Р Е Ш Е Н И Е
№ 32
София , 27.02.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и деветнадесета година, в съставПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Теодора Гроздева при участието на секретаря Емилия Петрова
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело №1181 от 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№86/08.01.2018г., подадена от Я. И. М., М. И. М., Ш. И. М. и Н. М. Х. чрез процесуалния им представител адв.Н. В. от АК-Р., срещу решение №111/12.12.2017г., постановено от Окръжен съд-Разград по в.гр.д.№259/2017г., с което е обезсилено решението на първоинстанционния съд поради недопустимост на предявените от Я. И. М., М. И. М., Ш. И. М. и Н. М. Х. искове за признаване право на собственост върху реални части от земеделски имот – нива, находяща се в землището на [населено място], цялата с площ от 7.067 дка, представляваща ПИ №.......... и производството по делото е прекратено.
С определение №491/29.10.2018г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване е допуснато на основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК /в редакцията на разпоредбата към момента на подаване на касационната жалба/ по въпроса дали реална част от поземлен имот преди обособяването си като самостоятелен имот по реда на ЗКИР, ЗУТ, ЗСПЗЗ и др. представлява бъдеща вещ и може да бъде предмет на съдебна защита, допустим ли е иск за собственост върху реална част от поземлен имот /земеделска земя/, както и за допустимостта или за основателността на иск за признаване право на собственост има значение възможността правото на собственост върху реална част от имот /УПИ или ПИ/ да се придобие по давност и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса дали е допустимо границите на претендираната реална част от поземлени имот да бъдат определени чрез описанието им с помощта на вещо лице, ако не са материализирани на място.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторите поддържат, че неправилно въззивният съд е определил претендираната реална част от имот като бъдеща вещ, която ще бъде обособена като такава едва с постановяването на решението. Считат, че законодателството не съдържа забрана за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на реални части от имот, нито забрана за придобиване по давност на реална част от земеделска земя, която е неурегулирана и чиито граници са установени с помощта на вещите лица. Молят обжалваното решение да бъде отменено. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба И. М. И. и Г. М. И. чрез процесуалния си представител адв.К. М., изразяват становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения.
Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290, ал.1 и чл.293 ГПК, приема следното:
Н. М. Х., Я. И. М., М. И. М. и Ш. И. М. са предявили срещу И. М. И., Г. М. И. и „Агромаксинвест“ ЕАД искове за признаване за установено, че Н. М. Х. е собственик на основание наследство и давностно владение на реална част с площ от 1300кв.м. от поземлен имот №........... в землището на [населено място], а Я. И. М., М. И. М. и Ш. И. М. са собственици при равни права на основание наследство и давностно владение на реална част от същия имот с площ от 2000кв.м. с посочване и на границите на претендираните реални части, изобразени и графично в скици, изготвени от изслушаните по делото съдебно-технически експертизи.
Твърдят, че през 2001г. с влязло в сила съдебно решение №236 от 25.09.2001г. на Разградския районен съд по гр.д.№407/1999г., Н. М. Х. /ищец в производството/, И. М. Д. /наследодател на ищците Я. И. М., М. И. М. и Ш. И. М./, М. И. Д. /баща на ответника И. М. И./ и А. М. Д. /съпруга на М. И. Д. и майка на ответника И. М. И./ са признати за съсобственици на 4000кв.м. от имот ..... в землището на [населено място]. Поддържат, че тези 4 декара са обработвани от Ш. Ф. И., И. М. Я., А. М. М. /Д./ е Н. М. Х. като наследници на общия наследодател М. Я. И., още от 1984-85г. и след постановяване на решение №236/25.09.2001г. по гр.д.№407/1999г. на Разградския районен съд помежду им не е имало спорове относно това кой от тях коя част от имота да ползва, всеки знаел кое място е неговото и коя част счита за собствена, докато през 2016г. не разбрали, че И. М. И., син на А. М. М./Д./ и М. И. Д., се снабдил с нотариален акт за собственост на целия имот и заедно със съпругата си Г. М. И. продал имота на „Агромаксинвест“ЕАД. Твърдят, че всеки един от тях е придобил чрез осъществяване на непрекъснато давностно владение реална част от имота, поради което предявяват искове за признаване правото на собственост на посочените в исковата молба реални части.
С обжалваното решение е прието, че така предявените искове са недопустими.
Изложени са съображения, че правото на собственост като абсолютно вещно право винаги се свързва с конкретна вещ и за това предмет на иска за собственост може да бъде само вещ, която съществува към момента на предявяване на исковата молба. Взето е предвид, че бъдеща вещ, която още не е възникнала, може да бъде предмет на валидна сделка, ако продавачът очаква правомерно да я получи, но е прието, че такава вещ не може да бъде предмет на съдебна защита, тъй като правото на собственост върху нея все още не е възникнало и ако такъв иск бъде предявен, той ще е преждевременно заведен и затова недопустим.
Според въззивния съд е недопустимо със съдебното решение по чл.124 ГПК да се обособява вещта, която е предмет на съдебна защита, тъй като съдът може да обособява нови вещи само в делбеното производство при спазване изискванията на чл.7, ал.3 и 4 ЗСПЗЗ, но не и при разрешаване спорове за собственост, като е отбелязано, че в случая предмет на спора са части от земеделска земя – нива, които дори не отговарят на изискванията за площ съобразно чл.72 ЗН.
В допълнение е прието, че претенция за придобиване по давност на реална част от парцел е недопустима, освен когато владяната реална част се присъединява към съседен парцел и остатъкът от парцела е с лице и повърхност, необходими за обособяване на самостоятелен парцел, като настоящият случай според въззивния съд не попада в кръга на изключенията, доколкото не е налице спор за собственост върху маломерни части между съседни имоти или за неправомерно присъединен имот към друг такъв.
С оглед на това е прието, че като се е произнесъл в производство по чл.124 ГПК за правото на собственост върху части от имоти, които са обособени със заключението на вещото лице по делото, първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение.
Прието е, че същият извод се налага и по искането по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на нотариален акт за собственост. Изложени са съображения, че това искане е обусловено от наличието на материален спор за собственост и след като установителните искове по чл.124 ГПК са недопустими, такова е и искането по чл.537, ал.2 ГПК, още повече, че претенцията на ищците е била за отмяна на нотариалния акт досежно реални части от имота с площ общо 3300 кв.м., а първоинстанционният съд е излязъл извън рамките на претенцията и го е отменил в цялост.
Така изложените от въззивния съд съображения са обусловили необходимостта от допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав на Първо ГО на ВКС приема, че обстоятелството дали реална част от поземлен имот е обособена като самостоятелен имот по реда на ЗКИР и ЗУТ е относимо в определени случаи към основателността на предявения иск за собственост, но не и към допустимостта на такъв иск.
Както ОСГК на ВКС приема при обосноваване на възприетото становище в т.2 на ТР №8/23.02.2016г. по тълк.д.№8/2014г., самостоятелна е онази вещ, която може да бъде разграничена от другите вещи и когато вещта е поземлен недвижим имот /част от земната повърхност/, границите между отделните имоти са изкуствени, прокарани от човека съобразно правото на собственост. В този смисъл съгласно §5, т.2 ДР на ЗУТ и чл.24, ал.2 ЗКИР поземлен имот е част от територията /земната повърхност/, включително и тази, която трайно е покрита с вода, определена с граници съобразно правото на собственост. За да бъде разграничен един такъв имот от друг, не е нужно границите му да бъдат нанесени материално, чрез поставяне на ограда или други гранични знаци или чрез нанасяне в кадастрален или регулационен план. Достатъчно е един юридически факт да ги посочва така, че те да могат да бъдат определени.
Такъв юридически факт представлява и осъществяването на определен допустим от закона способ за придобиване правото на собственост върху недвижим имот или реално обособена част от него. И след като в обстоятелствената част на исковата молба се поддържа, че такъв юридически факт се е осъществил и има за последица обособяването на реално обособена част от недвижим имот като самостоятелна вещ, предявеният установителен иск за принадлежността на правото на собственост върху тази вещ е допустим. Преценката дали и доколко според действащите териториални и устройствени закони е допустимо обособяването на тази реална част като самостоятелна вещ чрез посочения в исковата молба придобивен способ, касае съществото на спора.
Предмет на установителен иск за принадлежността на правото на собственост може да бъде както реална част от неурегулиран поземлен имот, така и реална част от урегулиран поземлен имот и ако границите на претендираната реална част не са материализирани на място и имотът не е нанесен като самостоятелен в действаща кадастрална карта или ПУП, тези граници могат да бъдат определени чрез описанието им и с помощта на вещо лице в хода на разглеждане на делото. В този смисъл разрешение е дадено в решение №254/21.05.2010г. по гр.д.№4/2009г. на Първо ГО на ВКС, което настоящият състав напълно споделя и което следва да намери приложение и по настоящето дело.
В случая в исковата молба е посочен предвиден в ЗС придобивен способ /изтекла до предявяването на иска придобивна давност/, чието осъществяване има за последица придобиване право на собственост върху реално обособени части от недвижим имот, за който се поддържа, че е неурегулиран. Твърди се, че реалните части от имота са обособени като самостоятелни вещи преди 2016г. и се търси съдебна защита на вече придобити /по твърдения на предявилите иска лица/ права, а не както е приел въззивният съд на реални части, които да бъдат обособени като такива със съдебно решение. Претендираните реални части от имота са надлежно индивидуализирани с графично изобразяване на техните граници на скица към заключение на изслушана по делото съдебно-техническа експертиза, което ги прави годен за защита по реда на чл.124, ал.1 ГПК обект.
По така изложените съображения следва да се приеме, че обжалваното решение е неправилно и по реда на чл.293, ал.3 ГПК същото следва да бъде отменено, като делото бъде върнато за ново разглеждане от друг въззивен състав на Окръжен съд-Разград за постановяване на решение по съществото на спора. Разноски в настоящето производство не следва да бъдат присъждани. По разноските за воденето на делото във ВКС въззивният съд следва да се произнесе при повторното разглеждане на делото на основание чл.294, ал.2 ГПК.
По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение №111/12.12.2017г., постановено от Окръжен съд-Разград по в.гр.д.№259/2017г. и
ВРЪЩА делото на друг въззивен състав на Окръжен съд-Разград за произнасяне по съществото на спора.
Решението е окончателно. Председател: Членове: |