Р Е Ш Е Н И Е № 383 Гр.София, 25.09.2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи септември, две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ЦЕКОВА В присъствието на прокурора КОЛОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1074/12 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 46/19.04.12 г.,постановена от ОС-Видин /ВОС/ по В.Н.О.Х.Д. 38/ 12 г., е отменена изцяло присъда № 3/10.01.12 г.,постановена от РС-Видин /ВРС/ по Н.О.Х.Д. 353/11 г.и подсъдимият И. И. И. е признат за невиновен да е извършил престъпление по чл.131,ал.1,т.1 вр.чл.130, ал.1 НК. С присъдата на РС-Видин Илиев е бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение и му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, чието изтърпяване е било отложено на основание чл.66, ал.1 НК за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Подсъдимият е бил осъден и да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2 000 лв. Срещу съдебния акт на втората инстанция е постъпил протест от прокурор от ОП-Видин, с релевирано оплакване за нарушение на материалния закон. Моли се присъдата на ВОС да бъде отменена и делото да бъде върнато за ново разглеждане за отстраняване на допуснато нарушение на материалния закон при постановяване на оправдателната присъда. Приложена е и мотивировка след изготвяне на мотивите. Постъпила е и касационна жалба от частния обвинител и граждански ищец А. А. чрез неговия пълномощник, в която са отразени касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Моли се единствено атакуваната присъда да бъде отменена. Приложена е и допълнителна касационна жалба след изготвяне на мотивите. Съгласно същата, решаващият второстепенен съд е допуснал особено съществено нарушение на процесуалните правила, като след като е констатирал, че престъплението се преследва по частен ред, не се е произнесъл по него. В съдебно заседание пред ВКС прокурорът от касационната прокуратура поддържа протеста и мотивировката по него. Макар и да не се явява в съдебно заседание и да не изпраща свой представител, частният обвинител и граждански ищец чрез повереника си, настоява да се даде ход на делото и поддържа жалбата си с всички отразени в нея аргументи. Прилага и допълнителни писмени съображения. Подсъдимият, редовно призован, не се явява, а неговият защитник моли присъдата да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид протеста и касационната жалба и изтъкнатите в тях доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по производството в рамките на компетенциите си по чл.347 НПК, намира за установено следното: ПО ВЪЗРАЖЕНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЗАКОНА: Фактическата обстановка по делото е безспорно установена, при стриктно спазване на заложените процесуални правила за начина на приобщаване на доказателствения материал и неговата оценка. Няма спор, че на 20.08.10 г.подсъдимият е нанесъл на пострадалия лека телесна повреда, изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Казано по друг начин, авторството на деянието, механизмът и характерът на причинения противоправен резултат са несъмнено потвърдени. Не така стои въпросът с правната квалификация на стореното и именно това е основният проблем, поставен за решаване в настоящия случай като преценка на касационно основание по чл.348,ал.1,т.1 НПК. Към момента на извършване на деянието, частният обвинител е реализирал правото си на труд по сключен трудов договор № 2 от 01.02.07 г. между него и [фирма]. Изпълняваната длъжност била “охранител”. А. бил дежурен първа смяна и от 07.00 ч.до 19.00 ч. местостоянката му била “В.” В.. Конфликтът между него и подсъдимия, резултат от който е причиненото телесно увреждане, възникнал в офиса на дружеството-работодател и бил по повод претенции за неизплащане на трудово възнаграждение. В този смисъл настоящата инстанция се солидаризира напълно със застъпената от въззивния съд теза, че предвид длъжностната му характеристика, пострадалият по принцип притежава качеството “длъжностно лице” по смисъла на чл.93,ал.1,б. Б НК. За да е налице обаче престъпление по чл.131,ал.1,т.1 вр.чл.130 НК, е необходимо леката телесна повреда да е причинена на длъжностното лице “при или по повод изпълнение на службата или функцията му”. Изключително задълбочено на стр. 4 и 5 от мотивите на въззивната присъда, окръжният съд е защитил позицията си защо в конкретния случай не приема за наличен функционалния характер между осъщественото деяние и изпълнение на служебната дейност от страна на А.. Ненужно е върховната съдебна инстанция по наказателни дела да преповтаря казаното от второстепенния решаващ съд във връзка с тълкуване на понятията “при или по повод изпълнение на службата или функцията му”,заложени в т.10 от ППВС 2/57 г. И при прост, и при внимателен прочит на съдържанието на мотивите, не се съзира никакво противоречие по повод тълкуването на чл.93, т.1,б.Б НК и неговото приложение по отношение на подсъдимия, каквото е първото твърдение по мотивировката към протеста на представителя на въззивната прокуратура. По-нататък, есенцията на становището на ВОС относно липсата на функционална връзка между длъжностното качество на потърпевшия и осъществяване на деянието при или по повод на това качество, се корени в причината, поради която е възникнал процесният инцидент- неизплащане на трудово възнаграждение. Прието е, че взаимоотношенията между работодател /или негов представител/ и работник във връзка с дължимо трудово възнаграждение, имат частноправен характер и не могат да бъдат обвързвани с длъжностното качество на лицето в смисъла, вложен в наказателния закон. Без съществено значение се явява обстоятелството дали пострадалият се е отклонил от местоизпълнението на трудовите си задължения в работно време, “отбивайки се” със служебен автомобил до офиса на дружеството, в което работи. Без значение е и начинът, по който е бил облечен- в униформа. Казаното току-що е така, именно защото в основата на скандала и последвалото нанасяне на телесната повреда не стоят фактори, определяни от длъжностната характеристика на пострадалия, свързани с пазене на чуждо имущество, а такива, относими към трудовото му възнаграждение. Простото твърдение по протеста и по касационната жалба на частния обвинител, че неизплатеното и задържано трудово възнаграждение е функционално свързано с изпълняваната длъжност, не води до автоматичен извод за наличие на признаци да се приеме,че потърпевшият е бил длъжностно лице по смисъла на чл.93, т.1,б.Б НК. Както е известно, не всяко лице е длъжностно. Но всяко лице, което работи по трудов договор /и всякакъв вид договор, приравняван по съдържание на този/, има право да претендира изплащане на трудово възнаграждение. По логиката, следвана от държавното и частно обвинение, когато на едно лице бъде нанесена телесна повреда във връзка с неизплатено трудово възнаграждение и то не носи обективните характеристики на длъжностно лице по силата на наказателния закон, квалификацията не следва да се свързва с чл.93,т.1 НК. Но все разсъждения в тази посока биха могли да активират дискусия, че всяко лице би трябвало да е длъжностно, независимо какви са предписанията по чл.93,т.1 НК, след като спори за трудовото си възнаграждение и в тази връзка е станало обект на престъпно посегателство. Волята на законодателя е ясна. Делението на лицата на длъжностни и недлъжностни се основава на спецификите на изпълняваната от тях дейност. Без значение е дали за нея се дължи възнаграждение или не, т.е.,за да е длъжностно едно лице, то може да изпълнява своите функции и безплатно. Няма как следователно претенцията за трудово възнаграждение да се окачестви като такава “по повод изпълнение на службата и функцията”. Ето защо ВКС намира, че законосъобразно, предвид правилно установената фактология и преценка на доказателствата, ВОС е оправдал подсъдимия за извършено от него престъпление по чл.131,ал.1,т.1 вр.чл.130, ал.1 НК. ПО ВЪЗРАЖЕНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЯ НА ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ПРАВИЛА: В касационната жалба на частния обвинител се твърди, че в това негово качество и като граждански ищец, нему не е връчено нито съобщение, нито въззивната жалба на подсъдимия, довело до ограничаване на правата му. Разсъждава се на плоскостта на разпоредбите на чл.321 и 322 НПК и как въззивната инстанция не е направила служебна проверка на тези обстоятелства и не е върнала делото на първостепенния съд, за да бъдат разменени съдебните книжа по надлежен ред и да има право частното обвинение на възражение. Казаното е абсолютно вярно. Въззивната инстанция не е проследила неизпълнение на вменените в чл.321 НПК задължения за съда, чрез който е подадена жалбата на подсъдимия срещу осъдителната присъда на ВРС. Няма данни тя да е иззела тези функции и сама да е връчила жалбата на подсъдимия на частния обвинител и граждански ищец. Очевидно е обаче призоваване на А. /л.12 от второстепенното дело/, по какъвто начин е станало неговото уведомяване за образуване на второинстанционно дело по повод постановената присъда на първостепенния съд, за която той е имал понятие, че сам не е атакувал. На л.15 от В.Н.О.Х.Д.38/12 г.е приложена молба от пълномощника на А., от която е видно познанието за образуваното дело пред ВОС. В съдебно заседание на 19.04.12 г. частният обвинител и граждански ищец и неговият повереник са се явили лично пред въззивната инстанция, не са направили никакви възражения и са поискали съдът да се произнесе по същество. Иначе казано, имали са възможност да изготвят до даване ход на делото пред въззивната инстанция писмени възражения по чл.322 НПК, за ограничаване на което право понастоящем има оплакване пред ВКС. За да бъде прието едно процесуално нарушение за съществено по смисъла на чл.348,ал.3 вр.ал.1,т.2 НПК /извън случаите на абсолютните процесуални нарушения/, то трябва да е от характер сериозно да ограничи правото на участие на съответната страна в процеса и да не е отстранено. Гореизложеното насочва на факта, че макар и да е реализиран процесуален порок от решаващите съдилища, той не е с такова качество,че да е накърнил съществено упражняването на процедурните правила от страна на частния обвинител и граждански ищец. Затова коментираният дотук довод не може да бъде възприет като основание за отмяна на атакувания съдебен акт. Същото обаче не важи, макар и погледнато от друг ракурс, по отношение на оплакването на частното обвинение за допуснато нарушение на чл.287,ал.5 НПК. При установено авторство на нанесената лека телесна повреда от страна на подсъдимия спрямо пострадалия и отпадане длъжностното качество на втория, на основание чл.161,ал.1 НК несъмнено производството следва да се трансформира от общ характер в такова от частен, доколкото се касае за престъпление по чл.130 НК.. Но тъй като въззивната инстанция за първи път е констатирала това обстоятелство, е приела за невъзможно да приложи разпоредбата на чл.287,ал.5 НПК. Затова и не е коментирала дали е извършено престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, възприемайки тези констатации като стоящи извън предмета на доказване. Предвид това, че е сезиран от частното обвинение, ВКС е задължен да вземе отношение по правилността или не на действията на ВОС по третирания проблем. По същество втората инстанция е намерила правилно, че в съответствие със съдържанието на разпоредбата на чл.287,ал.5 НПК, иде реч за изменение на обвинението, което съгласно дълготрайната практика на ВКС на РБ, е допустимо да става само пред първоинстанционен съд. Този фактор не се отчита в жалбата на частния обвинител и той е отправил упрек към ВОС,че сам не е пристъпил към изменение на обвинението. В подкрепа на тезата си е посочил множество решения, с изключение на едно такова на ВКС от 2003 г.,относими към двуинстанционно,а не към триинстанционно производство. Според ВКС трябва да бъдат отчитани характеристиките на конкретното наказателно производство, за да се постигне законосъобразен и справедлив финал както по отношение на подсъдимия, така и по отношение на пострадалия. Още с внасяне на обвинителния акт пред ВРС, и прокуратурата, и конституираното частно обвинение, са били наясно с медицинската същност на причиненото увреждане на обсъждания потърпевш като лека телесна повреда. Квалификацията на вмененото престъпно деяние на И. единствено във връзка с длъжностното качество на А. е дало процесуална възможност делото да се води като такова от общ характер, макар и в него да се включва леко телесно увреждане. В хода на съдебните прения пред първостепеннния съд и държавното, и частното обвинение, са поддържали квалификацията по чл. 131,ал.1,т.1 вр.чл.130 НК. ВРС е приел аргументите им. Те са стояли на разглеждане и пред ВОС. Едва вторият съд е намерил за неприсъстващо длъжностното качество на пострадалия, което води до трансформация на производството от общ в частен характер. Пред ВКС държавното и частно обвинение отново настояват за необходимост от приложение на материалноправната норма на чл.131,ал.1,т.1 вр.чл.130 НК. Следователно, процесуалните позиции на държавния и частния обвинител, преценени в тяхната същност, демонстрират желание за осъждане на И. по повод поведението му спрямо А.. Предвид изначалната квалификация на деянието и нейното неотклонно поддържане, за тези страни не са били налице предпоставките на процедурата по чл.287,ал.5 НПК. Те не са били налични и за първата инстанция. Макар и ВОС като съд по фактите и правото в същината на становището си да е прав относно липса на квалифициращ признак за леката телесна повреда, исканията на частното обвинение е следвало да бъдат отчетени като претенция подсъдимият да бъде осъден за извършеното спрямо частия обвинител, без значение дали то се преследва по общ, публично-частен или частен ред. Освен буквата, е нужно да се преценява и духът на закона. С оглед изложеното, второстепенният съд, намерил пред себе си характеристиките на изменение на обвинението, не е следвало да изисква буквално приложение на разпоредбата на чл. 287,ал.5 НПК, а да се произнесе с присъда по наказателноправната същност по осъщественото спрямо частния обвинител. Последният впрочем е напълно лишен от право да защити интересите си по начина, приет от въззивната инстанция, с отказа на последната да се произнесе по опредметеното срещу му престъпно поведение. Той не може да търпи неблагополучни последици поради факта, че държавата в лицето на прокуратурата е направила опит да защити интересите му, приемайки, че стореното спрямо него се преследва по общ ред. Още повече, деянието е извършено на 20.08.10 г., същия ден А. е подготвил жалба до РУП В. и тя носи входящ номер 14551/23.08.10 г. /л.7 от ДП/. Казано по друг начин, съдът е следвало да се произнесе с присъда за престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, оправдавайки дееца по първоначално повдигнатото му обвинение /Р. №402/11.06.03 г.на ВКС, 2 н.о., постановено по К.Н.Д.178/03 г./. От една страна поведението на частния обвинител е насочвало към желание за произнасяне с присъда по престъпното поведение на дееца. От друга- производството е образувано преди изтичане на предвидения в чл.81,ал.3 НПК шестмесечен срок от деня, когато е узнато за извършване на престъплението, съвпадащ в случая с деня на извършването. Като не е следвал такова поведение, въззивният съд е допуснал нарушение на нормата на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК и съществено е ограничил правото на участие на частното обвинение като страна в процеса. Ето защо присъдата на ВОС следва да бъде отменена /частично нейно оставяне в сила е невъзможно/ и делото- върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, като бъдат изпълнени указанията, дадени в настоящото решение. На последно място, доколкото е налична функционална връзка, е нужно да се отбележи, че въззивният съд е допуснал още едно съществено процесуално нарушение с пълното си непроизнасяне по приетия за съвместно разглеждане в хода на първоинстанционното производство граждански иск. Видно от диспозитива към присъдата на ВОС, тази на ВРС е отменена изцяло. По нея обаче има налично произнасяне за уважен иск за неимуществени вреди в размер на 2 000 лв. По отношение на него липсва каквото и да е произнасяне и в диспозитива, и в мотивите на второстепенния съдебен акт. Ако бе следвал докрай собствената си логика, ВОС би трябвало да е пристъпил към отхвърляне на гражданския иск, каквото не е сторено. При новото разглеждане на делото е нужно да се демонстрира категорично произнасяне и по този въпрос. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.3,т.2 вр. ал.1, т.4 вр.чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА ПРИСЪДА № 46/19.04.12 г.,постановена от ОС-Видин по В.Н.О.Х.Д.№ 38/12 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/