Р Е Ш Е Н И Е
№51
гр. София, 04 март 2021 година
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА
при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурор Кирил Иванов, изслуша докладваното от съдията Каракашева дело № 40/2021 година и съобрази следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на защитниците на подсъдимия С. К. Б. –адв.В. А. и адв.Ч. Т. срещу нова присъда №85 от 07.07.2020г., постановена от СГС, НО, 9 въззивен състав, по в.н.о.х.д. №3718/2019г.
С жалбите на касаторите се ангажира на първо място касационното основание по чл.348, ал.1,т.1 от НПК, аргументирано с допуснато от СГС нарушение по смисъла на чл.33, ал.2 от НК.В негова подкрепа са изложени съображения, според които към момента на постановяване на присъда от въззивния съд, подсъдимият е бил с разстройство на съзнанието, непозволяващо му да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си.Този факт се потвърждавал от приложената по делото медицинска документация /следваща по време изготвянето на КСППЕ, назначена в рамките на въззивното съдебно следствие/ и определял подсъдимия като наказателно-неотговорно лице към коментирания момент, което съгласно регламента на чл.33, ал.2 от НК не може да бъде наказано.Въведен е и довод, ангажиращ касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, аргументиран с погрешните оценка и анализ на доказателствените източници, установяващи вменяемостта на подсъдимото лице, както към момента на постановяване на обжалваната присъда, така и към момента на деянието.Отправено е искане за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СГС.При условията на алтернативност е ангажирано и касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, като в негова подкрепа е заявена явна несправедливост на наложеното наказание и е отправена претенция за приложението на института на условното осъждане.
В съдебно заседание защитниците на подсъдимия Б., адв.А. и адв.Т. поддържат касационните жалби по изложените в тях съображения, както и отправените искания. Адв. А. в защитната си реч, допълнително акцентира върху неправилно изграденото вътрешно убеждение на решаващия съд по фактите, касаещи психичното състояние на подсъдимия към момента на последното съдебно заседание /07.07.2020г./.В тази насока настоява, че решаващият съд е игнорирал важни доказателствени източници, а други такива е отказал да изиска, въпреки защитното искане в тази насока.По този начин са нарушени драстично правата на подсъдимия, тъй като съдът е процедирал в разрез с правилата за събиране на доказателствата, гарантирани в чл.107, ал.3 от НПК.Нарушени са и принципите, установени в чл.13 , чл.14 и чл.339, ал.3 във вр. с чл.305, ал.3, изр.2 от НПК. Явната несправедливост на наложеното наказание е аргументирана с недостатъчно задълбочената оценка, която съдът е направил на смекчаващите вината на подсъдимия обстоятелства.
Адв.Т. поставя акцент върху предубедеността на един от експертите, изготвили СППЕ -доц.В., като счита, че експертизата, в чийто състав е участвал, е компрометирана на това основание.Освен това, експертното заключение е компрометирано и защото, при събирането на относими към психичното здраве на подсъдимия факти са участвали санитари и медицински сестри, което се установявало от устните разяснения на доц.В..Същевременно, изготвената в рамките на първоинстанционното съдебно производство СППЕ от експерта Б. е обоснована, компетентна и именно нейното заключение е следвало да бъде ценено.С така изложените съображения претендира изменение в санкционната част на присъдата, изразяващо се в определяне на наказанието на подсъдимия при условията на чл.55 от НК.
Подсъдимият, при реализиране правото си на лична защита, моли да му се отмени мярката „Задържане под стража“.Заявява, че съжалява за деянието, което е извършил.
Представителят на ВКП дава становище за неоснователност на подадените жалби.Счита, че постановената от СГС присъда е законосъобразна и правилна и пледира същата да бъде оставена в сила.
В правото си на последна дума подсъдимият моли за приложението на чл.66 от НК.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на касаторите и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:
С първоинстанционната присъда подс. С. Б. е признат за невиновен в извършване на престъпление по чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК, като на основание чл.304 НПК вр. чл.33, ал.1 от НК е оправдан по така повдигнатото му обвинение.
Съдът се разпоредил с вещественото доказателство по делото-1бр. пластмасов пистолет, който да бъде унищожен и постановил разноските по делото да останат за сметка на държавата.
С атакуваната пред ВКС присъда №85 от 07.07.2020г., Софийски градски съд по протест на прокурор от СРП, чрез който е инициирано въззивното производство, е отменил първоинстанционната присъда от 16.04.2019г., постановена по н.о.х.д. № 19680/2017г. по описа на Софийски районен съд, като е признал подсъдимия С. К. Б. за виновен в това, че на 28.04.2014г. около 20,15часа в [населено място], на площад „И. В.“, в близост до сградата на читалището се заканил с убийство на Д. С. С. като го гонел с насочен към него пистолет и му казал „Ще те убия“ и „Утре ще видиш, утре ще те убия“ и това е предизвикало основателен страх у Д. С., поради което и на основание чл.144, ал.3 вр. ал.1 НК и чл.54 НК го осъдил на наказание лишаване от свобода за срок от две години, което да бъде изтърпяно при първоначален ОБЩ режим, като е постановено полагането на медицински грижи на основание чл.40, ал.4 от НК при изпълнение на наказанието по отношение на С. Б., съответни на състоянието му.
Възложил направените по делото разноски в тежест на подсъдимия.
На основание чл.309, ал.1 НПК потвърдил мярката за неотклонение „Задържане под стража“, определена на подсъдимия на съдебно заседание на 17.06.2020г., приведена в изпълнение на 03.07.2020г.
Касационните жалби са процесуално допустими, подадени са в срок от правно легитимирани лица срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол.Разгледани по същество са основателни само относно ангажираното касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК.
Идентичността на наведените касационни основания и заявените в тяхна подкрепа сходни съображения, позволяват жалбите на защитниците да се разгледат едновременно.
Приоритетно разглеждане следва да получат възраженията за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, защото от тяхната основателност зависи дали ще бъдат поставени на обсъждане останалите аргументи на касаторите за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия.
Изтъкваните от защитата доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила са развити в корелация с тези за нарушение на закона и се свеждат до несъгласието на касаторите с извода на въззивния съд, че подсъдимият е имал качеството на годен субект на престъпление, т.е. че към момента на постановяване на присъдата /а и като цяло- към момента на извършване на деянието/, той е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си.На тази плоскост са развити всички защитни съображения, като част от тях са насочени срещу кредитирането от страна на въззивния съд на заключението на комплексната СППЕ, изготвена от доц. д-р В. Т. В., д-р А. Д. П. /специалист по психиатрия, Психиатрична клиника ВМА/ магистър психолог Г. В. К. /асистент по психология, Философски факултет СУ, Св.“К. Охридски“/, а друга - срещу отказа на този съд да приеме с доверие обективираната в медицинската документация диагноза на подсъдимия параноидна шизофрения, определяща го като наказателно-неотговорно лице към момента на постановяване на въззивната присъда.
Защитните доводи не се споделят от касационния съд.
Несъмнено, вменяемостта е едно от основните качества на субекта на престъплението и при наличие на съмнение относно психичната му годност, съдът на основание чл.144, ал.2, т.3 от НПК задължително назначава съдебнопсихиатрична експертиза. Цитираната разпоредба е ясна и безусловна- експертизата е единствения способ на доказване, чрез който може да бъде изяснен въпросът за вменяемостта на обвиняемия/подсъдимия в наказателното производство. В случая правилно въззивният съд е приел обилната медицинска документация от различни психиатрични клиники и болнични заведения с фигуриращата в повечето от тях диагноза „параноидна шизофрения“, като писмени доказателства, тъй като същите не притежават процесуалната годност на експертиза по настоящото производство, като съдържащата се в тях информация относно психичната годност на подсъдимия единствено индикира съмнение за вменяемостта му.Позицията на първия съд да се довери на експертите, от чиято компетентност зависи разрешаването на спорния по делото въпрос –могъл ли е подсъдимия /както към момента на деянието, така и към този на постановяване на присъдата/ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, среща пълна касационна подкрепа.Наличието на две експертни заключения с противоположна насоченост относно коментираната способност на подсъдимия, изпълнени в рамките на досъдебното и на първоинстанционното съдебно производство, правилно и законосъобразно са мотивирали въззивният съд да назначи комплексна СППЕ, която да изясни спорния по делото въпрос, който е и от решително значение за правилното установяване на обективната истина.Вещите лица от последната експертиза са се присъединили към становището на експертите К. и Г. /изготвили СППЕ в рамките на досъдебното производство/, според които при подсъдимия е налице разстройство на личността от смесен тип, което макар в значителна степен да го е улеснило при извършване на деянието, не представлява психично заболяване от ранга на душевна болест; не се характеризира с „разстройство на съзнанието“, нито пък е съпроводено от „умствена недоразвитост“, които да препядстват възможността на подсъдимия да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си.Въззивният съд е обсъдил подробно в мотивите към присъдата /на стр.6-8/ причините, поради които цени с доверие именно заключението на комплексната СППЕ, а не това, изготвено в рамките на първоинстанционното съдебно следствие от експерта Н. Б. .По този начин СГС е изпълнил точно задълженията по чл.107, ал.5 от НПК и чл.339, ал.3 вр. чл.305, ал.3, изр.2 от НПК за внимателна проверка на всички събрани доказателства, включително тези, които са предмет на експертна интерпретация.Настоящият съдебен състав не намира процесуални или логически доводи срещу извода му за кредитирането на комплексната СППЕ.Единствено тази експертиза е извършена, след като по искане на експертите подсъдимият е бил настанен за психиатрично изследване на основание чл.70 от НПК в Психиатрична клиника –ВМА за срок от тридесет дни- т.е. състоянието на подсъдимия е наблюдавано в развитие, в условията на хоспитализация.За разлика от тази експертиза, експертното заключение, изготвено от експерта Б., на което поставят акцент защитниците, и според което подсъдимият страда от шизофрения, параноидна форма пристъпно прогредиентно протичане /т.е. заболяване, препядставащо възможността му да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си/ е изготвено основно върху амнестични данни, снети от майката на подсъдимия и върху личен преглед проведен на последния в рамките на един ден.При това положение, споделена е позицията на въззивния съд, според която следва да бъде ценено с доверие именно заключението, изготвено от експертите доц. д-р В. Т. В., д-р А. Д. П. и магистър психолог Г. В. К., тъй като именно чрез него психичния статус на подсъдимия е обследван в най-пълна степен, при това за продължителен период от време.Не почива на истината въведеният довод за предубеденост на експерта доц. д-р В..Развитите в тази насока аргументи са свързани с личното отношение на подсъдимия към този експерт и в този смисъл не сочат на обективни причини, даващи основание да се приеме, че последният е бил предубеден или заинтересуван по какъвто и да е начин от изхода на делото.Не почива на истината и довода за компрометиране на комплексната експертиза, основан на това, че при освидетелстването на подсъдимия са ползвани сведения от санитари и медицински сестри, работещи в Психиатричната клиника на ВМА.Последните са дали сведения на експертите за наблюденията си върху подсъдимия, през периода на освидетелстването му, като правилно тези амнестични данни са взети предвид при изготвяне на експертното заключение.Чрез назначаването на комплексната СППЕ от въззивния съд, констатираните противоречия в експертните заключения, изпълнени в предходните фази на процеса са били успешно преодоляни.По този начин въззивната инстанция е аргументирала убедително правните си изводи относно вменяемостта на подсъдимия.Няма спор, че след изготвянето на тази експертиза /месец март 2020г./, подсъдимият е постъпил на лечение на 26.05.2020г. в Центъра за психично здраве“-София, откъдето е бил изписан на 15.06.2020, а на 16.06.2020г отново е постъпил на лечение-този път в УМБАЛ „Д-р Г. С.“ ЕАД, [населено място], в Отделението по обща психиатрия на Първа психиатрична клиника, като в издадената от първото от двете болнични учреждения етапна експертиза фигурира диагнозата „Параноидна шизофрения“.Няма спор също, че в последното лечебно заведение, лечението на подсъдимия е продължило до датата 03.07.2020г., когато е бил приведен в Затвора [населено място] по повод изпълнение на взетата му мярка за неотклонение „Задържане под стража“.Посочените обстоятелства обаче,правилно не са мотивирали решаващия съд да назначи допълнително експертно обследване на психичния статус на подсъдимия, тъй като на съдебното заседание на 07.07.2020г. /на което е постановена обжалваната присъда/, при защитата на изготвената КСППЕ, експертите са посочили, че са съобразили етапната епикриза, на която се позовава защитата, като обективираните в нея данни не дават основание за отстъпление или промяна на изведените в комплексната експертиза изводи, според които подсъдимият не страда от същинско психично заболяване, което да препядства възможността му да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си.Доказателствената съвкупност не е изисквала нито приобщаване на допълнителни данни относно психичния статус на подсъдимия, нито назначаването на допълнителна СППЕ, тъй като представеното последно заключение е обосновано, пълно и ясно и не поражда съмнения за неговата правилност.Ето защо съдът не е допуснал процесуално нарушение, ограничаващо правото на подсъдимия на защита, като е отказал да удовлетвори защитните искания за изискването на медицинската документация от последното болнично заведение, в което е постъпил подсъдимия /по свое желание, каквото поведение междуврочем е проявявал през периода на съдебното дирене срещу него, който период е в рамките на около пет години/ и съответно да подложи на допълнително експертно изследване тези документи.Аргументите, изложени в подкрепа на това защитно искане , се свеждат до несъгласие с мнението на вещите лица, изготвили КСППЕ и не обосновават процесуалните предпоставки на чл.153 от НПК за допълнително експертно обсъждане на обстоятелствата по делото.
С оглед изложените съображения, изводът, че подсъдимият е бил вменяем както към момента на извършване на престъплението, така и към момента на постановяване на обжалваната присъда, тъй като не е страдал от разстройство на съзнанието и е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, е направен при точно спазване на правилата за формиране на вътрешното убеждение на съда и не подлежи на ревизия.
В отговор на защитните доводи, според които въззивният съд неоснователно е отказал да цени с доверие медицинската документация, в която е посочено, че подсъдимия страда от шизофрения, параноидна форма, т.е. от заболяване, изключващо вменяемостта му, следва да се припомни, че невменяемостта е юридическо, а не психиатрично понятие, тъй като е дефинирана в закона и е основание за извода за наказателна неотговорност.Макар процесуалният закон да изисква задължително експертното медицинско изследване /т.е. в доказателствено отношение да са поставени по-високи изисквания/ на въпроса дали подсъдимият е в състояние да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, това изследване има за цел да установи единствено наличието на психическо заболяване или аномалия, както и неговата тежест.От изключителна компетентност на съда обаче, е да разреши въпроса дали е налице състояние на невменяемост съобразно някоя от хипотезите по чл. 33, ал. 1 и ал.2 от НК. В конкретния случай, макар при подсъдимия да е било установена психиатрична аномалия, то доказателствената съвкупност, относима към момента на деянието, както и тази към момента на постановяване на присъдата, подробно коментирана от въззивния съд, е определяла, че това му състояние не е довело до отпадане на психическите му способности да съзнава извършеното и да контролира постъпките си. Няма основание да се счита и че изискуемите се от закона интелектуални и волеви способности на дееца са отсъствали в хода на процеса.
При тези мотиви ВКС намира, че липсва процесуално нарушение, което да е съществено и да поражда необходимост от поправянето му чрез връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. С оглед наличието на подробно и пълноценно експертно изследване на заболяването на подсъдимия и неговата тежест, най-пълно обхванато в последната КСППЕ, изслушана във въззивното производство, не е било нужно назначаването на допълнителна експертиза. Противоречието между наличните по делото заключения, както и между последните и медицинската документация, на която поставя акцент защитата, са свързани с крайния извод относно приложението на чл. 33, ал. 1 и ал.2 от НК, който е от компетентност на съда и по този въпрос същият е предложил мотивирани съображения.
При така установените факти материалният закон е приложен правилно с осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение.Следва да се посочи, че касаторите не оспорват фактическите констатации на решаващия съд, поставени в основата на извода за обективна съставомерност на извършеното от подсъдимия по смисъла на чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК.Оспорен е единствено отказа на съда да приеме наличие на хипотезата по чл.33, ал.2 от НПК, както и позицията, според която не е споделена първоинстанционната теза за приложението на чл.33, ал.1 от НК.В рамките на правилно установената фактология, относима към способността на подсъдимият да възприема свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, както към момента на деянието, така и към този на постановяване на обжалваната присъда, материалният закон е приложен правилно, като е прието, че подсъдимия е наказателно-отговорно лице и че до постановяване на присъдата същия не е изпаднал в състояние, което да препядства санкционирането му по наказателно-правен път по смисъла на чл.33, ал.1 и ал.2 от НК.
За основателен касационният съд приема наведеният алтернативен довод, ангажиращ касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК.Изложените в негова подкрепа съображения, според които наложеното на подсъдимия наказание, като несъответно на обществената опасност на деянието и дееца и целите по чл.36 от НК, се явява завишено и в този смисъл явно несправедливо, се споделят от настоящия касационен състав.
Като смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства решаващият съд правилно е отчел чистото му съдебно минало, както и немалкият времеви период от момента на извършване на деянието до постановяване на присъдата, като е посочил и личния принос на подсъдимия към този времеви период.Отчел е също и улесняващия фактор, свързан с наличното у подсъдимия непсихотично разстройство.Като утежняващи отговорността му обстоятелства е отчел предходното и последващото поведение на подсъдимия спрямо семейството на частния обвинител, изразяващо се в отправяне и на други неинкриминирани заплахи, писма и телефонни обаждания, характеризиращи в негативен план личността му.При този разбор е приел , че индивидуализацията на наказанието на Б. следва да бъде сторена при условията на чл.54 от НК, в размер под средния такъв, предвиден в нормата на чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК /две години лишаване от свобода/, като е посочил, че приложението на чл.66, ал.1 от НК се явява неадекватно в конкретния случай.
Касационният съд изразява несъгласие с позицията на въззивния относно определеният размер на наказанието лишаване от свобода и начина на изтърпяване на последното.Като се съгласява с въззивния съд, че наказанието на подсъдимия следва да бъде отмерено при превес на смекчаващите вината му обстоятелства, при условията именно на чл.54 от НК /доколкото липсват, а и не се сочат пред настоящия състав обстоятелства, които да детерминират индивидуализация на наказанието при условията на чл.55 от НК/ ВКС счита, че относителната тежест на последните е подценена от решаващата инстанция, като същевременно е надценена тежестта на отегчаващите вината му обстоятелства.В коментирания аспект, макар решаващият съд да е посочил „отегчаващи вината на подсъдимия обстоятелства“/т.е., казаното явно касае повече от едно/, на практика иде реч, за едно единствено такова, а именно-поведението на подсъдимия, насочено към частния обвинител и семейството на последния /разбира се, извън инкриминираното такова/.Следва обаче да се отчете заболяването на подсъдимия, което макар и да не е същинско психическо такова, несъмнено се явява улесняващ фактор при извършване на инкриминираното деяние, като в този смисъл, относителната тежест на последното не е съобразена от въззивния съд в действителното и съдържание, като същевременно е надценена и тежестта на отегчаващото вината на Б. обстоятелство.Наред с това, извън вниманието на въззивния съд са останали както факта, че за инкриминираната закана е използван детски пистолет, така и поведението на подсъдимия в рамките на инкриминираното деяние, в частност – израза „Утре ще видиш, утре ще те убия“ , който недвусмислено обективира намерението му да не изпълни отправената закана към момента на отправянето й.Последните посочени обстоятелства, в съчетание с изложеното по-горе, определя като съответно на обществената опасност на деянието и дееца и целите по чл.36 от НК наказание лишаване от свобода в размер значително под средния такъв, предвиден в нормата на чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК –а именно- една година лишаване от свобода.Касационният съд не споделя и позицията на въззивния, според която приложението на чл.66, ал.1 от НК се явява неадекватно в конкретния случай.Тази позиция от една страна не е убедително защитена, доколкото в нейна подкрепа не са изложени никакви съждения, а от друга - доказателствата по делото не формират положителен извод за това, че подсъдимият следва да бъде изолиран от обществото за да бъдат постигнати целите по чл.36 от НК.Макар поведението на подсъдимия и извън инкриминираните събития да е продължило по идентичен с инкриминирания начин по отношение на частния обвинител и неговото семейство, то следва да се отчетат данни, според които Б. доброволно и по свое желание, нееднократно при това, предприема мерки за лечение на заболяването си.С оглед на тези съображения, ВКС намери, че приложението на чл.66, ал.1 от НК в най-пълна степен би удовлетворило целите по чл.36 от НК и би послужило за поправянето и превъзпитанието на дееца.Ето защо, настоящият касационен състав счете, че изтърпяването на наложеното наказание от една година лишаване от свобода следва да бъде отложено за минималния изпитателен срок от три години.
По изложените съображения и на основание чл.354,ал.2, т.1 и т.3 , пр.2, вр. ал.1, т.1 и т.4, вр. , ВКС, първо наказателно отделение
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯВА присъда № 85/07.07.2020г. на Софийски градски съд,НО, 9 състав, постановена по в.н.о.х.д. № 3718/2019 г. по описа на същия съд, като НАМАЛЯВА размера на наложеното на С. К. Б. наказание на ЕДНА ГОДИНА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, като на основание чл.66, ал.1 от НК ОТЛАГА изпълнението му за изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ.
ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |