7 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 514 гр. София, 08.08.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА ИВО ДИМИТРОВ изслуша докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 1951 по описа на съда за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ „УНИКА“ АД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 260201 от 14. 07. 2021 г., постановено от Пловдивски апелативен съд по в.т.д. 158 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 260053 от 29. 09. 2020 г., постановено от Старозагорски окръжен съд по т.д. № 226 по описа на съда за 2019 г. в неговата част, с която е уважен предявеният от В. Й. В. срещу касатора иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ за сумата 50000 лв. - главница, представляваща разликата над 100000 лв. - главница, заплатена доброволно от касатора на ищцата В. Й. В. по време на висящността на първоинстанционното производство, до сума в общ размер от 150000 лв. - главница, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, претърпени от ищцата поради смъртта на сина и Г. Г. Д., ЕГН: [ЕГН] в резултат на пътно-транспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 11. 12. 2016 г., ведно със законната лихва върху същата сума за периода от 11. 12. 2016 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон и в частност – на чл. 52 от ЗЗД, нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Твърди се неправилност на изводите на съда относно действителният размер на претърпените от ищцата неимуществени вреди, обусловил на свой ред и размера на присъденото от въззивния съд размер обезщетение за справедливото им репариране. Претендира се същите да са определени от съда при несъобразяване с установените в практиката релевантни критерии за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, който не зависи от размера на предявената от пострадалата по съдебен ред претенция. Претендира се недоказаност по делото на обстоятелствата, обуславящи размера на процесните вреди и справедливото обезщетение за репарирането им в техният пълен, приет от съда да е доказан по делото обем. Твърди се неправилно определяне от страна на съда на размера на съпричиняването на вредите от пострадалия велосипедист, като се претендира по-голям принос от негова страна за настъпването им и се сочи, че при изпълнение от негова страна на императивно законоустановеното му задължение да носи светлоотразителна жилетка, е било възможно процесното ПТП въобще да не настъпи, или поне да бъде избегнат леталният му изход за пострадалия. Оспорва се изводът на съда за неприложимост в случая на законоустановената в чл. 380 от действащият КЗ процедура по извънсъдебно предявяване на претенция пред застрахователя, независимо при това от наличието на разпоредбата на § 22 от ПЗР на КЗ, която процедура касаторът намира, че следва да се счита приложима и в процесният случай, със законните последици по отношение на забавата на застрахователя и лихвите за тази забава върху процесното обезщетение. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът претендира наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и по ал. 2, предл. 2 и 3 от ГПК, формулира следните въпроси, обуславящи според него допускане на касационно обжалване на въззивното решение: 1. Приложими ли са разпоредбите на Кодекс за застраховането в сила от 01. 01. 2016 г. в случай на съдебно предявена претенция за обезщетяване на настъпили вследствие на ПТП вреди /без предхождаща доброволна такава/, насочена срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и причинителя на вредите в случай, че инцидентът е възникнал и вредите са претърпени при действието на сега действащия КЗ, но застрахователната полица е сключена при действие на КЗ /отм./? От кой момент застрахователят дължи лихва в описаната по-горе хипотеза и изпада ли същият в забава? 2. Следва ли при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на близък съдът да прецени икономическата конюнктура в страната и да изследва финансовия принос или загуба на доходи, а не само да определи релевантните обстоятелства за това? 3. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен с чл. 52 от ЗЗД и какви са критериите за определяне на дължимото обезщетяване за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя? 4. При определяне справедливия размер на обезщетение обвързан ли е съдът с размера на предявената претенция или следва да определи същия без да е обвързан с размера на иска? По отношение на същите само общо се твърди, че са от значение за изхода на делото, както и за точното прилагане на закона, поради което и разглеждането им би допринесло за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, както и за актуализиране на същата с оглед изменението на законодателството и обществените условия. Претендира се противоречие на обжалваното решение с цитирана в изложението и приложена към него практика на апелативни съдилища и Софийски градски съд. Твърди се и очевидна неправилност на обжалваното решение, явно видна според касатора от неправилното прилагане случая от съда на правна норма - Част четвърта от КЗ /отм./, съответно – изключването на приложимостта по делото на чл. 380, ал. 1 от КЗ от 2016 г., без по делото да са налице условията за това. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски за касационното производство. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно справедливия размер на процесното обезщетение, съответно – и да потвърди частично с обжалваната по касационен ред част от решението си първоинстанционното решение в частта му, с която е уважен предявеният срещу касатор иск и за сумата 50000 лв., представляваща разликата над доброволно заплатения от застрахователя размер по главницата от 100000 лева до общ размер на присъдената главница от 150000 лв., със законните последици по отношение на лихвите и разноските, въззивният съд е приел за установено по делото, че ищцата преживява много тежко смъртта на сина си. Починалият живеел с ищцата, бил е изключително съвестен и работлив млад човек със сериозно отношение към работата си, дисциплиниран, поради което и преждевременната му смърт се отразила изключително тежко на майка му – ищцата, която след трагичната му смърт и лишена от материалната му издръжка, която само той и осигурявал, не се чувствала добре и не била добре. В резултат от преживения стрес вследствие смъртта на сина й, за ищцата настъпила сериозна промяна в психологичното й състояние, изразяващо се в изключително висока степен на тревожност, емоционална лабилност, високи нива на стрес и застрашеност от сърдечни заболявания, както и изразена тежка депресия. Приемайки определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от страна на първоинстанционният Старозагорски окръжен съд, като съобразено с всички установени по делото обстоятелства относно характера и степента на понесените от ищците душевни болки и страдания, които са определящи за размера на обезщетението, с оглед изискването за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и утвърдената в тази насока съдебна практика, въззивният Пловдивски апелативен съд е преценил като неоснователни съдържащите се във въззивната жалба оплаквания относно несъответствието между определеното обезщетение и действителния размер на причинените в резултат на деликта неимуществени вреди. Като е изложил, че присъденото обезщетение е предназначено да възмезди всички претърпени и установени по делото с оглед твърденията на ищцата неимуществени вреди, които са пряка последица от смъртта на сина й, настъпила в резултат на процесното ПТП въззивният съд е приел, че определеното от първоинстанционния такъв обезщетение съставлява справедлив паричен еквивалент за възмездяване на установените по делото вреди. Като основателно е преценено обаче поддържаното от представителя на застрахователя становище за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, което също е относимо към определяне размера на дължащото се обезщетение. Приемайки, че доказателствата по делото сочат, че основна причина за настъпването на вредоносния резултат е поведението на виновния, застрахован при ответника шофьор, въззивният съд е изложил още, че при конкретната, установена по делото ситуация, при която е настъпило увреждащото ПТП, технически е възможно загиналият велосипедист - син на ищцата, да бъде своевременно възприет от водача на лекия автомобил, в случай че е ползвал светлоотразителна жилетка. Въззивният състав е изложил, че предвид установените по делото факти няма съмнение, че действията на водача на лекия автомобил в тяхната цялост са допринесли в по-голяма степен за произшествието и произтичащия от него вредоносен резултат, но е несъмнено, че и пострадалият велосипедист също е допринесъл за настъпването на вредите по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като обстоятелството, че пострадалият е бил без светлоотразителна жилетка, освен че представлява нарушение на императивното изискване, съдържащо се в разпоредбата на чл. 80, т. 1 ЗДвП, но и е намалило реално възможността за възприемането му от водача на приближаващия лек автомобил и е препятствало по-добра видимост към намиращият се на пътното платно велосипедист. При така изложеното въззивният съд е извел извод за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат в размер на 25 % или 1/4 от общия принос на участниците в ПТП, с който процент е намалил приетият да е общо дължим размер на застрахователно обезщетение от 200000 лв. и в резултат е приел, че освен и над доброволно заплатената от застрахователя част от обезщетението в размер на 100000 по главницата, същият дължи на ищцата още и сумата от 50000 лв. по главницата, със законните последици, в какъвто смисъл е постановил и решението си. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Първите три поставени от касатора въпроси в изложението му са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, както това изискват задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на същите обаче по делото не се установява да са налице претендираните от касатора допълнителни критерии за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Цитираната в изложението на касатора и приложена към него съдебна практика, в противоречие с която се твърди да е постановено обжалваното въззивно решение, е обективирана в решения на апелативни съдилища и на Софийски градски съд, не е от вида изрично и императивно законоустановен в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради което и не е годна да обоснове наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по същия законов текст. На свой ред основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е заявено от касатора само общо - чрез просто пресъздаване на съдържанието на законовата разпоредба, която го установява и без какъвто и да било опит за обосноваването му с позоваване на установените по конкретното дело обстоятелства, поради което не се установява и това основание за допускане на касационно обжалване да е налице в случая. На свой ред четвъртият въпрос от изложението на касатора въобще не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, при съобразяването на задължителните за съдилищата указания, дадени с цитираната и по-горе т. 1 Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото отговорът му въобще не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция – никъде в мотивите си съдът нито е обсъждал заявеният по делото от ищцата общ размер на претенцията и, като обуславящ в някаква степен справедливия размер да дължащото се обезщетение за неимуществени вреди, нито пък въобще по някакъв начин въобще се е позовавал на общия размер на иска при определянето на размера на присъденото обезщетение. В случая не е налице и твърдяната от касатора очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретният процесен случай твърденията на касатора в обосноваване претендираната от него очевидна неправилност на обжалваното от въззивно решение не сочат на нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС и в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК настоящият касационен състав не намира обжалваното въззивното решение в случая да е очевидно неправилно. Поради изложеното решението не следва да се допусне до касационно обжалване и на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По изложените съображения, касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за касационната инстанция, а ответникът по касация има такова право в установения действително да са извършени размер. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 260201 от 14. 07. 2021 г., постановено от Пловдивски апелативен съд по в.т.д. 158 по описа на съда за 2021 г. ОСЪЖДА ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ „УНИКА“ АД, ЕИК:[ЕИК] да заплати на В. Й. В., ЕГН: [ЕГН] сумата 2030 лв. адвокатско възнаграждение за защита в касационното производство. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: