Р Е Ш Е Н И Е № 123/2014 гр.София, 22.01.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 137 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 – чл.293 ГПК. С подадената в срока по чл.283 ГПК чрез адвокат В. К. – С. от АК – П. касационна жалба, И. М. И. обжалва и моли да бъде отменено въззивно Решение № 1629 от 11.10.2013 г. по в.гр.д.№ 1421/2013 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е обезсилено решение № 951 от 13.03.2013 г. по гр.д.№ 2233/2011 г. на Пловдивския районен съд, 4-ти гр.състав в частта, с която е бил уважен предявеният от И. М. И. иск по чл.29, ал.3 СК за определяне на по-голям дял в размер на 4/5 ид.части от имуществото, придобито по време на брака й с Г. Б. С., като въззивният съд, след прекратяване на въззивното производство, е постановил в тази му част делото да бъде изпратено по компетентност на Пловдивския окръжен съд за разглеждане на иска като първа инстанция. С касационната жалба И. М. И. моли да бъде отменено посоченото въззивно Решение и в частта, с която първоинстанционното решение е отменено в частта, с която Г. Б. С. е бил осъден да й заплати сумата 5 664,31 лева, представляваща нейния стойностен дял от 4/5 ид.ч. от общата стойност на вещите, закупени от [фирма], и е постановено отхвърляне на предявения иск от нея по чл.30, ал.1 СК. Поддържа, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано - основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Заявила е искане делото да бъде върнато на ОС – Пловдив за продължаване на въззивното производство и произнасяне по същество по иска с правно основание чл.29, ал.3 СК, както и искане претенцията по чл.30, ал.1 СК да бъде уважена, евентуално - делото да бъде върнато на ОС – Пловдив за ново разглеждане с изрични указания за отстраняване на допуснатите нарушения. Касационното обжалване на въззивното решение в частта му по иска по чл.29, ал.3 СК е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, за да се отговори на въпроса дали този иск е оценяем или е неоценяем. Касационното обжалване на въззивното решение в частта му по иска по чл.30, ал.1 СК е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса за правомощията на въззивния съд, когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване, че първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл.146 ГПК или докладът му е непълен или неточен. В срока по чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касация Г. Б. С. е подал писмен отговор чрез адвокат Д. Е. от АК - П., с който е заел становище, че жалбата е неоснователна. Претендира разноски за настоящата инстанция. Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл.291 и чл.293 ГПК, намира следното: С обжалваното решение окръжният съд, в правомощията на въззивна инстанция по чл.258 и сл. ГПК, е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която е разгледан и уважен иск по чл.29, ал.3 СК, като е приел, че тази претенция, като конститутивна, посредством която се претендира за промяна в пропорцията на равните дялове на общото имущество чрез определяна на по-голям дял, е оценяема и цената на иска се определя по правилото на чл.69, ал.1, т.4 във връзка с т.2 ГПК, съобразно претендираната в повече над полагаемата се ½ идеална част от общото имущество. Доводи в тази насока са почерпани от практиката на ВКС, обективирана в Определение № 1140 от 17.12.2010 г. по гр.д.№ 472/2010 г. на ВКС, I г.о. и Определение № 608 от 29.11.2012 г. по гр.д.№ 867/2012 г. на ВКС, II г.о. В случая наличната информация за данъчната оценка на част от имотите, предмет на иска (а именно – тези, които се намират в [населено място] на [улица] сградите в [населено място]), както и за застрахователната стойност на МПС, установяват стойност на посочената част от спорното имущество общо в размер на 230 587,40 лева, като за останалата част от посоченото в исковата молба имущество не е установена данъчната оценка. Съобразно процесните 3/10 идеални части, с които претендираните 4/5 идеални части надхвърлят следващия се по закон дял от ½ идеална част, окръжният съд е приел, че цената на иска по чл.29, ал.3 СК надхвърля установената сума от 69 176,22 лева. По тази причина, независимо от липсата на доказателства за стойността на останалите имоти, цената на иска е преценена над сумата 25 000 лева, при което и на основание чл.104, т.4 ГПК е прието, че родово компетентен да разгледа иска е Окръжния съд - П., на когото делото е изпратено за разглеждане като първа инстанция. На следващо място, окръжният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от касаторката И. М. И. иск по чл.30 СК за присъждане на сумата 5 664,31 лева, като е постановено отхвърляне на претенцията. За да постанови този резултат съдът е приел, че при лежаща върху ищцата доказателствена тежест, не са събрани доказателства в подкрепа на твърдения й, че същата е допринесла за придобиването на движимите вещи на ЕТ (изброени в приложения към исковата молба Опис № 4) чрез закупуването им с нейни лични средства - спестявания от заплати и суми, получени от родителите й. Посочено е, че събраните по делото писмени и гласни доказателства безспорно водят до извода, че ищцата е допринесла с труда си, с грижи за децата и с работа в клиниката за подобряване на семейното състояние, но същата не основава претенцията си на принос с положените от нея труд и грижи за децата и работата в домакинството, а е поддържала, че приносът й е единствено паричен – със средства от трудовите й възнаграждения и предоставените й от нейните родители. Прието е за доказано обстоятелството, че родителите на ищцата са оказали значителна финансова подкрепа на семейството, но не и че е доказано предоставените от тях средства да са били вложени именно в закупуването на процесните вещи по Опис № 4. Посочено е още, че по делото липсват каквито и да е доказателства относно обстоятелството дали тези вещи са били налични към момента на фактическата раздяла между страните или изобщо към който и да е момент, както и не са ангажирани надлежни доказателства във връзка с размера на претенцията, доколкото заключението на съдебно-счетоводната експертиза касае придобивната стойност на вещите, а не актуалната такава, съобразена с амортизация, овехтяване и действително състояние. По основанията за допускане на касационното обжалване: На първо място - касационното обжалване е допуснато поради противоречие на въззивното решение в частта му по иска по чл.29, ал.3 СК с разрешението, възприето с определение № 303 от 13.07.2009 г. по ч.гр.д.№ 197/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по чл.274, ал.2, предл.първо ГПК, както и с решение № 71 от 21.02.2011 г. по в.гр.д.№ 1154/2010 г. на Плевенския окръжен съд, което се позовава на цитираното определение № 303 от 13.07.2009 г. Настоящият състав на съда намира за правилна практиката, създадена с определение № 303 от 13.07.2009 г. по ч.гр.д.№ 197/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., съгласно която искът по чл.28, ал.3 СК от 1985 г. (отм.), съответно – искът по идентичната по съдържание норма на чл.29, ал.3 от сега действащия Семеен кодекс, не е насочен спрямо отделни имуществени права от съпружеската имуществена общност. Той има за предмет винаги цялото имущество, придобито по време на брака. Субективното потестативно право за по-голям дял е единно и неделимо, макар и съдържанието му (имуществото, до което се отнася) да е делимо. Съдът трябва да се произнесе по съществуването или не на субективното потестативно право за цялото имущество, независимо от стойността на вещите и правата, включени в него. От гледна точка приложението на разпоредбите на Глава VІІІ от ГПК се касае за неоценяем иск по смисъла на чл.71, ал.1, изр.2 ГПК, при предявяването на който размерът на държавната такса се определя от съда в съответствие с чл.3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс. Касационното обжалване на въззивното решение в частта му по иска по чл.30 СК е допуснато по въпроса за правомощията на въззивния съд, когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване, че първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл.146 ГПК или докладът му е непълен или неточен. Отговор на този въпрос е даден с Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 9.12.2013 г., постановено по тълк.дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, с чиято т.2 е разяснено, че когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Въззивният съд не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Когато същите са опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците със собствените си действия по установяване на фактите и прилагане на правото. Докладът е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права; чрез него съдът съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна (чл.7, ал.1, изр.2 ГПК); съставянето му при спазване изискванията на чл.146 ГПК гарантира ефективното приложение на състезателното начало в процеса, чиято основна характеристика е свързана с необходимостта заинтересуваните страни да посочат фактите, на които основават исканията си и да проведат доказване на тези факти (чл.8 ГПК); осигурява равенство на страните при упражняване на тези им процесуални права (чл.9 ГПК) и създава предпоставки за установяване на истината относно фактите, които са от значение за решаването на делото (чл.10 ГПК). Регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, представлява нарушение на съдопроизводствените правила. Това нарушение не обуславя нито нищожност, нито недопустимост на първоинстанционното решение. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно, но когато във въззивната жалба или отговора страната обосновано се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, въззивният съд дължи да даде указания до страните, като по този начин и при условията на чл.266, ал.3 ГПК осигури събирането на относими за делото доказателства поради наличието на извинителна причина за допускането им за първи път във въззивното производство. По отношение правомощията на въззивната инстанция, в случаите, когато е сезирана с два обективно съединени иска по чл.29, ал.3 СК и чл.30 СК, връзката между които се състои в заявеното от ищцовата страна твърдение за естеството на приноса в придобиванията на двата вида имущество (съпружеско и лично), без да е направено разграничение каква част от паричните средства, описани в исковата молба е вложена в придобиването на общото имущество, от което претендира по-голям дял, и каква част е вложена в придобиването на личното имущество, част от стойността на което претендира по чл.30 СК, следва да се има предвид следното: Очертавайки предмета на делото, въззивният съд на първо място следва да даде указания на ищцовата страна да направи разграничение каква част от паричните средства е вложена в придобиването на общото имущество и каква част - в придобиването на личното имущество по чл.30 СК, тъй като е невъзможно едни и същи парични средства да са вложени и в двете придобивания. На следващо място съдът следва да отдели спорното от безспорното и да даде конкретни указания на страните във връзка с установяването на нуждаещите се от доказване релевантни за всяка една от претенциите поотделно обстоятелства, като разпредели и доказателствената тежест. Едва след даване на надлежните указания и възможност на страните да предприемат съответните процесуални действия по посочване на допустими и относими доказателства, съдът следва да се произнесе по вече заявените с въззивната жалба и евентуално наведени при условията на чл.266, ал.3 ГПК (при съобразяване и на чл.159, ал.2 ГПК) нови искания по доказателствата. По основателността на касационната жалба: По отношение на иска по чл.29, ал.3 СК: С оглед първия от дадените отговори, обжалваното решение се явява неправилно в частта, с която окръжният съд е обезсилил първоинстанционното решение, прекратил е въззивното производство и е изпратил спора за разглеждане като първа инстанция от Пловдивския окръжен съд по правилата на родовата подсъдност. По отношение претенциите по чл.29, ал.3 СК (съответно - по чл.28, ал.3 СК от 1985 г., отм.) не намира приложение нито една от хипотезите, уредени с чл.69, ал.1 ГПК, включително цитираната от въззивния съд разпоредба на чл.69, ал.1, т.4 ГПК („по искове за съществуване, за унищожаване или за разваляне на договор и за сключване на окончателен договор - стойността на договора, а когато договорът има за предмет вещни права върху имот - размерите по т.2”) във връзка с т.2 („по искове за собственост и други вещни права върху имот - данъчната оценка, а ако няма такава - пазарната цена на вещното право”). В случая се касае за неоценяем иск, като аргументи за противното не могат да се черпят от цитираните във въззивното решение Определение № 1140 от 17.12.2010 г. по гр.д.№ 472/2010 г. на ВКС, І г.о. и Определение № 608 от 29.11.2012 г. по гр.д.№ 867/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. И двете определения са постановени в производства по чл.288 ГПК и не се обхващат нито от задължителната практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито от съдебната практика по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като са актове на специфична правораздавателна дейност на ВКС по селектиране на касационните жалби, а не разрешават спорове със сила на пресъдено нещо. Тъй като се касае за неоценяем иск, следвайки общото правило на чл.103 ГПК и при отсъствието на което и да е от основанията по чл.104 ГПК, компетентен да разгледа претенцията по чл.29, ал.3 СК като първа инстанция се явява съответният районен съд, а окръжният съд е функционално компетентен да се произнесе като въззивна инстанция. Ето защо атакуваното решение следва да бъде отменено в обсъжданата част и да бъде върнато за разглеждане по съществото на спора от друг въззивен състав на Пловдивския окръжен съд. По отношение на иска по чл.30 СК: Във въззивната жалба се съдържат твърдения за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с обсъждане на събраните доказателства и разпределение на доказателствената тежест. Видно от данните по делото, оплакването е обосновано. С доклада си първостепенният съд се е задоволил само с това да даде правна квалификация на предявените искове. Така извършеното процесуално действие не удовлетворява изискванията на чл.146 ГПК. Макар, видно от мотивите на акта, окръжният съд да е бил воден от принципно правилно разбиране за елементите от фактическия състав на правото, предмет на защита с иска по чл.30 СК, той не е отстранил допуснатите от районния съд процесуални нарушения и не е съдействал за изясняване на делото от фактическа страна. Допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения са довели до необоснованост на крайните му изводи, поради което решението следва да бъде отменено и в тази му част. Поради необходимост от извършване на нови съдопроизводствени действия делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. При новото разглеждане на спора съдът следва да съобрази изложените в настоящото решение общи мотиви във връзка с правомощията на въззивната инстанция, както и обстоятелството, че заявените обосновани оплаквания за допуснато нарушение на чл.146 ГПК касаят първоинстанционното решение изцяло – както в частта, досежно иска по чл.30 СК, така и по отношение иска по чл.29, ал.3 СК. В тази връзка и с оглед разясненията по т.2 от по тълк.дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК следва да бъдат предприети дължимите от съда процесуални действия във връзка с всяка от двете претенции поотделно. При разпределяне на доказателствената тежест (в частност - във връзка със заявеното с отговора на исковата молба оспорване придобиването на част от процесното имущество да е осъществено в условията на СИО) съдът следва да съобрази разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, като на ищцовата страна възложи тежестта за установяване на конкретните обстоятелства, от които тя черпи правата си, а на ответната страна – тези, на които тя основава възраженията си. В противен случай, приложението на последиците от разпределението на доказателствената тежест при отсъствието на надлежно дадени указания в съответствие с чл.146, ал.1, т.5 ГПК, съставлява грубо нарушение на процесуалните правила, каквото е допуснато с обжалваното решение. Във връзка с констатацията, че заключението на съдебно-счетоводната експертиза касае само придобивната стойност на вещите, но не и актуалната такава, съобразена с амортизация, овехтяване и действително състояние, следва да се съобрази правомощието на въззивния съд, разяснено с т.3 от тълк.дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В тази насока инстанцията по същество е овластена да назначи експертиза със задачата да даде заключение за стойността на вещите към момента на настъпване на изискуемостта на задължението, който в случая се свързва с предявяването на исковата молба, като възложи задължението за заплащане на разноските на страната, носеща тежестта за доказване. Установяването на това обстоятелство е необходимо, доколкото при евентуално доказан принос на претендиращия несобственик при придобиването на съответните вещи в патримониума на бившия му съпруг, подлежащият на присъждане стойностен дял се изразява в резултата от изчисляване на съотношението „вложени средства : придобивна стойност”, приложен към стойността на процесните вещи към момента на настъпване на изискуемостта на задължението по чл.30 СК. Пристъпвайки към постановяване на своя акт, въззивният съд следва да обсъди в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства. Той следва да разреши и въпроса за разпределението на отговорността за разноските във всички инстанции в производството (чл.294, ал.2 ГПК). По изложените съображения и на основание чл.293, ал.2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 1629 от 11.10.2013 г. по в.гр.д.№ 1421/2013 г. на Окръжен съд – Пловдив. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния Окръжен съд – Пловдив. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: