Р Е Ш Е Н И Е № 363 София, 17 декември 2015 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ МАЯ ЦОНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Мадлена Велинова изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 1175/2015 година. Касационното производство е образувано по саморъчно написано бланково искане от осъдения Д. Ц. А. за възобновяване на внохд № 333 от 2014год. по описа на Великотърновския апелативен съд, отмяна на постановеното по него решение № 23/24.02.2015год. и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав при същия съд, с основание по чл. 422, ал. 1, т. 5, във вр. чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК. В крайно пестеливото искане на осъдения са твърди, че той не е автор на престъплението, за което е признат за виновен и осъден, че съдебният акт е постановен в нарушение на чл. 303 от НПК. В съдебно заседание пред ВКС служебно назначеният защитник на осъдения, а и А., лично, и в представената писмена защита поддържат искането по основанията и доводите в тяхна подкрепа, а именно: за допуснати от съдилищата съществени процесуални нарушения в дейността им по анализ на доказателствата, за неправилно изградено вътрешно убеждение за доказаност на обвинението и, в крайна сметка, за незаконосъобразност. Оплакването за явна несправедливост, изложено като алтернативно, е подкрепено с довода, че са налице условията за определяне наказанието на осъдения при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1, а не по реда на чл. 54 от НК. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение, че искането на осъдения, макар и допустимо, е неоснователно по основанията, посочени в него. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: С присъда № 64 от 12.11.2014год. по нохд № 454/2014год. на Плевенския окръжен съд подсъдимият Д. Ц. А. е признат за виновен в това, че на 22.01.2014год. в [населено място], /област/, отнел чужди движими вещи-сумата от 350.00лв., от владението на Х. И. Л. от същия град, без нейно съгласие, с намерение противозаконно да я присвои, като употребил за това сила и грабежът е придружен със средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на дясна мишична кост, с предна луксация/изкълчване/ на дясна раменна става, довело до трайно затрудняване движението на десен горен крайник, от която е последвала смъртта на пострадалата Л., поради което и на основание чл. 199, ал. 2, т. 1, предл. 2, във вр. чл. 198, ал. 1, във вр. чл. 129, ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на петнадесет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „Строг“ режим в затвор. Подсъдимият А. е признат за невинен в това, да е извършил престъплението по чл.199, ал.2, т.1, предл.2, вр. с чл.198, ал.1 от НК и при причиняване на пострадалата Х. Л. на счупване на четири броя ребра в лява гръдна половина, причинило трайно затруднение на движението на снагата, поради което и на основание чл.304 от НПК е оправдан по тази част от обвинението. Съдът не е наложил конфискация на имуществото на подсъдимия. На основание чл. 59, ал. 1 от НК от определеното наказание лишаване от свобода, съдът е приспаднал времето, през което по отношение на подсъдимия е изпълнявана мярка за неотклонение „Задържане под стража“, считано от 01.02.2014год. Подсъдимият Д. А. е осъден да заплати: -На Т. И. Л.-сумата от тридесет хиляди лева, представляваща обезщетение за причинените му от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 22.01.2014 година до окончателното й изплащане, като за разликата до 100 000 лв., искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан; - На Т. И. Л.-сумата от сто седемдесет и пет лева, представляваща обезщетение за причинените му от деянието имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 22.01.2014 година до окончателното й изплащане, като за разликата до 350.00лв., искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан; - На З. И. В.-сумата от тридесет хиляди лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, вследствие на деянието, ведно със законната лихва, считано от 22.01.2014 година и до окончателното й изплащане, като за разликата до 100 000 лв., искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан; Съдът се е разпоредил по веществените доказателства и произнесъл по направените деловодни и съдебни разноски, както и по дължимата на държавата такса върху размера на уважените искове, които присъдил в тежест на подсъдимия. С решение № 23 от 24.02.2015год. по внохд № 333/2014год. на Великотърновския апелативен съд, образувано по протест на прокурора и жалба на подсъдимия, присъдата е изменена, като е прието за доказано първоначално предявеното обвинение, че при извършване на деянието А. е причинил на пострадалата и счупване на четири ребра в лявата гръдна половина, което е довело до затрудняване движението на снагата. В останалата част присъдата е потвърдена. Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Предмет на искането е акт, попадащ в категорията на визираните в чл.419 от НПК и чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК и е направено в законоустановения срок по чл. 421, ал.1 от НПК, но разгледано по същество, е неоснователно. От фактическа страна двете съдилища са приели, че пострадалата Л. е била възрастна и трудно подвижна жена, която се е придвижвала с патерици или с чужда помощ, за което подсъдимият е знаел от предишни посещения в дома й, когато, срещу заплащане, й помагал в домакинската работа. Подсъдимият разбрал, че пострадалата има пари, които съхранявала в нощно шкафче в стаята, където спяла. Около 19.30 часа на 22.01.2014год., след като разбил рамката на прозореца на приземния етаж, подсъдимият влязъл в дома на пострадалата с намерението да отнеме наличните й пари. Там, на легло в близост до прозореца, лежала Л., която чула шума и запитала кой е, но подсъдимият не отговорил, а се насочил към нощното шкафче до леглото, отворил чекмеджето му и взел сумата от 350лв, като продължил да търси пари в стаята. При този шум, пострадалата се надигнала от леглото и се опитала да задържи подсъдимия, но той я хванал за дясната ръка, с която се придържала за леглото, извил я, в резултат на което дясната мишична кост се счупила. Едновременно с това, подсъдимият силно притиснал лявата гръдна половина на Л., при което й счупил четири ребра, довело до трайно затрудняване движението на снагата. От причинените й увреждания, Л. се свлякла на колене пред леглото, без възможност да се изправи и да потърси помощ. По обратния път, от който влязъл, подсъдимият напуснал жилището с отнетите пари, като прозорецът на стаята останал широко отворен. Ниската нощна температура, лекото облекло и невъзможността на пострадалата да се придвижи, довели до преохлаждане на тялото й, вследствие на което, след около 3- до 4 часа от деянието, тя починала. Основното възражение на осъдения е, че той не е автор на грабеж, а на кражба на сумата от 350лв.от дома на пострадалата, извършена около обяд на инкриминираната дата и не е имал, каквото и да било физическо съприкосновение с пострадалата, която, в този момент, не разбрала за деянието му. В подкрепа на тезата си осъденият сочи, че след кражбата, след обяд, той отишъл в пункт на „Енергото“, за да плати с парите на пострадалата ползваната електроенергия, за да бъде пуснат тока в обитаваното от него жилище. Осъденият твърди, че това обстоятелство от съществено значение за разкриване на обективната истина и представляващо алиби, че не е извършил грабежа, не е било проверено от съда, с което е ограничено правото му на защита, да иска събиране на доказателства, които опровергават предявеното му обвинение. Доводът на осъдения е неверен и несъстоятелен. Двете предходни инстанции са направили всичко възможно да изследват версията, лансирана от подсъдимия, и след събирането на съответните доказателства, с пълно основание са я отхвърлили като недостоверна, защото, видно от приложените на л. 169 и л. 193-194 от наказателното дело писма от [фирма] е установено, че титуляр на партидата на обекта в [населено място], [улица], е Г. М. Б. /дядо на осъдения/ и по нея, през м. януари 2014год. са постъпили плащания само на 04.01.2014год. и 14.01.2014год. Изложеното сочи, че съдът е уважил доказателственото искане на осъдения и не е допуснал ограничение на правото му на защита. От друга страна, данните в справките са опровергали защитната му позиция, че отнетите пари са послужили за плащане на задължения към електроразпределителното дружество на 22.01.2014год., както и твърдението, че деянието/признатата от А. „кражба“/ е извършено в обедните часове, не вечерта. Разпитан пред съдия на досъдебното производство, подсъдимият е обяснил как е проникнал в тъмната част на денонощието в дома на пострадалата-като разбил рамката на прозореца, вследствие на което наредените на вътрешния перваз саксии паднали на пода и се счупили. Последователно А. е разказал действията си по отнемането на паричната сума; за уплахата на пострадалата и реакцията срещу неканения посетител, за опитите й да го спре и за виковете за помощ, но отрекъл да е имал физическо съприкосновение с пострадалата и да я е наранил. Процесуалната законосъобразност на постановените осъдителни актове се оспорва от гледна точка на забраната, визирана в чл. 116, ал. 1 НПК. Няма спор, че НПК забранява в основата на осъждането на обвиненото лице да са единствено неговите признания, като в тази насока не се прави разлика между съдебни или предпроцесни признания. От друга страна, направените признания на обвиненото лице за конкретни факти може да бъде включено в доказателствената съвкупност и да послужи при решаване на делото, като процесуалният закон задължава съда да провери достоверността на това признание и едва след това, да го приеме като годен източник на доказателства. Проверката за достоверността на посочените обяснения е извършена, не само, предвид формалната последователност на отразените в тях събития, но и предвид останалите доказателствени средства. Съдът е проследил пълното съответствие между описанието, което подсъдимият е направил - за начина, по който е проникнал в дома на пострадалата, преодолявайки прозореца чрез разбиване; обстановката в дома; облеклото на пострадалата и нейното месторазположение; начинът, по който я е оставил след събитията; обстоятелства, които напълно съответстват на установеното и възпроизведено от няколкото протоколи за оглед и чрез показанията на свидетелите Е. и К.. Безспорно, че в обясненията си, дадени пред съдия на досъдебното производство, подсъдимият омаловажава своята съпричастност към деянието, като дава обяснения за извършена кражба, но не и за грабеж. Тази защитна теза детайлно е разгледана от предходните инстанции и правилно е отхвърлена. Опровергаването й се дължи в голяма степен на установеното от съдебно-медицинските експертизи, категорично утвърдили механизма на причиняване на телесните увреждания и за причините за настъпването на смъртта на пострадалата. Вярно е, че признанията на осъдения К. заемат съществен дял от доказателствената основа, върху която е изградено обвинението, възприето и от решаващия съд. Не е вярно, обаче, че осъждането му се основава само на неговите самопризнания от досъдебното производство. Съдът не се е доверил безкритично на обясненията на А. от досъдебното производство, а е кредитирал само тази част от тях, която се подкрепя и чрез други доказателствени средства. С основание не са възприети обясненията, дадени в съдебното следствие и изграждащи защитната му версия, като точно са посочени и причините, поради които тези обяснения са приети за недостоверни, при установената непоследователност и противоречивост, включително и в обясненията на подсъдимия по съществени обстоятелства - за времето на посещение в дома на пострадалата и за разпореждането с паричните средства, които отнел от нея чрез „кражба“. Направеното заключение за съпричастността на подсъдимия към извършеното деяние е основано, не само, на тези обяснения, приобщени по реда на чл. 279, ал. 1, т. 3 от НПК, на които първоинстанционният съд е дал вяра, но и на други, надлежно събрани гласни и писмени доказателства. Изводите относно предмета на доказване, в това число и за авторството, са направени от съда след съпоставянето на обясненията с останалите доказателствени източници /свидетелските показания, протоколите за оглед, констатациите на компетентните и обосновани съдебно-медицински експертизи, дали заключение за медико-биологичния характер на причинените на пострадалата телесни увреждания, представляващи средна телесна повреда, и за пряката причина довела до леталния й изход-преохлаждане на тялото от атмосферните условия/, които - макар и косвено, са потвърдили участието на подсъдимия в престъпното посегателство. Затова, тезата за допуснато процесуално нарушение по чл. 116, ал. 1 НПК, трябва да бъде отхвърлена. На следващо място, твърдението, че присъдата и въззивното решение са основани на възпроизведеното чрез други доказателствени средства самопризнание, направено извън рамките на процеса, е голословно. Решаващите по фактите съдебни инстанции не могат да бъдат упрекнати поради включването в доказателствената съвкупност на показанията на оперативните служители П. Х. Е. и К. Г. К., които разговаряли /”провели беседа”/ с подсъдимия, непосредствено след задържането му за 24часа по ЗМВР в РУП [населено място], пред които той последователно е разказал за времето и начина, по който влязъл в дома на пострадалата, че е бил с поставени ръкавици, както и това, че при опита й да го възпре, той е блъснал Л. и тя паднала на пода. На стр. 12 от мотивите на присъдата окръжният съд подробно се е занимал с тези показания и е обяснил защо кредитирането им не е в противоречие с процесуалните правила за събиране на доказателства. Преди всичко, тези показания не са третирани като доказателства, а като доказателствени средства. Те са възпроизвели доказателствения факт – предпроцесните изявления на подсъдимия за съпричастност към извършеното. Този доказателствен факт /на признанието/ е производно доказателство и е включено в процеса, не с цел да бъдат подменени първични доказателства, а с оглед проверката на същите. Въззивният съд, на свой ред, също не е намерил основание за ревизия на това становище, защото свидетелите Е. и К. са били ангажирани с разкриване на престъплението и показанията им отразяват личните им възприятия в този процес, а не описват процесуално следствени действия, попадащи в правомощията на разследващите органи. Съдът е ценил показанията на свидетелите, само и единствено, като източник на косвени доказателства, отразяващи чужди възприятия за правнозначимите факти. Данните от „беседата” са обсъдени по същия начин, както и тези от обясненията пред съдия - в контекста на целия доказателствен материал с отчитане на стремежа на подсъдимия да намали степента на личното си участие в разследваната престъпна дейност. Не е подминат и друг момент от защитната теза на подсъдимия: че извънпроцесуалните обяснения, дадени от него, са изтръгнати от полицейските служители посредством принуда и заплахи. Тези обяснения за начина на проникване в жилището на пострадалата-чрез разбиване рамката на прозореца, при което поставените от вътрешната страна на прозореца саксии паднали, за това, че е взел парите от чекмеджето на нощното шкафче, което останало отворено, съответстват на обстановката, установена при извършения на 30.01.2014год. оглед на местопроизшествие и отразени в протокола за това процесуално следствено действие и са твърде детайлни и конкретни обстоятелства, които, няма как, да бъдат възпроизведени, ако не са резултат от негово въздействие и сетивно възприемане. Изложеното сочи, че вътрешното убеждение на съда по фактите е базирано на доказателства, събрани изцяло по реда на НПК. Те по несъмнен начин установяват дейност, правилно квалифицирана като престъпление „грабеж“. При всичко казано, настоящият съдебен състав намира, че направените възражения за нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност на съда с оглед отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, са неоснователни. Заявеното нарушение на материалния закон, поддържано и от служебната защита, е немотивирано. Така, както е изложено в жалбата, то е производно от доводите за неправилно изградено вътрешно убеждение на съдилищата. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК има свое съдържание и ако се претендира нарушаване на материалния закон, доводите следва да бъдат във връзка с неправилното тълкуване на НК, а не за погрешни доказателствени изводи. В жалбата не са развити конкретни оплаквания за незаконосъобразни правни изводи по отношение на признаците на състава на престъплението, за което А. е признат за виновен. Както бе посочено вече, при липсата на пороци в дейността на съда при установяване на фактите, материалният закон е правилно приложен в рамките на тези фактически положения. Ето защо, искането на касатора за оправдаване е лишено от правно основание. Бланкетно заявеното при условията на алтернативност желание на жалбоподателя за намаляване на определената санкция с прилагане на разпоредбата на чл. 55 от НК, също не може да бъде реализирано. При индивидуализация на наказанието съдът правилно е преценил съотношението между отегчаващите обстоятелства и ограниченото присъствие на смекчаващите. Последните, не са нито многобройни, нито някое от тях се отличава с изключителност, които да правят и най-лекото, предвидено от закона наказание, несъразмерно тежко. Обемът наказателна принуда е съответен на голямата степен на обществена опасност на деянието, на дееца и на обективно установените причинени телесни повреди, които, макар и да не са в пряка причинна връзка с настъпилия летален изход, са поставили пострадалата в невъзможност да потърси помощ, поради което смъртта й е настъпила бавно и мъчително от измръзване, при което тя е изпитвала болки и ужас от неминуемата й кончина. Ето защо, не са налице релевираните от осъдения Д. Ц. А. основания за отмяна по реда на възобновяването на наказателни дела на решението на Великотърновския апелативен съд, постановено по внохд № 333/2014год. По изложените съображения и на основание чл. 425 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Д. Ц. А. за възобновяване на внохд № 333/2014год. по описа на Великотърновския апелативен съд и отмяна на постановеното по него решение № 23 от 24.02.2015год. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: