Р Е Ш Е Н И Е № 19 София, 16.03.2022 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
при секретаря Даниела Танева, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр. д. № 2822 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 – чл. 293 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищеца Д. Ш. С. чрез пълномощника му адвокат Т. М. и на ответниците Д. В. Ю. и Д. В. Ю. чрез пълномощника им адвокат Г. К. против решение № 260075 от 6.04.2021 г., постановено по гр. д. № 26 по описа за 2021 г. на Окръжен съд - Шумен, с което след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 134 от 16.06.2020 г. по гр. д. № 1144/2019 г. на Районен съд - Нови Пазар е допусната съдебна делба на нива от 25.599 дка в местността „Ч.“, представляваща имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], област Шумен между съделителите и при права в съсобствеността: Д. Ш. С. – 10/96 ид. ч., Д. В. Ю. – 43/96 ид. ч. и Д. В. Ю. – 43/96 ид. ч. и е отхвърлен предявения от Д. Ш. С. против Д. В. Ю., Д. В. Ю., С. Н. Р. и Р. М. Р. иск за делба на нива от 8.009 дка в местност „Д. с.“, представляваща имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], област Шумен.
Ищецът Д. Ш. С. атакува въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска за делба на имот с идентификатор ***.
Ответниците Д. В. Ю. и Д. В. Ю. атакуват въззивното решение в частта, с която е допусната съдебна делба на имот с идентификатор ***.
Касаторите взаимно оспорват жалбите си по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендират възстановяване на направените разноски.
С. Н. Р. и Р. М. Р. не са подали писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
С определение № 60424 от 2.12.2021 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, предл. трето ГПК с цел преценка дали не е очевидно неправилен извода на съда, че в хипотеза като настоящата /в която като основание за възникване на съсобствеността е посочена реституция по ЗСПЗЗ, като праводателите на ищеца и праводателят на ответника са реституирани собственици като наследници на лицето, притежавало имота преди обобществяването, но след реституцията праводателят на ответниците се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост въз основа на давностно владение и при липса на доводи, че имотът не е подлежал на възстановяване, тъй като е запазено владението му в реални граници през целия период на обобществяване на земята/ е допустимо осъществяване на косвен съдебен контрол върху реституционното решение и разглеждане на доводи за неговата нищожност.
Данните по делото са следните:
Ищецът Д. Ш. С. е основал наличието на съсобственост на твърденията, че е придобил 5/48 ид.ч. от двата имота въз основа на договор за дарение от 7.02.2019 г. и договор за покупко-продажба от 21.05.2019 г., като праводателите му Ф. А. Н. и З. Н. Е. са сред наследниците на А. Н. Х.; имот *** и 1/2 ид.ч. от имот *** са дарени на ответниците на 31.01.2019 г., но договора не е произвел действие за притежаваните от ищеца права, а и праводателят им В. Ю. А. е наследник на А. Н. Х. с малка идеална част от имотите; на същите основания са оспорени и правата на ответниците С. Н. Р. и Р. М. Р., придобити чрез покупко-продажба от 31.01.2019 г. за 1/2 ид.ч. от имот ***.
Отговор на исковата молба са подали само Д. В. Ю. и Д. В. Ю., които са оспорили наличието на съсобственост с твърдения, че праводателите на ищеца са се легитимирали като собственици въз основа на реституция по ЗСПЗЗ, но решенията на ПК-Н. К. са нищожни, тъй като в състава й не са били включени специалисти, имащи съответната изискуема от действалата към момента редакция на чл. 60, ал. 5 ППЗСПЗЗ квалификация и/или образование; същевременно В. Ю. А. с представен от ищците нотариален акт от 30.01.2019 г. е признат за собственик на имотите въз основа на придобивна давност, а сделките от които ищецът черпи правата си са след вписването на този нотариален акт, съответно и праводателите на ищеца вече не са били собственици. При условията на евентуалност са заявили възражение, че са придобили по давност правата на ищеца. В съдебно заседание на 24.02.2020 г. след приемане на изпратени от [община] документи, са заявили и възражение за нищожност на административните реституционни решения, тъй като заповедите за назначение на членовете на поземлената комисия са издадени от некомпетентен орган.
И първоинстанционният и въззивният съд са приели за установено, че с решение № 10 от 15.06.1992 г. и решение № 2 от 17.01.1994 г. на наследници на А. Н. Х. са възстановени в стари реални граници съответно нива от 8.008 дка, IV категория, находяща се в землището на [населено място], местност „Д. с.“ и нива от 25.596 дка в местност „Ч.“ в същото землище. Праводателите на ищеца Ф. А. Н. и З. Н. Е., както и праводателят на ответниците В. Ю. А. се явяват част от наследниците на А. Н. Х., починал на 19.12.1973 г.
С нотариален акт № 94, том I, рег. № 510, дело № 52/30.01.2019 г. В. Ю. А. е признат за собственик по давностно владение на двата процесни имота.
Първоинстанционният съд е приел, че и двете административни реституционни решения са нищожни, тъй като са постановени от незаконен състав на административния орган – част от членовете са назначени от кмета на [населено място], а не от министъра на земеделието и освен за един член, който е юрист, за останалите липсват данни да притежават необходимата професионална квалификация – агроном, инженер-геодезист или инженер-земеустроител, както и в комисията да има представител на ликвидационния съвет и на частните земеделски стопани. Счел е, че решението от 1992 г. е нищожно и защото не са посочени границите на имота, ограниченията на собствеността и основанията за тях.
Във въззивната жалба на ищеца са наведени доводи, че неправилно е прието, че членовете на комисията нямат необходимата професионална квалификация, въпреки че това обстоятелство се установява с диплома, а ответниците не са ангажирали подобни доказателства; че неправилно е прието, че липсата на индивидуализация на имота по решението от 1992 г. води до неговата нищожност, вместо да приеме, че е необходимо ново произнасяне на административния орган по преписката; че неправилно е прието, че членове на комисията са назначени от некомпетентен орган.
Въззивният съд, проследявайки, първоначалната редакция и редакциите към 15.06.1992 г. и 17.01.1994 г. на чл. 31 и чл. 33, ал. 1 ЗСПЗЗ, както и чл. 60 ППЗСПЗЗ, отчитайки персоналния състав на административния орган, постановил двете решение и съхранените и приети по делото допълнителните споразумения, касаещи назначаването, е приел, че е нищожно решение № 10 от 15.06.1992 г., като постановено от нелегитимен колективен орган, тъй като четирима от членовете на ОПК са били назначени от некомпетентен орган в лицето на кмета на общината, а не от оправомощения такъв в лицето на председателя на ИК на ОНС, респ. на съответния министър /след влизане в сила изменението на чл. 33 ЗСПЗЗ в ДВ, бр. 28/1992 г./, като за петия член – П. С. Р. няма данни да е бил избиран за член на същата комисия.
По отношение нормата на чл. 60, ал. 5 ППЗСПЗЗ е посочил, че същата няма императивен характер, предвид факта, че съгласно разпоредбата на чл. 60, ал. 3 ППЗСПЗЗ, чиито текст остава непроменен, ОПК може да се състои минимум от трима членове, двама от които председателят и секретарят й, в която хипотеза не би било възможно да бъде изпълнено изискването за задължително участие в състава й едновременно на юрист, агроном, инженер-геодезист или инженер – земеустроител и представители на ТКЗС и на частните земеделски стопани.
Посочил е, че това решение е и материално незаконосъобразно, доколкото в него не са посочени границите на реституирания имот, т.е. не отговаря на нормативно определеното необходимо съдържание на административния акт, което може да бъде допълнено само с друг административен акт, но не и с издадена впоследствие скица. Касае се за предварително решение и органа по поземлена собственост следва да довърши процедурата по възстановяване на собствеността. До завършване на процедурата по възстановяване на собствеността, а ищецът не е представил последващо решение, не може да се приеме, че е реституиран обект в реални граници.
По отношение решение № 2 от 17.01.1994 г., съдът е приел, че то е породило правно действие и легитимира възстановената собственост, макар че за двама от членовете липсват доказателства да са били избрани за нейни членове по ппредвидения в закона ред. За решението са гласували четирима от петимата членове, сред които председателят С. Л. К., секретарят Х. И. И. и един от членовете И. Р. С., за които е установено, че са назначени на щат от министъра на земеделието, а техните гласове са достатъчни за формиране на изискуемото от закона обикновено мнозинство.
С оглед извода за настъпила реституция на имот *** съдът е проследил наследственото правоприемство и е приел, че праводателите на ищеца са притежавали прехвърлените му права. Възражението на ответниците Д. В. Ю. и Д. В. Ю. е прието за неоснователно, поради липса на доказателства за осъществявано от праводателя им владение в изискуемия десет годишен срок.
По основанието за допускане на касационно обжалване:
Изводът на въззивния съд, че е допустимо осъществяване на косвен съдебен контрол върху реституционно решение по ЗСПЗЗ в хипотеза като настоящата, в която част от съделителите са правоприемници на реституиран в съсобственост сънаследствен земеделски имот, а останалата част – правоприемници на реституиран съсобственик-сънаследник на същия земеделски имот, който след реституцията се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по давност, е очевидно неправилен.
По правило в гражданския процес косвеният съдебен контрол на административни реституционни актове обхваща, както тяхната валидност (но ако не са били предмет на пряк съдебен контрол), така и тяхната материална законосъобразност (наличието на предпоставките на съответния реституционен състав за възстановяване правото на собственост), ако правните последици на акта се противопоставят на лице, което не е участвало в административното производство – чл. 17, ал. 2 ГПК. К. за всеки спор с установителен характер (независимо дали се предявява чрез иск или възражение, респ. реплика) и за допустимостта на възражението за нищожност на реституционен административен акт важи изискването за наличие на правен интерес – чл. 124, ал. 1 ГПК.
Собствеността на земеделски земи, попадащи в приложното поле на чл. 10 ЗСПЗЗ, може да се легитимира само с влязло в сила решение за възстановяване правото на собственост в стари реални граници или с план за земеразделяне, имащо конститутивно действие относно субекта и обекта на възстановеното вещно право. Ако въпреки, че е налице някоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ, правоимащите лице не са инициирали административно производство по възстановяване на собствеността в посочения от закона ред и срок, съответния земеделски имот се придобива от общината по неговото местонахождение при условията на чл. 19 ЗСПЗЗ след приключване на реституционната процедура за всички поискали възстановяване на собствеността субекти.
Придобивна давност върху земеделски имот, за който е инициирана реституционна процедура, започва да тече от момента на възстановяване на правото на собственост с влязъл в сила административен акт, тъй като принцип на правото е, че давност не тече срещу този, който не може да защити правата си. Ако постановеното решение на органа по поземлена собственост е нищожно, то процедурата по възстановяване на собствеността не е приключила, тъй като административният орган след като е надлежно сезиран дължи постановяване на валиден административен акт, а съответно и придобивна давност върху такъв земеделски имот не тече.
От посочената уредба следва, че наследник (респ. негов универсален или частен правоприемник) на лице, което е притежавало правото на собственост преди обобществяване или отнемане на земеделски имот, чиято реституция е поискана в сроковете по ЗСПЗЗ и което след постановяване на реституционно решение на органа по поземлена собственост се е снабдило с констативен нотариален акт по давност, няма правен интерес да релевира в процес за собственост на този имот, по който претендираните права се основават на реституцията, спор за нищожност на реституционното административно решение, тъй като с това отрича и възможността то (респ. неговия праводател) да е придобило собствеността на този земеделски имот по давност – ако реституционното производство е надлежно инициирано, давност не тече до приключването му с валиден административен акт, а ако не е инициирано в сроковете по ЗСПЗЗ, имотът става общинска собственост на основание чл. 19 ЗСПЗЗ и за него давност не тече за срока на действие на мораториумът за придобиване на частна общинска собственост по § 1 ДР на ЗС.
Преюдициалното въвеждане в процеса на спор за нищожност на административен акт по реда на косвения съдебен контрол, в случай като настоящия, е в противоречие с основния принцип на гражданското процесуално право за добросъвестно упражняване на процесуални права (чл. 3 ГПК), тъй като касае не само отричане правата на насрещната страна, но отрича възможността страната, позоваваща се на нищожността на административния акт, да е придобила правата, на които основава правоизключващо правата на насрещната страна възражение. Касае се за превратно упражняване на процесуални права, което е укоримо с оглед обществения интерес и процесуалните последици са отказ от защитата им.
По основателността на касационната жалба:
Страните не спорят по възприетата от първоинстанционния и въззивния съд фактическа обстановка, включително и относно правата в съсобствеността при наследяването на А. Н. Х., починал на 19.12.1973 г. и реституцията на двата земеделски имота на неговите наследници с решение № 10 от 15.06.1992 г. и решение № 2 от 17.01.1994 г. на Поземлена комисия – [населено място], чиито местоположение и граници са посочени на приложените към исковата молба скици от кадастралната карта.
В нарушение на процесуалните правила въззивният съд не само не е констатирал, че решението на първоинстанционния съд е основано изцяло на изводите му по процесуално недопустимото поради липса на правен интерес и заявено в нарушение на основния принцип по чл. 3 ГПК възражение на Д. В. Ю. и Д. В. Ю., правоприемници на реституирания съсобственик В. Ю. А., снабдил се през 2019 г. с констативен нотариален акт за собственост по давност, за нищожност на реституционните решения, но и сам е разгледал процесуално недопустимото възражение, без да отчете, че чрез него съделителите отричат възможността и самите те да са придобили вещни права върху имотите.
От значение за изхода на спора е дали Д. В. Ю. и Д. В. Ю. са доказали, че праводателят им е придобил собствеността на реституираните на наследниците на А. Н. Х., починал на 19.12.1973 г. процесни земеделски имоти. В случая и двете страни по делото разполагат с документ за собственост – ищецът легитимира правата си с решение № 10 от 15.06.1992 г. и решение № 2 от 17.01.1994 г. на Поземлена комисия – [населено място] и нотариални актове от 7.02.2019 г. и 21.05.2019 г., с които съсобствениците на реституираните наследствени имоти Ф. А. Н. и З. Н. Е. са му прехвърлили правата си от 1/16 и 1/24 ид.ч., а ответниците констативен нотариален акт от 30.01.2019 г., удостоверяващ придобиване по давност на имотите от В. Ю. А. и нотариални актове от 31.01.2019 г. за прехвърляне от същия на правата върху имот *** и 1/2 ид.ч. върху имот *** на Д. В. Ю. и Д. В. Ю. и 1/2 ид.ч. от имот *** на С. Н. Р. по време на брака му с Р. М. Р. – поради което всяка страна следва да докаже, че праводателят й е бил собственик. Правата на праводателите на ищеца Д. Ш. С. са установи с решенията за възстановяване правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ. По делото не са ангажирани доказателства В. Ю. А. да е завладял реституираните сънаследствени имоти (да е упражнявал фактическа власт върху тях, като е демонстрирал пред останалите наследници отричане на правата им) и да е изтекъл десетгодишния срок на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. Напротив от показанията на ангажираните от ищеца свидетели – неговите праводатели Ф. А. Н. и З. Н. Е. – се установя, че В. Ю. А. е заплащал рента до 2017 г. на съпруга на първата свидетелка и до 2015 г. на втората свидетелка. Така установените факти опровергават констатациите в нотариален акт № 94, том І, рег. № 510, дело № 52/30.01.2019 г. на нотариус рег. № *, че В. Ю. А. е придобил по давност правата на сънаследниците си от двата процесни имота.
Страните се легитимират като съсобственици на делбените земеделски имоти при права 10/96 ид. ч. за Д. Ш. Ю. и по 43/96 ид. ч. за Д. В. Ю. и Д. В. Ю. от имот № *** и 20/192 ид. за Д. Ш. Ю., по 43/192 ид. ч. за Д. В. Ю. и Д. В. Ю. (за колкото са произвели вещно прехвърлително действие договорите от 31.01.2019 г.) и 86/192 ид.ч. за С. Н. Р. и Р. М. Р. в съпружеска имуществена общност (за колкото е произвел вещно прехвърлително действие договорът от 31.01.2019 г.) от имот ***.
От изложеното следва, че въпреки допуснатото процесуално нарушение решението на въззивния съд в частта за допускане делбата на имот с идентификатор *** по същество е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Допуснатото процесуално нарушение е довело до неправилност на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска за делба на имот с идентификатор ***, поради което в тази част същото следва да бъде отменено, като вместо него да се допусне делбата при посочените по-горе страни и права в съсобствеността.
С оглед изхода на настоящото производство Д. В. Ю. и Д. В. Ю. следва да възстановят на Д. Ш. Ю. разноските, направени в настоящото и във въззивното производство в размер на 642.50 лв.
И По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260075 от 6.04.2021 г., постановено по гр. д. № 26 по описа за 2021 г. на Окръжен съд-Шумен в частта, с която е допусната съдебна делба на нива от 25.599 дка в местността „Ч.“, представляваща имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], област Шумен между съделителите и при права в съсобствеността: Д. Ш. С. – 10/96 ид.ч., Д. В. Ю. – 43/96 ид.ч. и Д. В. Ю. – 43/96 ид.ч.
ОТМЕНЯ решение № 260075 от 6.04.2021 г., постановено по гр. д. № 26 по описа за 2021 г. на Окръжен съд-Шумен в частта, с която е отхвърлен предявения от Д. Ш. С. против Д. В. Ю., Д. В. Ю., С. Н. Р. и Р. М. Р. иск за делба на нива от 8.009 дка в местност „Д.с.“, представляваща имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], област Шумен и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСКА съдебна делба между Д. Ш. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [община], област Шумен, [улица], Д. В. Ю., ЕГН [ЕГН],, Д. В. Ю., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [община], област Шумен, [улица], С. Н. Р., ЕГН [ЕГН] и Р. М. Р., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [община], област Шумен, [улица] на нива 8.009 дка в местност „Д. с.“, представляваща имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], област Шумен, при граници: имоти с идентификатор: ***, ***, ***, *** и *** при права в съсобствеността: 20/192 ид. ч. за Д. Ш. С., 43/192 ид.ч. за Д. В. Ю., 43/192 ид.ч. за Д. В. Ю. и 86/192 ид.ч. за С. Н. Р. и Р. М. Р. в режим на съпружеска имуществена общност.
ОСЪЖДА Д. В. Ю., ЕГН [ЕГН],, Д. В. Ю., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [община], област Шумен, [улица] да заплатят на Д. Ш. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [община], област Шумен, [улица] разноски за въззивното и касационното производство в размер на 642.50 лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |