Р Е Ш Е Н И Е № 206 гр. София, 15 януари 2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети ноември през 2018 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Антони Лаков разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 913 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на защитниците на подсъдимия М. В. Т. срещу решение № 89 от 09.07.2018 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 59/2018 г. В жалбата на адв. М. са изложени аргументи, предназначени да обосноват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и за пълно оневиняване на подсъдимия. С жалбата на адв. П. М. също се претендира наличие на съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон, като тази претенция е свързана с искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд. Алтернативно е поискано оневиняване на подсъдимия след отмяна на оспореното въззивно съдебно решение. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът на подсъдимия – адв. Г. поддържа доводите, изложени в жалбата на адв. М.. Наред с това отправя критика към автотехническата и съдебномедицинските експертизи, че не са взели предвид значими факти, като състоянието на двата предпазни колана на предните седалки и на предпазните въздушни възглавници в автомобила след злополуката. Счита, че нараняванията, които са получили подсъдимия и пострадалия в областта на стомаха и гърдите са сходни и не позволяват еднозначен извод за това кой от двамата е получил тези наранявания от волана на автомобила. Настоява, че основният въпрос по делото – кой е управлявал колата към момента на злополуката е недостатъчно изяснен. Поддържа искането за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд. Другият защитник на подсъдимия – адв. М. поддържа жалбата си, изложените аргументи и направеното искане. Подсъдимият Т., редовно призован, не взема лично участие в съдебното заседание. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за отхвърляне на касационните жалби като неоснователни и за оставяне в сила на оспореното с тях въззивно съдебно решение. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 114 от 10.11.2017 г., постановена по НОХД № 169/2017 г., състав на Ямболския окръжен съд е признал подсъдимия М. В. Т. за виновен в това, че на 14.04.2014 г., около 17:00 часа, на автомагистрала „име“, в района на км 282, в отсечката между паркинг до [населено място] и кръстовището с път І-7 – пътен възел до [населено място], /област/, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „марка“ с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 5, ал. 3, т. 1, чл. 20, ал. 1 и чл. 21, ал. 1 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на К. Й. Й., като деянието е извършено в пияно състояние, поради което и на осн. чл. 343, ал. 3, б. „б“ вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 2, ал. 2 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от три години и десет месеца лишаване от свобода, изпълнимо при първоначален „общ режим“, като го е оправдал по обвинението за допуснато нарушение на чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП. На осн. чл. 343г НК съдът е постановил лишаване на подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от четири години, считано от влизането на присъдата в сила. С оглед изхода на делото, заплащането на направените по воденето му разноски е възложено в тежест на подсъдимия. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е изменена, като подсъдимият е оправдан по обвинението за това да е нарушил правилото на чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП. В останалата й част присъдата е потвърдена. Жалбите са неоснователни. Като водещо във всяка от тях се очертава искането за пълното оневиняване на подсъдимия, съпътствано от оспорване на несъмнената доказаност на обвинителната претенция, че именно той е управлявал катастрофиралия автомобил към момента на злополуката. Така практически от касационната инстанция се иска да формира фактически извод относно авторството на деянието, различен от приетия от съдилищата от предходните инстанции. Това искане не държи сметка за особеностите на касационния контрол, който е ориентиран към процесуалната и материално-правната законосъобразност на оспорения съдебен акт и изключва възможността на върховната съдебна инстанция да установява нови фактически положения, било то в рамките на събраните от предходните инстанции доказателства или чрез собствена активност по попълване на доказателствени празноти и изясняване на неясноти и противоречия в доказателствата. Основните въпроси по делото е възможно да се пререшат от този съд единствено и само в рамките на приетата от предходните съдилища фактология. Ето защо касационният съд би могъл да оправдае подсъдим, само ако фактите, установени от съдилищата от предходните инстанции не очертават признаците на престъпление или не сочат на извършено от подсъдимия престъпление. В случая това фундаментално за упражняването на правомощието по чл. чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК условие отсъства, доколкото приетите от първоинстанционния и от въззивния съд факти описват извършено от подсъдимия вмененото му престъпление. Осъществената съобразно с доводите в касационните жалби проверка не потвърждава претендираните недостатъци в дейността на въззивния съд. Съставът на апелативния съд е дал отговор на всеки от въпросите относно времето, мястото, механизма на възникване на транспортната злополука и причините за нея, както и за сочения от защитата като спорен въпрос за авторството на деянието, като не е направил изводите си въз основа на предположения, както се твърди в жалбата на адв. М.. Предположението и вероятностният извод, с който се характеризира то, са свързани с отсъствие на доказателства, необходими за формиране на категорично становище и за установяване с достоверност на действителното фактическо положение. Поради това вероятностното съждение е всякога основано на субективна оценка и субективен опит, а не на обективна информация. В случая въззивният съд е приел, че изводите на първостепенния съд относно инкриминираните събития и персоналното участие на подсъдимия в тях имат своето легитимно основание в наличните доказателства, съответно и нужната солидна фактическа и логическа опора, като е аргументирал позицията си именно съобразно със съдържанието на тези доказателства и на използваните средства за тяхната проверка, а не чрез логически факти, изведени по пътя на вероятностни съждения. Не налага друг извод факта на ползването от страна на съдилищата на лицево-идентификационната експертиза, заключението на която относно идентичността на лицето, управлявало процесния автомобил преди злополуката и подс. Т. не е категоричен, макар да е направен с висока степен на вероятност. Изводът на тази експертиза не е с обуславяща формалната правилност на съдебните актове значение, тъй като не е нито единственият, нито водещият аргумент на съдилищата за свързването на подсъдимия с авторството на деянието. За да обоснове изводите си по този въпрос, въззивният съд е ползвал не само коментираното по-горе експертно заключение, а е извършил задълбочено и всеобхватно проучване на всички доказателства и доказателствени източници, както и на аргументите на първата инстанция, съдържащи добросъвестен и точен анализ на действителното тяхно съдържание и оценката им в тяхната взаимна връзка и обусловеност. Първоинстанционният съд е изложил аргументи, относими към смисловия и информационния капацитет на съобщеното от всеки от разпитаните свидетели, както и от подсъдимия, показващи извършена преценка за вътрешна и външна тяхна съгласуваност, съпоставил ги е и с констатациите при огледа на местопроизшествието, както и с констатациите на видеотехническата и идентификационната експертизи, като е обосновал изводите си при спазване на правилата на формалната и аргументативната логика. Следвайки този подход, съставът на Ямболския окръжен съд е преценил, че обясненията на подсъдимия нямат качествата, необходими, за да бъдат ползвани като надежден доказателствен източник при установяването на фактите и не генерират информация, противопоставима на съобщеното от свидетелите Д. Т. и Б. относно това, което е споделил подсъдимия с всеки от тях непосредствено след злополуката, а именно, че именно той е управлявал катастрофиралия автомобил. Изводите си е обосновал и извършвайки съпоставка на облеклото на водача на л.а. „марка“, заснет в приетия по делото видеозапис с облеклото на трупа на постр. Й., описано в огледния протокол, съобразявайки и съобщеното от свид. К. Д. относно облеклото на пътника в този автомобил при спирането му на бензиностанцията на АМ „име“. Въззивният съд на свой ред се е солидаризирал с извършения от първата инстанция доказателствен анализ и формулираните фактически изводи, като подхода му не е произволен, а е базиран на разумна, точна и балансирана преценка на информацията, съдържаща се в наличните по делото доказателства, в доказателствените източници и експертните заключения, както и на качеството на доказателствената и аналитичната дейност на първостепенния съд, като наред с това е дал отговор на всяко от изложените пред него съществени възражения срещу фактическата правилност на първоинстанционната присъда. Поради това без основания се твърди от адв. М., че въззивното решение е лишено от мотиви, а съдържанието му повтаря мотивите на първоинстанционната присъда. Със собствени аргументи съставът на БАС е отговорил на противопоставянето на защитата срещу процесуалната годност на огледния протокол (стр. 17 – 18 от решението), отговорил е на противопоставянето на защитата срещу възможността за ползване на дадените от подсъдимия в качеството на свидетел показания в рамките на досъдебното производство (стр. 23 от решението); отговорил е и на доводите на защитата срещу ползването на диска със запис от охранителната камера на бензиностанцията, предоставен от свид. И. Т., както и на доводите срещу процесуалната валидност на назначаването на видеотехническата, лицево-идентификационната и химическата експертизи. Въззивният съд не е пренебрегнал и възражението на защитата за неадекватност на подсъдимия веднага след злополуката, съответно и при разговора му със свид. Б.. Обсъждайки го, правилно не се е ангажирал с произволно третиране на факта на алкохолното повлияване на Т., а стриктно се е съобразил с информационната база по делото, позволяваща изводи за липса на нарушения в интелектуалното функциониране при подсъдимия до степен на загуба на памет и адекватност, както практически настоява защитата, като е отчел факта на дадените от него конкретни и логични сведения пред свид. Б. и пред свид. Т. не само относно това, че сам е управлявал катастрофиралия автомобил, но и относно името си, относно местоживеенето си, относно собствеността на колата (стр. 16 от решението). Това третиране на фактите не търпи укор, още повече като се има предвид, че макар в принципен план консумацията на алкохол да променя телесната химия на човека, да отслабва съпротивлението срещу изкушения и да повишава склонността към поемане на риск, не предполага всякога и неадекватност. Действително в рамките на осъществената от него проверка въззивният съд е заявил солидарност с аргументацията на първостепенния съд, констатирайки, че тези възражения вече са били обсъдени и са получили отговор с контролираната от него присъда, като в тази връзка е процитирал мотивите на състава на окръжния съд – напр. по отношение на надеждността на съобщеното от свидетелите Б., Д. и Т.. Този подход не лишава въззивния акт от собствена на постановилия го съд аргументация, нито го опорочава по друг начин и още по-малко до степен, изискваща отмяната му, както настоява защитата. Макар дейността на въззивната инстанция да съчетава правомощията на първостепенния съд при решаването на делата с контролните функции на проверяваща инстанция, въззивният съд не е длъжен всякога да излага в документално-словесен вид анализ и оценка на доказателствата и изрично да посочва онези от тях, които ползва като аргумент за обосноваване на всяко едно фактическо установяване, когато пред него не са направени възражения в тази насока, както и когато не приема нови фактически положения, различни от приетите от първостепенния съд, а счита, че той качествено се е справил с тази дейност и споделя изложените от него съображения. Достатъчно е от въззивния акт да е ясно видимо, че съдът е изпълнил задължението си да извърши цялостна проверка на правилността на оспорената пред него присъда и волята му да е заявена по достатъчно ясен и убедителен начин, позволяващ проследяване на процеса по формиране на вътрешното му убеждение. Такава именно е настоящата ситуация, поради което нетърпящ укор е подхода на въззивния съд по заявяване по обобщен начин на съгласие с извършения от първостепенния съд доказателствен анализ и формулираните отговори по част от възраженията на защитата на подсъдимия. Макар в жалбата на адв. М. да се твърди, че въззивният съд е преценявал превратно съдържанието на доказателствени източници и е игнорирал такива, не са посочени конкретно доказателствените средства, чието съдържание според този защитник е превратно интерпретирано или е игнорирано, а по-скоро е направено внушение, че такъв недостатък в дейността на въззивния съд съществува. Ако съставът на БАС не се е ангажирал с изследване на хипотезите, предложени му със защитната реч на адв. М. за възникване на получените от подсъдимия травми по начин, различен от приетия от първостепенния съд, както и за случила се между подсъдимия и пострадалия размяна на местата им в автомобила при пътуването им от бензиностанцията до мястото на злополуката, той не е нарушил закона и задължението си с внимание и с професионална ангажираност да отговори на всеки съществен довод. Съдът има задължение да провери дали събитията са се случили по описания в обвинителния акт, а в случая и приет с първоинстанционната присъда начин, а не дали е възможно тези събития да са протекли по друг начин, респ. дали подсъдимият е извършил вмененото му престъпление, а не дали е възможно това престъпление да е извършено от друг. В тази насока дейността и на двете предходни инстанции не търпи укор. Не е от естество да внесе съмнения в правилността на съдебните изводи относно връзката на подсъдимия с авторството на деянието нито състоянието на обезопасителните колани в катастрофиралия автомобил, нито състоянието на предпазните въздушни възглавници в него. Намирането на десния преден колан в закопчано положение, а левия - откопчан и задействани двете предпазни въздушни възглавници от ляво идва да покаже единствено, че пътувалия на предната дясна седалка не се е освободил от закопчания колан сам, а водачът или не е ползвал предпазен колан, или някой от двамата пътували в колата го е разкопчал. Разгледана във връзка с твърденията на подсъдимия, че е спял по времето на злополуката и се е събудил извън колата, последната хипотеза означава, че предпазния колан на водача трябва да е откопчал починалия Й., което не съответства на изключително тежкото състояние, в което той се е намирал след произшествието. Останалата част от възраженията в жалбата на адв. М. по същество са ориентирани към оспорване на правилността на фактическите констатации на въззивния съд, като надхвърлят пределите на касационното обжалване. От друга страна, съдържащото се в тази жалба фаворизиране на факти като липсата на самопризнания на подсъдимия, на липсата на очевидци на пътния инцидент, на липсата на иззети от катастрофиралия автомобил дактилоскопни следи и следи от биологичен произход и въздигането на тези липси в решаващ фактор за изхода на делото, изискващ оневиняване на подсъдимия, е неприемливо. То е в нарушение на чл. 14, ал. 1 НПК, като практически води до пълно игнориране на оказалите се достъпни и събрани по делото доказателства, на които съдилищата са признали нужната достоверност и информативност. Още по-малко може да се признае доказателствено значение на изтъкнатия от защитника факт на липсата на предявен „от наследниците на починалия“ граждански иск, защото този факт не е способен да свидетелства за нищо друго, освен сам за себе си. В принципен план такъв факт не е и не може да се третира като доказателство за невинността на подсъдимия, защото по никакъв начин не е възможно да се постави във връзка със събитието на престъплението. От друга страна, обяснението за него може да се свърже с много и различни причини, като няма обективен критерий, който да ориентира изводите на съда в една единствена насока въз основа на него. Основавайки се на субективната преценка на свид. Л. Г. (вписан като поемно лице в протокола за оглед на местопроизшествие) относно времевата продължителност на престоя му на мястото на пътно-транспортното произшествие, адв. М. заключава, че огледът на местопроизшествието е протекъл в присъствието на едно само поемно лице и поради това е невалиден. В тази връзка изтъква, че реплики от показанията на свид. Г., като: „Като време предполагам, че сме стояли не по-малко от 20 минути, половин час примерно“, „Не помня да съм участвал, да са ме писали като поемно лице…“, „Не помня в качеството на поемно лице да съм участвал в извършването на някакви действия“, следва да се разбират единствено в смисъл, че този свидетел не е присъствал на огледа на местопроизшествието или поне не е присъствал до края на следственото действие. Възражението очевидно е основано не на действително съществуващ порок в разследването, а на неправилно и некоректно направено от защитника обобщение на казаното от свид. Г., съчетано с внушение за съдържанието на твърденията му, заместващо липсата на конкретност и сигурност в позицията на свидетеля за събитията, случили се повече от три години преди възпроизвеждането на спомена за тях и дублиращи множество (по думите на самия свидетел) други случаи от практиката му на служител на РУП „Тунджа“ към ОДМВР-гр. Ямбол. Чрез това възражение практически въззивният съд е упрекнат, че не е направил допускане за онова, което според защитника е вероятно да се е случило. След като свидетелят не е заявил открито и категорично, че не е бил поемно лице, че не е присъствал на оглед на местопроизшествието или че не е присъствал до края на извършения оглед и че е подписал протокола за него преди приключването на следственото действие, съдът не е имал основания да приеме такива факти. Противно на мнението на адв. Г., не дават основания за такива изводи и показанията на второто поемно лице при огледа - свид. А., който, видно от показанията му, също не е успял да съхрани достатъчно свеж спомен за инкриминирания инцидент, случил се четири години и два месеца преди разпита му и да го актуализира в детайлите, на които акцентира защитата. Като опорочаващ доказателствената дейност на съдилищата е определено ползването на диска със запис от охранителната камера на бензиностанцията „име“ на АМ „име“ , като този диск е преценен в жалбата на адв. М. като негодно доказателствено средство, неизготвено по реда на чл. 126 НПК. Този диск действително не е веществено доказателствено средство, но не по причините, посочени от защитника, а поради това, че той не възпроизвежда интересуващите процеса факти по веществен път, което е основната характеристика на веществените доказателствени средства, а представлява веществен носител на информация с оглед на съдържащият се в него запис. Именно с оглед на това той е доброволно предаден от свид. Т. на органите на досъдебното производство и е приобщен към доказателствения материал. ВКС вече е имал повод да укаже в практиката си, че случайно създадените фото-, видео-, кинозаписи и пр., вкл. записите, създадени чрез предварително поставени на обществени места камери е допустимо да бъдат ползвани в доказателствения процес с оглед на способността им да допринесат при разкриването на истината, като при съмнение, автентичността им може да се проверява с всички процесуални способи, вкл. и по експертен път (в тази насока напр. Р-390-2009 по к.д. № 393/2009 г., ВКС, ІІ н.о.) В случая, чрез назначената в досъдебното производство идентификационна експертиза по протокол № 258 от 31.10.2016 г. е установена липса на манипулации върху записаната върху диска информация. Тук е редно да се отбележи, че са несподелими съжденията на БАС относно смисъла на разпоредбите на чл. 125 и чл. 126 НПК и въплътеното в тези разсъждения разбиране, че веществени доказателствени средства е възможно да се изготвят и от случайни граждани. Според действащият процесуален регламент веществените доказателствени средства се изготвят от лицата, които извършват действията по разследване в досъдебната фаза, както и от съда (чл. 126, ал. 1 НПК). А доколкото е предвидено извършването на тази дейност от посочените органи „по възможност“, това съвсем не означава, че с нея е допустимо да е ангажиран и всеки друг гражданин. Изготвянето на веществени доказателствени средства е подчинено на строг регламент, уреден в процесуалния закон. Друго не може и да бъде предвид характера на доказателствените средства като „процесуално-технически способи за установяване (възпроизвеждане) в процеса на фактите, които могат да служат като доказателства“ (С. П., Наказателен процес на НРБ, София, 1989 г., стр. 330). Изразът „по възможност“, използван в чл. 126, ал. 1 НПК следва да се разбира във връзка с указанието на чл. 126, ал. 2 НПК да се назначават специалисти-технически помощници, когато за изготвянето на веществените доказателствени средства са необходими специални знания и подготовка. Специалистът-технически помощник се назначава от ръководещият субект в съответния процесуален стадий (органът, извършващ разследването, съотв. от съда) и изпълнява възложената му задача под непосредствения надзор и ръководство на този орган, подлежи на отвод при наличие на основанията по чл. 148, ал. 1 НПК и носи съответната процесуална отговорност при неявяване или при отказ да изпълни възложената му задача без уважителни причини (чл. 126, ал. 3-5 НПК). Изключение в това отношение прави единствено хипотезата, когато се изготвят веществени доказателствени средства при приложени специални разузнавателни средства, но това е изрично предвидено в закона изключение, съпътствано с въвеждане на специален регламент и е неотносимо към други случаи. Именно с оглед на всичко, това в решение № 390 от 2009 по к.д. № 393/2009 г., ВКС, ІІ н.о. е изрично указано, че е неправилно случайно създадените фотоснимки, диапозитиви, кинозаписи, видеозаписи и пр., които отразяват или съдържат информация за обстоятелства, включени в предмета на доказване, да се смесват със съответните веществени доказателствени средства, визирани в чл. 125, ал. 1 НПК. Проблемът, който поставя в жалбата си адв. М., настоявайки за незаконосъобразно назначаване на видеотехническата, видеоразпознавателната и химическата експертизи поради непосочване в постановленията за назначаването им на имената, образованието, научната степен и пр. на вещите, които следва да отговорят на съответните задачи, е всъщност свързан не с назначаването на всяка от тези експертизи, а с избора на специалисти, които да ги изготвят и възлагането им на тях. Действително в постановленията на водещият разследването, с които посочените експертизи са назначени, не са посочени конкретни експерти. Това обаче не прави тези постановления незаконосъобразни, при това до степен, че да опорочат и самите експертизи, както счита адв. М.. Налице са актове, които материализират волята на разследващия определени обстоятелства по делото да бъдат изяснени чрез мнението на лица със специални познания в различни научни области, определено е естеството на специалните знания, които тези лица трябва да притежават, определени са обекта, както и предмета на всяка от тези експертизи, като са формулирани ясно и конкретно задачите пред всяка от тях. А чрез възлагането на всяка от тези експертизи на вещо лице от НТЛ при ОД на МВР – гр. Ямбол практически е осигурено извършването на всяко от назначените експертни изследвания от такива лица, които действително притежават нужната компетентност и техническа обезпеченост, за да изпълнят възложените задачи качествено. По този начин е изпълнено изискването на чл. 147 НПК. Колкото до това, че в постановленията за назначаване на посочените експертизи не са указани конкретни вещи лица с трите им имена и данни са образованието, специалността, научна степен, заемана длъжност и пр., съотв. актът за назначаване на експертиза не е връчен на съответното вещо лице от разследващия и последният не е разяснил правата и задълженията на експерта и отговорността, която носи за даване на невярно заключение, поначало тези изисквания се прилагат, когато експертизата се възлага на конкретно вещо лице, а не на учреждение. Указанието на чл. 145, ал. 1 НПК в акта за назначаване на експертиза да се посочи името на експерта и други данни за него, не е свързано със задължение, а с право на съответния орган да избере вещо лице, което да изготви назначената от него експертиза. Няма пречка обаче експертизата да бъде възложена чрез общо посочване в акта за назначаването й на учреждение, научен институт и пр., специалисти от които следва да бъдат посочени от техните ръководители за изготвянето й. Сам законът в чл. 145, ал. 1 НПК е предвидил като алтернатива на възлагането на експертизата на конкретен експерт, указването на учреждението, от което да бъде излъчено вещо лице. В тези случаи по обясними причини липсва непосредствен контакт на органа, назначил експертизата с експерта, съотв. липсва и възможност за този орган да разясни правата и задълженията на вещото лице и да го предупреди за процесуалната и наказателната отговорност, която носи. Всичко това обаче не отнема от процесуалната стойност на изготвената експертиза, доколкото разясняването на правата, задълженията и отговорностите на вещото лице са предназначени да обезпечат изпълнението на функцията му в процеса, както и участието му в производството чрез явяването му при призоваване, представяне на експертизата в писмен вид, в срок и т.н., но не всякога се явяват предпоставка, за да се постигне всичко това. Неоснователно е и възражението за допуснато нарушение на правилото на чл. 258, ал. 1 НПК за неизменност на състава на съда. Действително след образуването на ВНОХД № 59/2018 г. пред Бургаския апелативен съд, делото е било насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание от състав, включващ съдиите П. С., Г. Т. и П. Ч., като този състав е взел отношение по направените с въззивната жалба доказателсгвени искания, допускайки до разпит поискан с тази жалба свидетел и отхвърляйки искането за назначаване на видеотехническа експертиза. Разглеждането на делото в съдебното заседание и решаването му по същество е било извършено от съдебен състав, включващ съдиите Д. В., П. С. и Г. Т., като този състав очевидно е пропуснал или не е счел за нужно да материализира волята си по исканията на подсъдимия и защитниците му, направени с депозираната въззивна жалба. Налице е в този смисъл нарушение на чл. 327 НПК. Това нарушение обаче не е фатално предопределящо невалидност на процесуалната дейност на съдебния състав, решил делото, както считат защитниците на подсъдимия. Изискването на чл. 258 НПК е делото да се разгледа от един и същ състав от началото до приключването на съдебното заседание с постановяване на акт по съществото му, като това изискване не е самоцелно, а е ориентирано към обезпечаване на правилното формиране на вътрешното съдийско убеждение. А това е постижимо, ако един и същ е състава, който събира доказателствата и постановява крайния акт по съществото на делото. Всъщност изискването на чл. 258 НПК за неизменност на състава на съда произтича от заложеното в чл. 18 НПК начало на непосредствеността, като единствено разглеждането му във връзка с това начало и всички негови аспекти, сред които е и основаване на съдебното решение по делото върху доказателствата, които съдът е събрал и е проверил лично, може да позволи достигане до съществените негови особености. В случая изискването на чл. 258 НПК не е нарушено, доколкото съставът на въззивния съд, който е разгледал делото в откритото съдебно заседание и е извършил въззивно съдебно следствие, е този, който е постановил и въззивното решение. Актът му по изслушване на свидетеля, допуснат от предходния състав на БАС въплъщава и преценката му за основателност на искането, направено с въззивната жалба. В откритото съдебно заседание страните са имали неограничена възможност да поставят на вниманието на този съдебен състав процесуалните си искания, вкл. и за събиране и за проверка на доказателства, като от тази възможност те не са се възползвали, съотв. от страна на защитата и на подсъдимия не е било отправено искането за назначаване на поисканата с въззивната жалба видеотехническа експертиза. Съдържащото се в жалбата на адв. М. възражението за неправилно прилагане на материалния закон е практически основано на неправилно тълкуване на нормата на чл. 343, ал. 3 НК, по която е квалифицирано поведението на подсъдимия. В чл. 343, ал. 3 НК алтернативно са посочени пет квалифициращи признака: 1/ извършване на деянието в пияно състояние или след употреба на наркотични вещества или на техни аналози; 2/ причиняване на телесна повреда (тежка или средна) или смърт на повече от едно лица; 3/ бягство на дееца от местопроизшествието; 4/ деецът е управлявал без да има необходимата правоспособност и 5/ извършване на деянието на пешеходна пътека. Т.е. в самостоятелни квалифициращи признаци са въздигнати особености не само във връзка с резултата, както практически в случая счита защитникът, но и такива, свързани с особености на мястото на извършване на престъплението, както и такива, свързани със самия субект на престъплението - негово състояние, поведение и правоспособност. Причиняването на смърт или телесна повреда на повече от едно лица е установено като алтернатива на останалите четири квалифициращи обстоятелства и наличието му не се явява необходима и задължителна предпоставка за да се подведе деянието под хипотезата на чл. 343, ал. 3 НК. Достатъчно е наред с признаците от основния състав да е налице и едно от петте, посочени в тази норма квалифициращи обстоятелства. Такъв именно е настоящия случай, като деянието не е квалифицирано с оглед на резултата, а с оглед на състоянието, в което подсъдимият е управлявал моторното превозно средство при настъпването на транспортната злополука - пияно състояние. Поради така констатираното отсъствие на претендираните касационни основания при постановяването на оспореното въззивно решение и осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 89 от 09.07.2018 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 59/2018 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.