О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 162 гр. София, 04.07.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, ІV гражданско отделение, в открито заседание на четиринадесети юни две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА АНЕЛИЯ ЦАНОВА при участието на секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Цанова ч.гр. д. № 749 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. Г. Х. срещу определение № 3871/23.11.2020г. на ОС- Варна, постановено по ч. гр. дело № 3068/2020г., с което е потвърдено определение № 260568/04.09.2020 г. на РС-Варна, 21 състав по гр.д. № 4123/2020г., с което е оставено без уважение възражението на К. Г. Х. за неподсъдност на спора на българския съд по предявените от И. Д. Г. искове с правно основание чл.127, ал.2 СК, чл.143 СК и чл.149 СК. Твърди, че въззивното определение е неправилно, тъй като съдът се е произнесъл по въпроса за международната компетентност на българския съд без да положи усилия за изясняване на релевантните обстоятелства и прецени новите доказателства. Иска се обжалваното определение да бъде отменено, като производството по делото бъде прекратено като неподсъдно на българския съд, „алтернативно“- да бъде върнато на въззивната инстанция с указания относно събиране на доказателства и нова тяхна преценка. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК частният жалбоподател навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т.3 ГПК. С писмения си отговор ответникът по частната жалба И. Д. Г. иска частната жалба да де оставена без разглеждане като подадена срещу определение, което не попада в хипотезата на чл.280, ал.3 ГПК и след законноустановения срок, евентуално- без уважение. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК /подадена е по електронен път на 09.12.2020г. в 21:27 ч., в който случай относно спазването на срока приложение намират разпоредбите на чл.62, ал.2, изр.1, вр. чл.62, ал.1, изр.1 от ГПК, съгласно които последният ден на срока продължава до края на двадесет и четвъртия час/, от страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване, съгл. изричната разпоредба на чл.28 КМЧП съдебен акт, поради което е допустима. За да потвърди обжалваното определение, въззивният съд е приел, че относно международната компетентност на българския съд да разгледа и реши спора за предоставяне на родителските права са приложими разпоредбите на чл.8- 15 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. на Съвета от 27.11.2003г., а относно издръжката- Регламент /ЕО/ № 4/2009 г. Изложил е че в случая родителите и детето са български граждани, като още преди 21.02.20г., бащата и детето живеят на територията на Р.България- удостоверение № 24/24.02.2020 г., издадено от ДГ „Мир“- [населено място]. Детето има основна връзка с България, където е родено, при липсата на данни да е живяло извън семейството си, като след завръщането си в страната е записано и посещава детска градина и има избран личен лекар, а бащата работи в строителството. Дори да се приемело, че определянето на обичайното местопребиваване на детето е невъзможно, то по см. на чл.12 от Регламент /ЕО/ №2201/2003г. следвало да се приложи правилото на чл.13 §1 от Регламента. Относно представените от особеният представител с частната жалба документи на немски език е приел, че първонистанционният съд е този който следва да изиска оригиналите на тези документи или поне четливи и в цялост техни преписи, съпроводени с превод, с цел преценката наличието на предпоставките на чл.18 и чл.19 от регламента и предприемане на съответните действия. С определение № 74 от 24.02.2022г., постановено по гр.д. № 749/21г., ВКС, ІV гр. отд. е допуснал касационно обжалване на въззивното определение по въпроса: „Следва ли съдът да назначи преводач за сметка на бюджета при представени от особения представител, назначен по реда на чл.46, ал.7 ГПК, документи на чужд език?“. Отговорът на въпроса е даден по задължителен начин с т.7 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 6/2012г., с което е прието, че държавните такси и разноски по делото не се дължат от особеният представител на ответника по чл. 47, ал. 6 ГПК, а от представляваната от него страна страната; такси и разноски се присъждат от съда с решението по спора, като се възлагат на съответната страна, съобразно изхода на делото. В случая, отказвайки да допусне превод на представените с частната жалба писмени доказателства за установяване на факти, свързани със дължимата от съда служебна проверка на своята компетентност, въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, което обаче не се е отразило на правилността на постановеното от него определение. Общата компетентност по искове за родителска отговорност е определена в чл. 8 на Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. по обичайното местопребиваване на детето към момента на сезиране на съда. В практиката на СЕС- решение от 22.12.2010г. по дело № С- 497/10 и решение от 02.04.2009 г. по дело № С-523/2007, е разяснено, че понятието „обичайно пребиваване” по смисъла на чл. 8, пар. 1 на Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда, като следва да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. Националната юрисдикция следва да установи обичайното пребиваване на детето при отчитане на всички фактически обстоятелства, специфични за конкретния случай, както и че обичайното пребиваване на едно дете се намира на мястото, където е центърът на неговите интереси, като престоят на детето в определена държава не трябва да бъде непрекъснат, за да се приеме, че там е неговото обичайно местопребиваване. Настоящият състав на Върховният касационен съд приема, че обстоятелството, че към момента на предявяването на иска относно родителските права- 22.04.2020г., малолетното дете Д. И. Д. живее, заедно с своя баща в [населено място], Р. България, където, считано от 21.04.20220г., посещава вече и детска градина и има избран личен лекар, определя неговото обичайно местопребиваване в Р.България и международната подведомственост на предявените искове за родителска отговорност на българските съдилища. Не е налице и изключението на чл.9 на Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. за запазва компетентността по предишното обичайно местопребиваване на детето, като видно от извършения в касационното производство превод на представените с частната касационна жалба документи на немски език, на 24. 10.2019г., РС- Инсбрук, Австрия е взел решение по подаденото от бащата заявление за получаване на настойничество, с което на бащата и бабата по бащина линия е даден 14 дневен срок за посочване адрес на майката и е констатирано, че „Страните се отказват от изготвяне на решението и от правни средства“. Не са изпълнени и условията за предоставяне на компетентност по чл.10 от регламента /не се касае за отвличане на дете/ и по чл.12 от регламента /майката- ответник с отговора на исковата молба изрично е оспорила международната компетентност на българския съд/. С оглед на изложеното и Върховният касационен съд, О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3871/23.11.2020г. на ОС- Варна, ГО, 5 състав, постановено по гр.д. № 3068/2020г. ПОТВЪРЖДАВА определение № 3871/23.11.2020г. на ОС- Варна, ГО, 5 състав, постановено по гр.д. № 3068/2020г. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/.