4 Решение по гр. д. № 764/11 г. на ВКС, І ГО, стр. Р Е Ш Е Н И Е № 189 гр. София, 26.04.2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание проведено на единадесети април през две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА при секретаря Ан. Иванова след като разгледа докладваното от съдия Л. РИКЕВСКА гр. д. № 764 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взема предвид следното: Производство по чл. 290 и сл. ГПК. Г. Н. К. и М. Н. И. обжалват решение № 395 от 01.04.2011 г. по гр. д. № 2562/10 г. на Окръжен съд [населено място]. К. считат че въззивното решение в обжалваната му от тях част е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Ответниците по касация В. Н. Р., М. Н. К. и Д. Н. М. оспорват жалбата. Ответниците по касация П. Й. К., С. И. С. и Б. И. С. не вземат становище. С определение № 1206 от 13.12.2011 г. ВКС е допуснал на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК обжалване на въззивното решение по въпроса обвързан ли е въззивният съд от дадената в исковата молба правна квалификация на иска и може ли тогава, когато съсобственикът претендира че е добросъвестен владелец, а в производството се констатира че не е, съдът да разгледа предявения иск на основание чл. 74 ЗС, вместо по чл. 72 ЗС. ВКС, след като взема предвид становищата на страните, обсъди доводите им съобразно чл. 290 ал. 2 ГПК, както и събраните по делото доказателства, прие за установено следното: По формулираните въпроси настоящият състав приема следното: Правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на фактите изложени в обстоятелствената част на исковата молба и петитума на искането, като дадената от ищеца правна квалификация не обвързва съда. В този смисъл е налице е утвърдена съдебна практика, вкл. и решение № 129 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 72/2010 г. на ВКС I ГО, постановено в производство по чл. 290 ГПК. Когато претенцията на ищеца е за заплащане стойността на извършени от него разходи за запазване на вещта, а не е установено по делото да ги е извършил в качеството му на добросъвестен владелец както е поддържал, съдът следва да се разгледа иска за заплащането им като на обикновен подобрител на чужд имот, а не да отхвърли иска само на основание че претенцията е квалифицирана от ищеца като иск по чл. 72 ЗС, тъй като твърденията на ищеца за качеството му на добросъвестен владелец не ограничават съда да даде търсената защита за присъждане на стойността им. В т. см. е и цитираното в изложението решение № 359 от 21.07.2010 г. по гр. д. № 1205/09 г. на ВКС ІІ ГО. По основателността на касационната жалба: Видно е от данните по делото, че с влязло в сила решение по гр. д. № 53/02 г. е допусната делба с квоти от по 1/5 ид. ч. между В. Р., М. К., Д. М., Г. К. и М. И. на магазин и два склада, на стая - офис към магазина, на още една стая, на стълбище към изба и две избени помещения под магазина, заедно с 50 кв. м. ид. ч. от дворно място ПИ № 4695 в кв. 1134 по плана на [населено място]. В производството по сметки касаторите са предявили срещу Р., К. и М. иск за заплащане за извършени ремонтни работи общо в размер на 49 860 лв. за периода от 1999 г. до 2009 г., които представляват необходими разноски за запазване на имота. Р. е предявила срещу касаторите иск по чл. 30 ал. 2 ЗС за 20 000 лв., а К. и М. за заплащане на по 25 000 лв., представляващи обезщетение за наеми от процесния имот за периода от 31.10.1995 г. до 03.07.2009 г. С решение № 1452 от 27.04.2010 г. по гр. д. № 53/02 г. Районен съд [населено място] е постановил имотът да бъде изнесен на публична продан. Осъдил е касатора К. да заплати на Р., К. и М. по 655.80 лв., а И. да им заплати по 1 330.77 лв., представляващи техния дял от получени наеми за имота, като е отхвърлил исковете за разликата до предявените размери. Отхвърлил е исковете на касаторите по чл. 72 ал. 2 ЗС срещу Р., К. и М. за заплащане на общо 49 860 лв. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че К. и И. са отдавали имотите под наем, видно от представените данъчни декларации, затова исковете на Р., К. и М. били доказани по основание, като част от претенциите били погасени по давност. По исковете за заплащане на подобрения съдът приел, че с уточняващите молби касаторите заявили претенция за обезщетение като добросъвестни владелци, но касаторите не били такива, тъй като с предявяване на иска за делба през 2002 г. владението им било смутено. Освен това, за периода от 1994 г. до 2002 г. претенцията им била погасена по давност. От 2002 г. до 2009 г. те били държатели на частите на другите съделители и като такива можели да претендират само за обезщетение по чл. 30 ал. 3 ЗС, какъвто иск не бил предявен. Решението е обжалвано в частта, в която първоинстанционното решение, с което исковете на касаторите за заплащане на обезщетение са отхвърлени, е потвърдено. В касационната жалба се твърди, че съдът недопустимо е обсъждал добросъвестното им владение като предпоставка за основателността на претенциите. По делото те не твърдели че са извършили разходите като добросъвестни владелци и не са се позовали на разпоредбата на чл. 72 ал. 2 ЗС. Доводите им били че са упражнявали самостоятелно владение със съзнанието че са на собственици. Съдът приел, че не е сезиран с иск по чл. 30 ал. 3 ЗС, без да прецени, че страните не са длъжни да дадат правна квалификация на твърдението си. Незаконосъобразни били и изводите на съда, че след образуване на иска за делба К. и И. били държатели. Владението им не било прекъснато и до влизането в сила на решението по допускане на делбата погасителна давност не е текла. К. направили разноски, които били необходими за запазване на общия имот, затова съдът следвало да обсъди претенцията им на основание чл. 30 ал. 3 ЗС. Съдът допуснал и друго нарушение на материалния закон, като приел че част от претенциите са погасени по давност. Такова възражение заявил само процесуалния представител на Р., който не бил пълномощник на К. и М.. Настоящият състав счита, че жалбата е частично основателна. Както е посочено и в отговора на формулирания въпрос, съдът е задължен да определи сам правното основание на иска. Законосъобразно съдът е приел че касаторите не са били добросъвестни владелци, тъй като нямат титул за собственост, но въпреки това могат да претендират за заплащане на необходимите разноските които са направили във връзка със запазване на имота. Относно размера на вземането за необходими разноски за запазване на имота положението на обикновения и на добросъвестния владелец е еднакво. Присъждат се действително изразходваните средства съобразно частта на съсобственика. В случая касаторите са владели имота до 2002 г. и за този период те претендират само за разходите на труд и материали вложени при ремонти свързани със съществуването на имота и без извършването на които той би погинал или състоянието му би се влошило съществено. С предявяване на иска за делба през 2002 г., касаторите са станали държатели на частите на другите съделители, но и в този случай те имат право да претендират за заплащане на разходите за запазване на имота. Още повече, че няма данни съсобствениците да не са знаели и да са се противопоставяли на ремонтите. Решението е незаконосъобразно и в частта, в която съдът е приел че исковете на касаторите срещу К. и М. са погасени по давност. На стр. 75 от първоинстанционното дело е приложено пълномощно от Р., с което тя е упълномощила адв. С. да я представлява пред съда. В съдебно заседание на 16.04.2010 г. адв. С. като пълномощник на Р. е направил възражение за погасяване претенцията на касаторите за периода от 1994 г. до 2002 г. по давност, но не е заявил че възражението се прави и от името на К. и М.. Той не е бил техен процесуален представител, тъй като те не са го упълномощили да ги представлява. Пред настоящата инстанция К. и М. твърдят че са го упълномощили устно и че потвърждават действията му до този момент. Доводите им са неоснователни. Съгласно чл. 21 ГПК /отм./ пълномощникът се легитимира с пълномощно подписано от страната. Според чл. 33 ГПК, действащ към настоящия момент, упълномощаването може да се направи и устно, но действието изисква личното явяване пред съда на упълномощителя и упълномощения, което се отразява в протокола от съдебното заседание. Такова действие по делото няма извършено. Освен това, потвърждаване действията на процесуален представител предполага той да е бил упълномощен към един друг минал момент и да е извършил действие извън дадените му права които упълномощителя може да потвърди, но не и с по-късно дадено пълномощно да се потвърждават действия, които упълномощения е извършил преди да е бил упълномощен. Като е приел, че исковете на касаторите за заплащане на обезщетение основателно са били отхвърлени от първоинстанционния съд, въззивният съд е приложил неправилно материалния закон, което е основание за касиране на решението в тази част. Тъй като е допуснато само неправилно прилагане на материалния закон, на основание чл. 293 ал. 2 ГПК спорът следва да се реши по същество от ВКС. Според тройна експертиза, процесната сграда била с изтекъл срок за експлоатационна годност, затова било необходимо да се извършат строителни работи за нейната поддръжка и обновяване, затова настоящият състав счита, че исковете за заплащане на обезщетение, представляващо необходими разноски за запазване на имота, са доказани по основание. С оглед възражението на Р., за периода от 1999 г. до 18.01.2002 г. исковете срещу нея по сметки са погасени по давност, като за периода след 2002 г. претенцията срещу нея следва да бъде уважена. Както беше посочено по-горе, незаконосъобразно съдът е приел че исковете срещу К. и М. също са погасени по давност. При изчисляване размера на претенциите настоящият състав счита че стойността на СМР, посочени в експертизата, следва да се присъдят без ДДС. По делото не е доказано, че ремонтните работи са извършени от данъчнозадължено лице по смисъла на ЗДДС /отм./ което е начислило данък и че касаторите са заплатили включения в цената на услугата данък добавена стойност. От посочените извършени СМР освен това следва да се изключи стойността на подобренията довели до увеличената стойност на имота, тъй като касаторите не са предявили такива искове. В тройната експертиза вещите лица са посочили, че за 1994 г. са извършени СМР за 397 лв. След приспадане стойността на подобренията довели до увеличената стойност на имота, разходите са в размер на 344 лв., като с оглед квотата на съсобственост от по 1/5 ид. ч. за всеки съделител, дяловете на К. и М. са от по 69 лв. През 1997 г. касаторите извършили ремонти на стойност 7 771 лв. След приспадане стойността на подобренията довели до увеличената стойност на имота от 893 лв., разходите са в размер на 6 878 лв. без ДДС, от които дяловете на К. и М. са по 1 376 лв. През 1998-1999 г. касаторите извършили ремонти на стойност 8 159 лв. След приспадане стойността на подобренията довели до увеличената стойност на имота от 5 969 лв., разходите са в размер на 2 190 лв. без ДДС, от които дяловете на К. и М. са по 438 лв. След 01.07.1999 г., касаторите извършили ремонти на стойност 9 902 лв. След приспадане стойността на подобренията довели до увеличената стойност на имота от 1 614 лв., разходите са в размер на 8 288 лв. без ДДС, от които дяловете на К. и М. са по 1658 лв. От 2004 г. до 2009 г. касаторите извършили ремонти на стойност 14 877 лв. без ДДС, от които дяловете на Р., К. и М. са по 2 975 лв. Или за периода от 1999 г. до 2009 г. К. и М. дължат на касаторите К. и И. по 6 516 лв., а Р. дължи 2 975 лв. В останалата част до претендирания размер от 8 310 лв. жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 293 ГПК ВКС Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 395 от 01.04.2011 г. по гр. д. № 2562/10 г. Окръжен съд [населено място] в частта, в която исковете на Г. К. и М. И. за заплащане на необходими разходи за запазване на имота са отхвърлени по отношение на В. Р. в размер на 2 975 лв., а срещу М. К. и Д. М. за заплащане на по 6 516 лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА : ОСЪЖДА В. Н. Р. да заплати на Г. Н. К. и на М. Н. И. по 1 487.50 лв. обезщетение представляващо разходи за запазване на имота. ОСЪЖДА М. Н. К. да заплати на Г. Н. К. и на М. Н. И. по 3 258 лв. обезщетение представляващо разходи за запазване на имота. ОСЪЖДА Д. Н. М. да заплати на Г. Н. К. и на М. Н. И. по 3 258 лв. обезщетение представляващо разходи за запазване на имота. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му обжалвана част. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: