1 Р Е Ш Е Н И Е № 500 гр. София, 19 февруари 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осми декември две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евелина Стоянова ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски Капка Костова при участието на секретаря Аврора Караджова и на прокурора Димитър Генчев, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1464 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на частния тъжител Е. Н. Н., чрез поверениците му адвокати Т. и К. от АК – [населено място], срещу постановената от Русенския окръжен съд (РОС) нова присъда № 27 от 12 юни 2014 година, постановена по внчхд № 344 / 2014 година, след отмяна на присъда № 80 от 02 април 2014 година на Русенския районен съд (РРС), 9-ти състав, по нчхд № 521 / 2014 година в наказателно-осъдителната й част. В жалбата формално е заявена неправилност на присъдата на въззивния съд поради постановяването й в нарушение на материалния закон и e посочено отменителното основание по чл. 348, ал. 2 във вр. ал. 1, т. 1 от НПК. В представеното допълнение към касационната жалба се твърдят и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, което сочи на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Отправеното до ВКС искане е за отмяна на атакуваната присъда на въззивния съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят-частен тъжител Н. участва лично и с поверениците си адвокати Т. и К., които поддържат касационната жалба при изложените в нея и допълнението към нея отменителни основания и доводи, които намират, че ги подкрепят. Подсъдимият В. В. М. и защитникът му адвокат Д. Д. от АК – [населено място], не участват лично в заседанието пред ВКС, редовно призовани. По делото е представено писмено възражение от защитника на подсъдимия, в което е изразено становище за неоснователност на касационната жалба, при подробно изложени доводи и съображения за несъставомерност на инкриминираното деяние по нормата на закона, по която то е подведено – чл. 148, ал. 2 във вр. чл. 147, ал. 1 от НК. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената от първоинстанционния съд присъда подсъдимият В. В. М. е признат за виновен в това, че на 13. 11. 2013 година, в [населено място], в съдебно заседание по гр. д. № 5430/2013 година по описа на РРС, 13-ти състав, публично, в качеството си на свидетел, разгласил позорни обстоятелства за тъжителя Е. Н. Н. от [населено място] („...Ответникът няма проблем с алкохола, а с алкохолизма.” и „Случвало се е и на работа да ходи пил.”) – престъпление по чл. 148, ал. 2, предл. 1 във вр. ал. 1, т. 1 във вр. чл. 147, ал. 1, предл. 1 от НК, като при условията на чл. 78а от НК, е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба в полза на държавата в размер на 1000 (хиляда) лева. Присъдени са направените по делото разноски в полза на частния тъжител и те са възложени в тежест на подсъдимия. В производство, инициирано по жалба на подсъдимия М., е извършена въззивна проверка и е постановена атакуваната сега по реда на касационното обжалване нова присъда на въззивния съд, с която първоинстанционната присъда е отменена изцяло и подсъдимият М. е оправдан по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 148, ал. 2 във вр. чл. 147, ал. 1 от НК. Присъдени са направените от подсъдимия М. разноски и държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист, като са възложени в тежест на частния тъжител и касационен жалбоподател Н.. Касационната жалба е допустима при условията на чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледана по същество, тя е основателна, макар и не по изложените в нея доводи и съображения. Визираната в жалбата материална незаконосъобразност на атакуваната въззивна оправдателна присъда е подкрепена с доводи за съставомерност на инкриминираното деяние на подсъдимия М. при надлежно установените по делото факти относно съобщените от него, в качеството му на свидетел по гражданското дело, обстоятелства за частния тъжител Н.. В допълнението към жалбата са релевирани и допуснати нарушения на процесуалните правила, основно при изготвяне на мотивите на постановената от въззивния съд нова присъда. Изложените в подкрепа доводи съдържат и възражения срещу извършения от този съд доказателствен анализ. Известно е, че в допълнението към касационната жалба не могат да се релевират нови отменителни основания извън вече посочените в самата жалба. Процесуалният закон не предвижда право на допълнителна касационна жалба и допълнителен касационен протест. Предвидената в чл. 351, ал. 3 от НПК възможност за писмено допълнение към жалбата и протеста до даване ход на делото, има предвид единствено посочване на допълнителни доводи в подкрепа на вече ангажираните касационни основания, но не и ангажиране на нови такива, непосочени в касационните жалба и протест. ВКС навежда тези съображения единствено с оглед пълнота на изложението, макар в конкретния случай те да не повлияват рамката на проверката и резултата от нея, при направените констатации за процесуалното развитие на делото, които ВКС прави, а те са следните: По делото надлежно са установени обстоятелствата, описани и в самата тъжба. Несъмнено е, че подсъдимият М. е разпитан в качеството на свидетел по гражданско дело за родителски права, по което частният тъжител е бил ответник. От приложеното заверено копие от протокол от съдебно заседание по това дело (на л. 11-гърба от нчх дело) се установява, че в рамките на депозираните от подсъдимия показания, същият е изрекъл описаните и инкриминирани в тъжбата фрази, които тъжителят е възприел като клеветнически. Така че, спор относно фактите в процеса не съществува. Те са приети и отразени по идентичен начин в двата предходни съдебни акта, но са оценени различно от първоинстанционния и от въззивния съд от гледна точка на приложението на правото. В рамките на дадената им от съда правна оценка обаче, вън от вниманието и на двете инстанции е останало обстоятелството, че производството изначално неправилно е образувано като такова от частен характер. И това е така, защото поначало клеветата, в една от формите си, е разгласяване на факти и обстоятелства, които са позорни от гледна точка на общоприетите морални разбирания и предизвикват негативна оценка на обществото. За да е съставомерно деянието, разгласеното позорно обстоятелство следва да е неистинско и деецът да съзнава това. Когато обаче разгласяването на неверни обстоятелства се извършва в рамките на депозирани свидетелски показания по висящо дело пред съд, независимо дали тези обстоятелства са клеветнически по своето съдържание, тогава деецът извършва престъпление против правосъдието – лъжесвидетелстване по чл. 290 от НК, а не престъпление против личността на посочено в показанията лице/а. Това произтича от задължението на свидетеля да изложи добросъвестно и правдиво всичко, което знае по делото и така да спомогне за правилното му решаване, а съответният разследващ или съдебен орган го предупреждава за отговорността, която носи по чл. 290 от НК, ако не стори това. Така че, ако свидетелят изложи неверни обстоятелства в показанията си, с деянието си той засяга обществени отношения, свързани с правилното осъществяване на правораздаването, а не с честта и достойнството на гражданите (в този смисъл р. № 4/2012 година на ВКС, ІІ НО). При тези съображения, предходните съдебни инстанции е следвало да констатират, че инкриминираното деяние сочи на престъпление, отговорността за което не може да се реализира по реда на частното обвинение. Известно е, че подаването пред компетентния съд на надлежна тъжба, със съдържанието и реквизитите по чл. 81 от НПК, от пострадалия от престъпление, което се преследва по реда на частното обвинение, е абсолютна процесуална предпоставка за образуване и провеждане на наказателно производство срещу извършителя на това престъпление. Тъжбата обаче трябва да съдържа единствено обстоятелствата на престъплението, по повод на които тя се подава, но не и неговата правна квалификация. Съдът е този, който има правомощието да посочи правилната правна формулировка на обвинението, както и задължението да уточни и поправи (ако е нужно) погрешната правна квалификация, като изхожда единствено от изложените в тъжбата или установени на съдебното следствие факти (в този смисъл вж. и Ст. П., Наказателен процес, изд. 1979 г., стр. 269). Основани на тези принципни положения са и разпоредбата на чл. 287, ал. 6 и ал. 7 от НПК, регламентиращи основанията и реда за изменение на обвинението в производство, образувано по тъжба на пострадалия, както и действията на съда, когато установи, че престъплението е такова от общ характер. В конкретния случай обаче, изначално е била налице липса на възможност за разглеждане на обвинението, а не установяване в хода на съдебното следствие по делото, че престъплението е такова от общ характер, т. е. не процесът на доказване е довел до необходимостта от изменение на първоначалното обвинение, което е за престъпление, преследвано по тъжба на пострадалия. Затова разпоредбата на чл. 287, ал. 7 от НПК е неприложима. Допуснатата грешка в правната квалификация на инкриминираното деяние, обуславяща и вида на воденото наказателно производство, бележи цялото производство и го компрометира, защото предходните инстанции не са могли да разглеждат делото по същество. В мотивите на въззивната присъда този въпрос е обсъждан и съдът е приел, че деянието „...се явява изначално несъставомерно и на това единствено основание.”. С тази констатация в решението си по съществото на делото въззивният съд всъщност е приел, че деянието е неправилно квалифицирано, защото представлява престъпление от общ характер, за което задължително се провежда досъдебно производство и съдебното разглеждане се осъществява по внесен обвинителен акт от прокурора (ако това бъде сторено), а не по тъжба на частен обвинител. Поради това, още първоинстанционният съд е следвало да прекрати наказателното производство по реда на чл. 289, ал. 1 от НПК и при условията на чл. 24, ал. 4, т. 2 от НПК, защото не е сезиран с тъжба, съдържаща описание на престъпление, което може да бъде преследвано и евентуално санкционирано по реда на частното обвинение. Като не е сторил това, съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. Въззивният съд е могъл да отстрани нарушението в рамките на правомощията си по чл. 334, т. 4 от НПК, но не го е направил, въпреки посочените по-горе констатации и изводи на този съд за изначална несъставомерност на инкриминираното с тъжбата деяние като престъпление по чл. 148, ал. 2, предл. 1 във вр. чл. 147, ал. 1 от НК. При това положение, ВКС може и следва да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК и да отмени присъдата на първоинстанционния съд и тази на въззивния съд, като прекрати наказателното производство при условията на чл. 24, ал. 4, т. 2 от НПК. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ постановената от Русенския окръжен съд нова присъда № 27 от 12 юни 2014 година, по внчхд № 344 / 2014 година и присъда № 80 от 02 април 2014 година на Русенския районен съд, 9-ти състав, по нчхд № 521 / 2014 година, като прекратява наказателното производство срещу подсъдимия В. В. М., по тъжбата на Е. Н. Н.. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.