5 Р Е Ш Е Н И Е № 161 Гр.София, 03.02.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова ЧЛЕНОВЕ: Тотка Калчева Вероника Николова при секретаря Петя Кръстева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1934 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. И. Р., [населено място] срещу решение № 2253/06.12.13г., постановено по в.гр.д.№ 2620/13г. от Софийския апелативен съд, с което е оставено в сила решение от 16.04.13г. по гр.д.№ 3167/06г. на Софийския градски съд за отхвърляне на предявения от касатора против ДФ „Земеделие”, [населено място] иск за признаване за установено на основание чл.97, ал.1 вр. чл.254 ГПК /отм./, че К. Р. не дължи сумата от 18245 лв., за която е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 07641/03г. от Софийския районен съд. Касаторът поддържа, че решението е неправилно и моли за неговата отмяна на основание чл.281, т.3, пр. 2 и пр.3 ГПК и за постановяване на ново решение, с което предявеният отрицателен установителен иск да се уважи. Ответникът ДФ „Земеделие”, [населено място] не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира следното: За да постанови обжалваното решение въззивния съд е приел, че на 02.04.01г. между страните е сключен договор за целева финансова линия, включваща субсидия за реколта 2001г., по силата на който 80 % от стойността на закупения посадъчен материал се заплаща от фонда по сметка на регистрирания производител, издател на фактура за разходите, като една част от получената парична сума подлежи на възстановяване в срок до 15.02.02г.. При неспазване на посочения срок земеделският производител дължи възстановяване на реално получените средства по договора с 3 % годишна лихва. На 28.03.01г. [фирма], [населено място] е издал фактура за закупуване от К. Р. на картофи /семе клас Б/, като подписът на фактурата не е положен от Р.. С платежно нареждане от 11.04.01г. фондът е превел по сметка на едноличния търговец сумата от 16500 лв., а с нареждане от 28.02.02г. ищецът по иска е изплатил на фонда сумата от 1922.26 лв. Изложени са съображения, че фондът е получил документите, въз основа на които е извършил паричен превод на трето за спора лице при представена фактура от ищеца за извършени разходи за закупуване на посадъчен материал. От своя страна земеделският производител е започнал подготовка за засаждане на земеделска земя, а погасяването на част от дълга представлявало признание на задължението и индиция за получаване на насрещна престация. С определение № 254/08.04.15г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по въпроса за „приложението на презумпцията, че частичното плащане е всъщност признание на иска и за възможността тази презумпция да бъде оборена от поведението на платеца”. Становището на състава на ВКС произтича от следното: С решение № 100/20.06.11г. по т.д.№ 194/10г. на ВКС, ІІ т.о. е уеднаквена съдебната практика по приложението на нормата на чл.116, б.”а” ЗЗД, като е дадено разрешение, че признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл.116, б.”а” ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. При така изразеното принципно становище в решение № 98/26.07.13г. по т.д.№ 851/12г. на ВКС, І т.о. са разгледани различни хипотези на признание на вземането от длъжника. Прието, че плащането към кредитор на ДДС по конкретни фактури с посочен в тях определен размер на задължението представлява признание на длъжника по смисъла на чл.116, б.”а” ЗЗД за пълния размер на дълга, ако е посочено, че сумата, която се плаща, представлява данък добавена стойност, начислен по конкретната фактура. Счетоводното записване на размера на задължението към конкретен кредитор във воденото от предприятието - длъжник счетоводство и извършените частични плащания на вземания по конкретни фактури /извън горната хипотеза на плащане на ДДС/ не са признание на длъжника по смисъла на чл.116, б.”а” за непогасената част от дълга. Извършеното прихващане с вземания по конкретни фактури е признание относно пълния размер на вземането по съответната фактура, само ако той е обхванат от волеизявлението на длъжника. Не е налице признание за целия размер на вземането по смисъла на чл.116, б.”а” ЗЗД в случаите, когато при прихващането волеизявлението обхваща единствено тази част от вземането по фактурата, по отношение на която настъпва компенсируемия ефект на прихващането като погасителен способ. Настоящият състав на ВКС споделя изцяло цитираната практика на ВКС и намира, че в контекста на поставения по реда на чл.280, ал.1 ГПК правен въпрос следва да се отговори, че частичното плащане от длъжника по издадена от кредитора фактура само по себе си не презюмира признание на вземането. Извод, че е налице признание на вземането от длъжника, би следвало да се обосновава с оглед на съдържанието на отправеното волеизявление и поведението на длъжника за всеки конкретен случай. По същество на касационната жалба. Основателно е касационното оплакване за необоснованост на въззивното решение съгласно чл.281, т.3, пр.3 ГПК предвид приетото за установено признание на задължението от касатора за заплащане на парична сума на ответника и съответно за получаване на насрещна престация. Тези изводи на състава на апелативния съд са формирани на база на обсъждане на представените по делото доказателства и са решаващи са крайния резултат от спора по отрицателния установителен иск, предявен по реда на чл.254 ГПК /отм./ за приемане за установено, че сумата, за която е издаден изпълнителния лист в полза на ДФ „Земеделие” не се дължи. Съобразно с отговора на правния въпрос, по който бе допуснато касационното обжалване, направеното частично плащане от длъжника на кредитора следва да се обсъди с оглед на всички обстоятелства по делото, както и при тълкуване на клаузите на договора от 02.04.2001г. Сключеният между К. Р. и ДФ „Земеделие” е за предоставяне на целева финансова линия, включваща субсидия – картофи за засаждане за консумация и семепроизводство, реколта 2001г., по силата на който фондът заплаща на земеделския производител 80 % от разходите за закупуване на посадъчен материал, а земеделският производител възстановява на фонда 60% от фактурната стойност (отпуснатия целеви кредит по договора), като при неизпълнение на това задължение в срока до 15.02.02г., той дължи реално получените средства по договора (целевата финансова линия, субсидия и 3 % лихва) за периода на срока на договора, а при неползване на посадъчния материал за засаждане на декларираните площи – възстановява на фонда дължимите средства по договора (целевата линия и субсидията). Фондът отпуска средствата по договора не пряко на земеделския производител, а чрез заплащане на стойността на посадъчния материал на регистрирания производител (търговец), който е трето лице за правоотношението, и от когото земеделският производител е закупил материала за засаждане. След сключване на сделката между търговеца и земеделския производител, последният дължи цената не на търговеца, а на фонда (60% от стойността), в което се изразява отпускането на целевия кредит по договора. С оглед на така уредените отношения по договора задължението на земеделския производител за възстановяване на кредита на фонда възниква, ако са се осъществили следните факти: сключен договор между търговеца и земеделския производител и плащане на цената по този договор от фонда на търговеца. От представените по делото доказателства се установява плащане от фонда на търговеца ( [фирма], [населено място]) на сумата от 16500 лв. с платежно нареждане от 11.01.01г. на основание „К. Р. картофи 2001г. 80%”, както и че търговецът е издал фактура на земеделския производител (К. Р.) на 28.03.01г. за „картофи /семе клас Б/ за сумата от 20625 лв. Оспорването на положения подпис на фактурата от името на К. Р. е доказано от изслушаната почеркова експертиза, поради което документът не обективира договор за продажба, по който страните да са постигнали съгласие относно вещта и цената и предметната престация да е предадена на купувача. Направеното от земеделския производител плащане на фонда по платежно нареждане от 28.02.02г. е на основание „семе картофи, главница и лихва”. Същото не би могло да се свърже с издадената фактура, доколкото не би могло да се изведе от изявлението в същата. С влязла в сила присъда по н.о.д.№ 16390/07г. на Софийския районен съд К. Р. е признат за невинен за използване (чрез представяне пред длъжностни лица на фонда) на документ с невярно съдържание фактура от 28.03.01г. Предвид и на доказаното оспорване на договора плащането не е на основание на фактурата от 28.03.01г. и съответно съгласно уговорките в договора за предоставяне на целева финансова линия от 02.04.01г., поради което същото не представлява признание за съществуване на вземане на фонда на претендираното основание и в заявения размер. По тези съображения настоящият състав на ВКС намира, че не е доказано неизпълнение на задължения на земеделския производител, от които да се изведе основание за съществуване на вземане на фонда, въз основа на което е издаден изпълнителният лист. Предявеният отрицателен установителен иск по реда на чл.254 ГПК /отм./ е основателен и следва да се уважи. На основание чл.293, ал.1, пр.2 ГПК въззивното решение следва да се отмени и да се постанови ново решение по съществото на спора. Разноски в настоящото производство не са претендирани и не е представен списък по чл.80 ГПК, поради което не се присъждат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение № 2253/06.12.13г., постановено по в.гр.д.№ 2620/13г. от Софийския апелативен съд, като ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.254 ГПК /отм./ по иска, предявен от К. И. Р., [населено място], ул.”Д-р Марков” № 24 срещу ДФ „Земеделие”, [населено място], [улица], че К. И. Р., [населено място] не дължи на ДФ „Земеделие”, [населено място] сумата от 18245 лв., за която е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 07641/03г. от Софийския районен съд. Решението е окончателно не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.