношение на тях също не се установява поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т.1, т.2 и т.3 на ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, задължение на въззивния съд е да се произнесе по всички доводи на страните и да обсъди всички допустими и относими доказателства, ангажирани по делото, при съобразяване въведената с чл.154 ал.1 от ГПК доказателствена тежест и допустимите според ГПК доказателствени средства, както и да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, формирайки свои правни изводи по съществото на спора и по приложението на закона. Съгласно последователната, трайно установена практика на Върховния касационен съд, съдът основава решението си на приетите за установени обстоятелства по делото; при спор относно фактите, в мотивите към решението обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, касаещи отговорността на „КТБ“ АД към ищцата за извършени неразрешени платежни операции, обуславяща гаранционната отговорност на касатора ФГВБ. Не кореспондира с мотивите на въззивното решение оплакването на касатора, че съдът е взел предвид само заключението на съдебно – графологичната експертиза. Обсъдено е подробно съдържанието на всички писмени и гласни доказателства, заключението на съдебно – счетоводната експертиза, както и възраженията на страните във връзка с приложението на чл.55 и чл.57 от ЗПУС /отм./.
Последният поставен от касатора ФГВБ въпрос също не съответства на изводите на въззивния съд, поради което не изпълнява общото изискване на чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касация. Въпросът изразява тезата на касатора, че не носи отговорност за заплащане на гаранция, тъй като отговорността на банката към ищцата – вложител е била погасена по давност или на друго, предвидено в закон основание. Тази теза не е споделена от въззивния съд, който при преценка на събраните по делото доказателства е приел, че по отношение на ищцата изобщо не е започнал да тече преклузивният срок по чл.55 ал.1 от ЗПУПС за предявяване на правата й, както и че по отношение на претенцията й е приложим петгодишен давностен срок.
С оглед изложеното не са налице сочените от касатора „КТБ“ АД /н./ основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По касационната жалба на „КТБ“ АД /н./
Въпросът по т.1.1 и въпросът по т.2 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК не отговарят на общия критерий за достъп до касация, тъй като са формулирани хипотетично и не са свързани със спорния въпрос в производството, а именно кои парични вземания към банката са обхванати от системата за гарантиране на влоговете, регламентирана в ЗГВБ и ЗБН. Въпросът по т.1.2 също не е обуславящ за изхода на производството, доколкото между страните не е спорен въпросът за момента, към който следва да се определи размера на вземането на ищцата, а дали самото вземане съставлява вземане на вложител, изплащането на което е гарантирано от Фонда за гарантиране на влоговете в банките съгласно чл.9 ал.1 от ЗГВБ / чл.4 и чл.8 т.3 от ЗГВБ /отм./.
Трети и четвърти въпрос в касационната жалба не са обсъждани от въззивния съд и съответно не се явяват обуславящи за изхода на производството. Същите изразяват разбирането на касатора, че тъй като по делото са налице данни за извършването на противоправно деяние и от друга страна поради откритото производство по несъстоятелност на банката липсват вътрешни структури, проследяващи плащанията и съответствията им с вътрешни правила и процедури, то правомерността на платежните операции със средствата по сметките на ищцата следва да се установи в наказателно производство. По поставените въпроси не е обоснована и допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Съгласно постоянната съдебна практика, която настоящият състав споделя / определения по ч.гр.д. №6790/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о., ч.гр.д. №7165/ 2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о., ч.т.д. №692/2012г. на ВКС, ТК, I т.о. и ч.т.д. №592/2012г. на ВКС, ТК, І т.о. /, самото наличие на прокурорска преписка за разследване наличието на престъпление не е основание за спиране на гражданско съдопроизводство, предмет на изследване в което е същото деяние. Необходимо е в хода на гражданското производство разглеждащият иска съд да е попаднал на обстоятелства, относими към евентуално престъпление, установяването на което е от значение за правилното разрешаване на правния спор и което не би могло да се извърши в самото гражданско съдопроизводство. В случая изходът на досъдебното производство, образувано по повод извършването на неразрешените платежни операции, би било без значение за изхода на настоящото исково производство, по което извършителят на увреждането не е страна. За ангажирането на отговорността на банката и за гаранционната отговорност на Фонда е без значение кое е конкретното лице, подписало платежните нареждания, с които са извършени неразрешените платежни операции със средства от сметките на ищцата. Обуславящ основателността на предявения иск е само фактът, че подписите в платежните нареждания не са положени от ищцата, титуляр на влога, съответно същите съставляват неистински документи, което е установено по безспорен начин в производството по настоящото дело.
С оглед изложеното не са налице сочените от касатора „КТБ“ АД /н./ основания по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Неоснователни са твърденията в двете касационни жалби за наличието на основанието по чл.280 ал.2 чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, тъй като касационните жалбоподатели се позовават на аргументите за неправилност на атакувания акт, изложени в касационната жалба, без да излагат доводи за наличието на особени съществени пороци, водещи до очевидна неправилност.
При този изход на спора касаторът Фонд за гарантиране на влоговете в банките следва да бъде осъден да заплати на ответницата по касация направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лева.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №11710/28.07.2020г. по т.д. №3374/2019г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, VI състав.
ОСЪЖДА Фонд за гарантиране на влоговете в банките[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на В. Г. Николова [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], [жилищен адрес] сумата 2400 лева /две хиляди и четиристотин лева/ - разноски за касационната инстанция
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.