Р Е Ш Е Н И Е № 13 гр. София, 08.05.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Галина Захарова ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева 2. Бисер Троянов при секретаря Ил. Рангелова в присъствието на прокурора Симов изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 1197 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Софийска апелативна прокуратура, жалба на подсъдимия Н. и неговия защитник против решение № 328 от 11.07.2017 г. на Софийския апелативен съд по в. н.о. х. д. № 622/2017 г. В протеста са отбелязани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК. Твърди се, че в нарушение на чл. 14 НПК Софийският апелативен съд не е изследвал обективно, всестранно и пълно всички обстоятелства по делото, а неправилната оценка на фактите е довела до неправилно приложение на закона с оправдаването на подсъдимия по обвинението за престъпление по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК. Направено е искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Според саморъчно изготвената жалба от подсъдимия Н. въззивният съд пропуснал да отчете приобщено по делото веществено доказателство; основавал се на противоречиви и недостоверни свидетелски показания; отказал повторен разпит на свидетелка; не му предоставил възможност да се запознае с доказателствения материал, приложен по делото. Направено е искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. В касационната жалба на защитника се твърди, че приетите от съда фактически обстоятелства не били установени по безспорен начин. Доказателствата говорели за адекватна неизбежна отбрана, а действията на подсъдимия след деянието – за липсата на умисъл за увреждане на пострадалия. Направено е искане за намаляване на наказанието до минимума, предвиден в санкцията по чл. 128 НК и за намаляване по размер на присъденото обезщетение. В съдебно заседание прокурорът от Върховна касационна прокуратура поддържа протеста и искането, което е направено с него. Защитникът (адв. Б.) счита жалбите за основателни по изложените в тях съображения. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в протеста и жалбите, съображенията на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, намери следното: С присъда № 315 от 30.11.2016 г. по н. о. х. д. № 3158/2016 г. Софийският градски съд е признал подсъдимия Т. Й. Н. за виновен в това, на 19.02.2016 г. в [населено място] да е причинил тежка телесна повреда на Ю. К. Т., поради което и на основание чл. 128, ал. 2 вр. ал. 1 НК и чл. 54 НК е наложено наказание от пет години и шест месеца лишаване от свобода. Подсъдимият Н. е оправдан по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК. Съдът е определил първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието в затвор, приложил е чл. 59 НК, разпоредил се е с веществените доказателства и в тежест на подсъдимия е оставил разноските по делото. С присъдата подсъдимият Н. е осъден да заплати на Ю. К. Т. сумата от 50 000 (петдесет хиляди) лева като обезщетение за причинени неимуществени вреди. С решение № 328 от 11.07.2017 г. на Софийския апелативен съд по в. н.о. х. д. № 622/2017 г. присъдата е изменена относно затворническото заведение, чието определяне е отменено. В останалата част присъдата е потвърдена. Протестът и касационните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ. Софийският апелативен съд е изпълнил процесуалното си задължение по чл. 314 НПК да провери изцяло правилността на присъдата и да отговори на всички решаващи доводи и възражения на страните, които отново се подновяват в протеста, жалбата на подсъдимия и жалбата на неговия защитник. В протеста те се свързват с обосноваността на фактическата констатация относно вината на подсъдимия Н. (реално съществуващ факт в неговата психика), която задължително следва да бъде установена (подлежи на доказване по чл. 103 НПК) и представлява един от основните въпроси при решаване на делото по същество (чл. 301, ал. 1, т. 1 НПК). Твърдението за нарушение на чл. 14 НПК поради отсъствието на обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото прокурорът подкрепя със съображенията, че използваното средство, начинът и механизмът на нападението, мястото на нанесения удар в тялото на пострадалия и констатираните травматични увреждания сочат (т. е. обосновават извод) на умисъл за причиняване на смъртта на пострадалия, а не на умисъл за нанасяне на тежка телесна повреда; че съдът превратно тълкувал елемента на изненада - разликата във физическите характеристики на подсъдимия и пострадалия е следвало да преценява на плоскостта на изненадващото нападение в гръб на пострадалия и обхващането му с две ръце от подсъдимия, респ. физическото превъзходство на пострадалия е могло да бъде в негова полза само при фронтално нападение, обратното неоправдано толерирало и измествало отговорността на подсъдимия. Доводите не могат да бъдат възприети. Те са били формулирани по сходен начин пред въззивния съд и по същината си представляват оплакване за необоснованост на възприетите по делото фактически положения, която не е касационно основание за отмяна на решението. Мотивите позволяват без усилия да се проследи пътят, по който Софийският апелативен съд е вървял при формиране на вътрешното си убеждение относно правно значимите факти по делото. Не е пренебрегнал, а подробно и задълбочено е изследвал въпроса за вината и прецизно е уточнил насоката на умисъла на подсъдимия Н.. Приел е, че съществуването на пряк умисъл за убийство, какъвто се изисква предвид повдигнатото обвинението за опит и разпоредбата на чл. 18, ал. 1 НК, не е доказан по несъмнен начин (вкл. пряк алтернативен – смърт или телесна повреда). При извършване на деянието в конкретната ситуация подсъдимият Н. само съзнателно е допускал реалната възможност да настъпи смъртта като престъпна последица, преследвайки постигането на пряко целения резултат – телесна повреда на пострадалия Т.. За да обоснове извода си е отчел и обстоятелствата, които се изтъкват в протеста. Напълно законосъобразно обаче не се е ограничил само до тях и не ги е разглеждал изолирано от другите. Съблюдавайки и дадените разяснения в т. 3 от Постановление № 2/57 г. на Пл.ВС, се е основавал на всички установени по делото и релевантни фактически обстоятелства, очертаващи спецификата в поведението на подсъдимия преди, по време и непосредствено след деянието – самите обективно осъществени действия и начинът, по който те са били извършени, използваното средство за физическо засягане на пострадалия (с параметри на сгъваемо джобно ножче при дължина на острието около 8 см. и ширина около 1,5 см.), характера и локализацията на причинената телесна повреда (прободно-порезно нараняване в лявата коремна област, проникващо на 3-4 см. в дълбочина), нанесеният един удар и употребената за него сила (необходимата, за да се преодолее съпротивата на тъканта), предходното и последващо поведение на подсъдимия и взаимоотношенията му до инкриминирания случай със св. Т.. Обстоятелствата са били изведени след самостоятелна аналитична преценка на доказателствените материали, поотделно и в съвкупност, които въззивният съд суверенно, според вътрешното си убеждение, е оценявал от гледна точка на тяхната достоверност или недостоверност, надлежно мотивирайки своето решение. Упреци за игнориране на доказателствени материали или за изопачаването им, в разрез с техния действителен смисъл и съдържание, в подаденият протест няма. Твърдението за превратно тълкуване на елемента на изненада като обособеност в поведението на подсъдимия представлява част от наведената аргументация за необоснованост и интерпретацията от страна на прокурора на установени в процеса факти. Мотивите не потвърждават и следващите доводи в протеста – съдът нито е преценявал умисъла на подсъдимия към момент, различен от момента на деянието, изграждайки вътрешното си убеждение въз основа на проявено разкаяние или на факта на доброволно предаване на полицейските органи в районното управление, нито констатацията за доказания умисъл произтича от обясненията (макар съображението да е общо формулирано и по-скоро с теоретичен характер, то трябва да има връзка с конкретното дело, щом е изложено в протеста). Версията за самозащита, тъй като пострадалият пръв го нападнал, съдът е счел за категорично опровергана от надеждни доказателствени източници, поради което е оценил като частично недостоверни обясненията на подсъдимия Н.. Следователно в протеста липсват доводи за нарушения на конкретни процесуални правила, които гарантират правилно формиране на вътрешното убеждение и спазване на принципа по чл. 14 НПК. С изброяването на отделно взети установени по делото факти прокурорът изразява само несъгласието си с обосноваността на фактическия извод, направен от съда по същество. При условие че Софийският апелативен съд не е установил прекия умисъл на подсъдимия за убийство на пострадалия Т., без да е допуснал съществено процесуално нарушение, законосъобразно е потвърдил присъдата на първоинстанционния съд в частта за оправдаване по повдигнатото обвинение – за престъпление по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК. Протестът е неоснователен и следва да бъде оставен без уважение. В касационните жалби също се противопоставят преобладаващо възражения срещу фактическите констатации на въззивния съд. Според защитника фактическата обстановка не била установена по несъмнен начин, защото доказателствата говорели за адекватна неизбежна отбрана. Придържа се към тезата с аргументация, че описаното състояние в протокола за оглед на намерена метла в двора не съответствало на показанията на св. Т. и на св. А., а неизясненият факт за нейното счупване могло да наведе на извод за нанасяне на удар от пострадалия; св. А. пресъздавала възприятията си за притискане на подсъдимия върху плота на масичка, което в съчетание с физическите характеристики на двамата участници в конфликта позволявало и заключението, че подсъдимият Н. чисто рефлекторно е търсел начин да се освободи от „хватката” на подсъдимия, за да се защити, намирайки предмет, който не бил установен по делото; подсъдимият напуснал мястото, за да отиде в районното полицейско управление и този факт подкрепял липсата на умисъл за увреждане. Жалбата съдържа разбирането на защитника за фактологията на деянието и собствената му преценка на доказателствените материали. В стремежа си да постави под въпрос възприетите по делото фактически положения, на практика оспорва суверенната оценка на въззивния съд за достоверност на показанията на пострадалия и на св. А. за сметка на част от обясненията на подсъдимия Н.. От мотивите се установява, че въззивният съд е подложил на самостоятелна аналитична преценка гласните доказателствени средства. Прецизно е констатирал противоречията между тях, излагайки достатъчно изчерпателни съображения кои и защо счита за достоверни, и кои и защо намира за недостоверни (изцяло или частично). По отношение на фактическия въпрос – в кой момент подсъдимият е нанесъл удар с нож на св. Т., съдът е кредитирал с доверие показанията на пострадалия, които е обсъдил внимателно и задълбочено, изяснявайки подробно и логиката, която ги определя като напълно достоверни. Изрично е подчертал в мотивите, че показанията на св. А. предоставят сведения за реакцията на пострадалия след нанесения му удар с нож в коремната област от подсъдимия Н.. Данните за присъствието на части от счупена метла, отразени в протокол за оглед на местопроизшествие, съдът е разгледал в комбинация с оценените като достоверни свидетелски показания (л. 7 от решението, в отговор и на защитника). Всички решаващи доводи и възражения, които отново е изтъкват, са били ефективно проучени, разисквани и отхвърлени от Софийския апелативен съд при стриктно спазване на процесуалните изисквания по чл. 339, ал. 2 НПК. Мотивите съдържат ясни, точни и подробни съображения, поради които съдът не е открил признаци на неизбежна отбрана по смисъла на чл. 12 НК или каквото и да било телодвижение с рефлекторен характер (не се контролира от съзнанието и не се обуславя от волята на човека, затова не е действие в наказателноправен смисъл). От тях произтича и отговора на довода в аспекта, представен с касационната жалба от защитника (подсъдимият действал рефлекторно, търсейки начин за самосъхранение от смазване или задушаване, докато бил притискан върху масата от тялото, със значително по-голяма тежест, на пострадалия Т.). Според жалбата от подсъдимия Н., при решаване на делото не било отчетено наличието на счупена метла в двора, приобщена като веществено доказателство; останали неизяснени вътрешните противоречия в показанията на пострадалия, които били недостоверни, както и противоречията в показанията на св. А. от досъдебното производство и дадените непосредствено в съдебно заседание; не било обсъдено неговото изявление в обясненията за заплахата, че ще го пребие, отправена му от пострадалия Т.. Като се има предвид, че тези оплаквания на подсъдимия по същността си са идентични, те следва да бъдат отхвърлени със същите аргументи, които вече бяха изложени при изследване на жалбата на неговия защитник. Към тях може да се добави, че каква доказателствена информация са предоставяли свидетелите, има или няма противоречия в техните показания относно определени фактически обстоятелства, дали обстоятелствата по делото са установявали едно или друго фактическо положение са въпроси, засягащи преценката на достоверността, доказателствената сила и значение на събраните и проверени доказателствени материали, която се извършва от съда, разглеждащ и решаващ делото по същество, според вътрешното му убеждение. Противното означава Върховният касационен съд сам да обсъжда и преценява доказателствения материал и въз основа на него да изгражда фактическите положения, следователно да реши делото и по същество, каквито правомощия няма. В случая Софийският апелативен съд не е констатирал съществени противоречия в свидетелските показания. Разгледани в контекста на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, доводите на подсъдимия, че съдът отказал повторен разпит на св. А., чиито показания били от значение за разкриване на обективната истина, а молбите му за запознаване с материалите по делото били оставени без резултат, са лишени от основание. Формалната проверка не установява доказателствени искания на страните в пределите на въззивното производство (с жалбата или в съдебно заседание). Затова Софийският апелативен съд не може да бъде упрекван в произволен отказ да се произнесе по надлежно направено искане. Поначало въззивният съд сам преценява необходимостта от събиране на доказателства, каквато очевидно не е констатирал, в частност от повторен разпит на св. А. за обстоятелства, които имат отношение и са от значение за правилно решаване на делото. Данните не оправдават и оплакването на жалбоподателя за неосигурен достъп до материалите и възможност да се запознае с тяхното съдържание. Няколко месеца след постановяване на присъдата подсъдимият Н. е депозирал писмена молба в Софийския градски съд с искане да му бъдат предоставени копия от материалите по н. о. х. д. № 3158/2016 г. (и протоколите към него). Молбата е била изпратена на въззивния съд, който с определение 31.05.2017 г. е разпоредил привеждането на подсъдимия от затвора за запознаване с делото и му е изпратил протоколите от съдебно заседание пред Софийския градски съд. Копия от конкретни материали е поискал и защитникът, като искането му е било удовлетворено. От гледна точка приложението на материалния закон по делото не е било допуснато нарушение. В рамките на фактическите положения, приети за установени без съществено процесуално нарушение, са изведени всички признаци на престъплението по чл. 128, ал. 1 НК в обективно и субективно отношение. Правната квалификация на деянието на подсъдимия Н. е законосъобразна. В жалбите не се изтъкват конкретни съображения в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. За него може да се съди единствено по искането на защитника за намаляване на наказанието, а що се отнася до жалбата на подсъдимия - от най-общото твърдение, че присъдата е несправедлива (изцяло потвърдена с обжалваното решение). Преценката на въззивния съд е обхванала целия комплекс от обстоятелства, които могат да окажат влияние за постигане на справедливост при индивидуализация на наказанието. Размерът на лишаването от свобода, определен при условията на чл. 54 НК, съответства на тежестта на извършеното престъпление, данните за личността на подсъдимия и останалите обстоятелства, както и на необходимостта от ефективно постигане на целите по чл. 36 НК. Софийският апелативен съд законосъобразно е приел, че в случая са налице и предпоставките за ангажиране на гражданската отговорност на подсъдимия и не е допуснал нарушение при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди. Адекватно са намерили отражение всички обстоятелства, в т. ч. значителния период на лечение на пострадалия, последиците за неговото здраве и свързаните с тях продължителни неудобства и негативни изживявания. Присъдената сума е съразмерна на действителния обем преживени болки и страдания от гражданския ищец Ю. К. Т. и в пълна степен отговаря на критерия за справедливост в обществото, въплътен в чл. 52 ЗЗД. Предвид отсъствието на касационно основание, въззивното решение следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 328 от 11.07.2017 г. на Софийския апелативен съд по в. н.о. х. д. № 622/2017 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: