7
Р Е Ш Е Н И Е
№ 116
Гр.С., 27.03.2023 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети март, 2023 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ КОЛЕВА ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА
При участието на секретаря ИВАНОВА
В присъствието на прокурора ЛЮБЕНОВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.168/23 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №260000/13.01.22 г.,постановена от ГС-София /СГС/, НО, 7 състав, по Н.Д.647/21 г., подсъдимият Б. Р. Б. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.116,ал.1,т.3,пр.1 и т.6,пр.2 и пр.3 вр.чл.115 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 20 години, търпимо при първоначален строг режим.
Тази присъда е потвърдена с решение №246/08.08.22 г., постановено от АС-София /САС/, НО, 4 състав, по В.Н.Д.233/22 г.
Срещу въззивния съдебен акт е постъпила жалба от служебния защитник на подсъдимия, в която са релевирани трите касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се или да бъде отменено решението и да се прекрати наказателното производство, като подсъдимият бъде оправдан; или да се измени присъдата или решението; или решението да бъде отменено изцяло или отчасти и делото да бъде върнато за ново разглеждане.
Постъпило е допълнение към касационната жалба, в което са развити съображения, отнесени към отменителните основания по чл.348,ал.1,т.1 и т.2 НПК, с оглед отмяна на присъдата.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият лично заявява, че не желае нищо от този съд, освен да му бъде изменена мярката за неотклонение. Представя доказателства, установяващи влошено здравословно състояние. Не претендира отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, предвид обстоятелството, че по този начин производството ще се забави.
Служебният защитник поддържа жалбата и допълнението към нея, като уточнява и определени обстоятелства във връзка с оплакването по чл.348,ал.1,т.3 НПК. В крайна сметка отправя искане за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно- за изменение и намаляване на наложеното наказание.
Представителят на ВКП намира,че решението следва да бъде оставено в сила.
Частният обвинител И. Г. не се явява. Същият не може да бъде намерен, макар и търсен повсеместно в страната, за да бъде лично призован. Не се явяват и неговите повереници, редовно призовани.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и допълнението към нея и изразените в тях съображения, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с всички материали по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
ОБЩИ ПОСТАНОВКИ:
Преди да се вземе отношение по съществото на допустимите за обсъждане възражения, се налага разясняване на няколко обстоятелства, повод за което дава съдържанието на касационната жалба и допълнението към нея,както и претенциите в съдебно заседание.
Първо, както е видно от разпоредбата на чл.346,т.1 НПК и както дългократно през годините този съд е заявявал, предмет на проверка пред ВКС е решението на втората инстанция, в случая САС, а не присъдата на първата такава, в случая СГС. Разбира се, доколкото въззивният съд изпълнява ролята на втора първа инстанция, той е длъжен да разгледа всеобхватно материалите по делото и да ги прецени в контекста на сезирането му от съответна страна по съответен ред. Същевременно се контролира постановената от първоинстанционния съд присъда и няма пречка да се сподели аргументация по нея изцяло или отчасти, стига да се изрази отношението с дължима мотивировка. Това не означава автоматично, че предмет на разглеждане пред ВКС става първостепенният съдебен акт, дори и съображения по него да са инкорпорирани в ревизираното решение; нито пък че липсват собствени за втората инстанция мотиви. Преценката за изложеното винаги е конкретна за всяко отделно наказателно производство. Ето защо искане за отмяна на присъда, при постановено решение от втората инстанция, и връщане на делото за ново разглеждане, трябва да има предвид различни съображения от тези по акта, подлежащ на проверка пред касационната инстанция.
Казаното е по принцип. Разбира се, внимателно вглеждане в съдържанието на процесната жалба би могло и да доведе до извод, че когато се говори за „присъда“, чиято отмяна се иска, се има предвид ъззивният съдебен акт, доколкото размишленията по същество касаят именно него.
Второ, върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела поначало е съд по правото и като такъв не се занимава с оплаквания за необоснованост и недоказаност. Както винаги досега е твърдяно и е видно от разпоредбата на чл.348,ал.1 НПК, необосноваността и недоказаността не са касационни основания, защото са относими към решаващи съдилища. При липса на предпоставките на чл.354,ал.5,изр.2 НПК ВКС не следва да бъде приканван да взема отношение по съществото на доказателствената наличност и в тази връзка да стигне до целените от съответната страна фактически изводи по установена или не престъпна деятелност. Ролята на съда по правото е да прецени доколко процедурно вярно контролираният съдебен състав е достигнал до изводи за годност на разглежданите от него материали, а оттам- до извеждането на фактическите положения и правилното приложение на материалното право. И ако разкрие процесуална негодност-било на доказателствените източници, било на подхода при допускане, събиране, проверка на доказателствата и/или техния разбор- вследствие на която незаконосъобразно е изведена фактологията,да отмени въззивния съдебен акт и да върне делото за ново разглеждане. А що се касае до оправдаване, това е възможно да стане само в рамките на чл.354,ал.1,т.2,пр.посл. вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК, когато приетите от решаващия ревизиран съд факти са непрестъпни,но въпреки това деецът е осъден.
Ето защо всякакви оплаквания, подведени под формата на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, но в същината си очертаващи доводи за необоснованост и респективно недоказаност, няма да бъдат разглеждани от този съд.
Предвид заявеното, въобще няма да се споменават оттук насетне изписаните в касационната жалба искания по съдбата на актуалното производство: отмяна на решението /очевидно се признава кой е атакуваният съдебен акт/ и прекратяване на наказателното производство с оправдаване на подсъдимия- това са различни процесуални действия, изходими от различни основания; изменение на присъдата или решението- тук въпросът за алтернатива е процесуално недопустим; отмяна на решението изцяло или отчасти и връщане на делото за ново разглеждане – въобще не става ясно в какво може да се състои частичната отмяна.
ПО СЪЩЕСТВОТО НА ЖАЛБАТА:
По отношение на допустимите за преценка фактори, изложени в допълнението към жалбата на подсъдимия и заявени в открито съдебно заседание, ВКС намира следното:
Според защитата САС е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като не е положил достатъчно усилия да отговори на множеството съществени доводи, искания и възражения, поставени от нея. А обилната и безпротиворечива практика на ВКС за казаното, наред с игнорирането и заобикалянето или немотивирано отхвърляне без извършен пълен и обективен анализ на доказателствената маса, установявали нарушение на основния принцип, залегнал в чл.14 НПК.
Като изключим аргументацията по този повод, очертана чрез собствен за страната анализ на събраната доказателствена съвкупност, при чиято лична интерпретация се прави извод за неправилно осъждане на Б.,т.е.,въведена е необоснованост, проследяването на процесуалната действителност демонстрира,че пред въззивния съд е депозирана твърде скромна въззивна жалба /естествено, предвид липсата на изготвени мотиви на присъдата към този момент/, в която е отразено,че в допълнително изложение ще бъдат изложени конкретни доводи и обстоятелства, въз основа на които се иска отмяна на атакувания съдебен акт и признаване на Б. за невиновен.
Такова допълнително изложение липсва по въззивното дело. Затова по-нататък ВКС се обръща към обективираните в съдебните протоколи действия на обжалвалата страна. В съдебно заседание на 17.05.22 г. защитата е отправила искане за назначаване на комплексна повторна съдебномедицинска експертиза, която да установи вида и характера на увражданията, причинени на пострадалия и да отговори доколко те са в причинно-следствена връзка с настъпилата смърт. Видно от съдържанието на обосновката, се твърди общо,че назначените вещи лица, изслушани пред първоинстанционния съд, не били положили достатъчно усилия и неправилно изложили своята неприемлива версия, че леталният изход за потърпевшия е вследствие на получените травми /л.35 от въззивното дело/. Това искане е оставено без уважение от второстепенния съдебен състав, тъй като отговори по исканите въпроси били дадени изчерпателно пред СГС.
Проверката на първоинстанционното производство от своя страна установява, че в съдебно заседание на 13.01.22 г., след като са разпитани експертите по съдебно-медицинската експертиза на труп,находяща се на л.189 и сл.от ДП и друга по писмени данни, находяща се на л.220 и сл.от ДП,защитата е заявила,че вещите лица коректно са отговорили на поставените им задачи, но експертните им изводи са непълни, тъй като не са обследвани всички необходими данни за потърпевшия /ТЕЛК и информация за деменция/. В тази връзка е поискано да се назначи допълнителна експертиза /л.238 от първоинстанционното дело,гръб/. Поради неотносимост на сочените заболявания към констатираната причина за смъртта, СГС е оставил претенцията на подсъдимия чрез неговия защитник без уважение.
Изводът от казаното е, че при всички отправени доказателствени искания, съответната съдебна инстанция се е произнасяла по нарочен начин и е отразявала своята обосновка за отказ. Тя е и вярна, преценявана в светлината на данните, допустими и събираеми с оглед предмета на доказване по силата на чл.102 НПК. Отделен е въпросът, че тези откази не се нравят на атакуващата страна, която твърди, че съдилищата и в частност САС, не били отговорили на нейни съществени искания. Този съд не може да не отбележи,че от претенцията пред СГС за назначаване на допълнителна експертиза по изтъкваните въпроси, пред второстепенния съд вече тя вече е преформулирана в такава за назначаване на повторна експертиза.
Разпоредбата на чл.153 НПК е категорична какви са предпоставките за назначаване на допълнителна и повторна експертизи /при това не названието, а съдържанието определя същите/ и те са плод на обективни установимости, а не са резултат от отношението на недоволната страна към съответните изводи. Но след като пред въззивния съд е поискано назначаване на повторна съдебно-медицинска експертиза, то при всички случаи е било необходимо да се формулира прецизно защо атакуваната първа такава не е обоснована и възниква съмнение за нейната правилност. Простото несъгласие с последната не налага експлоатиране на възможностите по чл.153 НПК по почин на страната.
По-нататък, в цитираното вече съдебно заседание пред САС е даден ход по същество, в рамките на който са изложени доводите на подсъдимия и защитника срещу първоинстанционната присъда. Прегледът на същите удостоверява, че в обжалвания съдебен акт контролираният съд е отговорил на всички възражения, явяващи се решаващи при даване на дължими отговори. Направен е обстоен разбор на наличната доказателствена съвкупност и по ясен начин обясненията на Б. за станалото с баща му са счетени за несходими с нея- обективни находки по тялото на починалия, установяващи причинените травми и механизма на получаването им; преценка на веществени доказателства; поведение на самия деец след деянието; свидетели, доказващи взаимоотношенията между баща и син и т.н.
В такъв смисъл от една страна пълна информация за здравословния статус на потърпевшия не се е явявала от съществено значение, защото дори и да би се разбрало, че човекът е имал решение на ТЕЛК и че е развивал деменция /все пак иде реч за 87 годишен мъж/, то тези обстоятелства не стоят в основата на уврежданията, причинили смъртта. А механизмът на получаването им, посочен от самия деец в неговите обяснения, се отрича от съответните експертни изводи. Затова ВКС не се солидаризира с твърдението по допълнението към касационнната жалба за неправилност на заключенията на САС относно причинно-следствената връзка между поведението на дееца и настъпилата смърт на неговия баща.
От друга страна, действително липсват съдебни изавления относно наличието на мотив за извършване на престъплението. Но съдът е използвал възможния процедурен инструментариум и въпреки това не е установен мотив. Следователно решаващата инстанция не е оправомощена да предполага какъв е той и не е взела отношение. Неустановяването на мотив обаче, както е в настоящия случай, не прави едно убийство негодно откъм установяване на авторство. В крайна сметка съдебната преценка е обхванала доказателствените източници поотделно,както и в съотношение помежду им, и законосъобразно на основа на тях е изведена процесната престъпна фактология.
Ето защо не може да се приеме тезата, лансирана в допълнението към касационната жалба, че липсват отговори на съществени процесуални искания и доводи, отправени от атакуващата страна, което да води до извод за липса на дължими мотиви, обезателно изискваща отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС.
Казаното току-що се отнася и за правната обосновка на приетата престъпна фактология. Мотивите на съда в ази връзка, изложени на стр.10-14 от обжалвания акт, не се поставят на разглеждане с оглед тяхно задълбочено противопоставяне, а се заявява,че квалифициращите признаци на чл.116,ал.1,т.3, пр.1 и т.6,пр.2 и 3 НК неправилно са приети. Напълно непостижимо за обмисляне от този съд остава немотивираното възражение защо не бил налице първият квалифициращ елемент, след като не се спори,че пострадалият е баща на подсъдимия и е намерено за налично авторство на деянието на Б.. Що се касае до другите две квалифициращи обстоятелства, в допълнението към жалбата е отразено, че те са приети по субективна преценка на вещи лица, чието заключение в тази насока не следва да се взема предвид. Изцяло е пренебрегната аргументацията на САС, от която става напълно ясно как са формирани съдебните изводи- от обективно приетите действия на дееца е изведено и наличието на субективната страна на деянието, извършено при пряк умисъл като форма на умишлената вина.
Преценката за наличието на субективния елемент на всяко престъпление се има предвид преди и към момента на извършване на деянието и касае последното. Затова няма никакво отношение изтъкваният в допълнението към касационната жалба фактор, отнесен към субективната страна, че не било преценено поведението на подсъдимия след освобождаването му на ДП от ареста, без никаква определена мярка за процесуална принуда и с възможност при такова изключително тежко обвинение и наказание, да осуети преследването, да се укрие и възпрепятства процеса, което не било сторено. На очевидно смесване на материалноправни и процесуалноправни въпроси този съд няма намерение да отговаря.
В жалбата е визирано и основанието по чл.348,ал.1,т.3 НПК- явна несправедливост на наложеното наказание. Липсват развити съображения в тази насока, но поради излагането на определени смекчаващи обстоятелства в съдебно заседание пред ВКС, последният намира,че няма пречка да се произнесе и по цитирания касационен повод.
Най-напред, не може да не се спомене,че първостепенният съдебен състав е наложил на подсъдимия наказание лишаване от свобода за срок от двадесет години. Забележителността на поведението на СГС идва от обстоятелството, че това е станало при прогласена липса на отегчаващи обстоятелства /най-малко бройката на квалифициращите елементи би могла да бъде формулирана като утежняващ отговорността фактор/ в рамките на предвиденото в чл.116,ал.1 НК наказание лишаване от свобода за срок от двадесет до тридесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна /стр.20 от мотивите към първо-инстанционната присъда/. Простият прочит на закона установява, че визираното в санкционната част на материалноправната норма по чл.116,ал.1 НК наказание лишаване от свобода е от петнадесет до двадесет години. ВКС не може да се въздържи да не отбележи допуснатото объркване по традиционно прилагана с оглед конкретните квалифициращи белези норма, при това на едно класическо престъпление във всяка правна система по света- убийство.
Наистина, въззивната инстанция е очертала незаконосъобразността на казаното, но е потвърдила наказанието лишаване от свобода за срок от двадесет години, излагайки собствени съображения относно налични според нея утежняващи обстоятелства. Поначало ВКС се съгласява с очертаната от САС позиция с изключения,които ще бъдат отразени по-долу в настоящото изложение. Що се касае до възприетите законосъобразност и справедливост на отмерения срок на наказанието лишаване от свобода двадесет години в съобразие с индивидуалната тежест на деянието, подчертана от неговата специфика- убийство на роден баща, извършено по особено мъчителен за жертвата начин и с особена жестокост /стр.15 от решението, втори абзац, в средата/, то този съд извежда заключение за посочените фактори, влагайки като смисъл на изказа тяхната бройка. Безсъмнено е,че преценката им с оглед същината би довела до допуснато флагрантно нарушение на чл.56 НК- не са смекчаващи и отегчаващи обстоятелства тези, които са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление.
ВКС категорично не може да се солидаризира с изключване от страна на САС на възрастта на подсъдимия, приета от СГС като напреднала, сред смекчаващите фактори, защото тя била зряла /стр.15 от решението, първи абзац, в средата/. Става дума за мъж, който към момента на извършване на деянието е бил на 68 години, а понастоящем е на 71. Действително, развитието на обществото и достиженията на медицината и фармацията водят до покачване на възрастта /казано по друг начин, 70 годишна възраст към 1923 г.няма същото измерение като 70 годишна възраст към 2023 г./, в която човек остава активен. Но няма никакво съмнение, че седемдесетгодишна възраст винаги, и преди, и сега, се отнася към старостта, а не към зрелостта. Световната здравна организация е създала класификация по въпроса, която ВКС не счита за нужно да излага подробно, но в нея седемдесетгодишната възраст е напреднала и се определя като ранна старост. Затова несъмнено обсъжданото обстоятелство следва да бде отчетено като облекчаващ отговорността фактор.
Такъв е и здравословното състояние на Б., което е влошено. В тази насока пред ВКС са депозирани епикризи от вътрешно и психиатрично отделение на Специализирана болница за активно лечение на лишени от свобода и на МП, ГДИН, СБАЛЛС-Ловеч. Пред САС към момента на обявяване на делото за решаване не е имало подобна документация, но пък впоследствие, до администрирането му пред върховната инстанция, се е налагала съдебна намеса с даване на разрешение за лечение на подсъдимия. Ерго, на практика е установен влошен здравен статус.
Цитираните две смекчаващи обстоятелства се явяват доминиращи, а и оценени наред с останалите, приети от решаващите инстанции, водят до извод за неправилно определяне на наказанието лишаване от свобода в размер на двадесет години. Допуснато е нарушение на чл.348,ал.1,т.3 вр.ал.5,т.2 НПК. С оглед законосъобразно формулиране на съотношението между отегчаващи и смекчаващи обстоятелства и реализиране на целите на наказанието,заложени в чл.36 НК, този съд намира, че се налага да измени атакуваното решение в частта по потвърждаване на първоинстанционната присъда досежно отмереното наказание, и да намали лишаването от свобода на петнадесет години. Този срок е минималният такъв на третираното наказание, визиран в санкционната част на нормата на чл.116,ал.1 НК.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.2,т.1 вр.ал.1,т.4 вр.чл.348,ал.5,т.2 вр.ал.1,т.3 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
РЕШИ:
ИЗМЕНЯВА решение №246/08.08.22 г.,постановено от АС-София, НО, 4 състав, по В.Н.Д.233/22 г. в частта, с която е потвърдена присъда №260000/13.01.22 г., постановена от ГС-София, НО,7 състав, по Н.Д.647/21 г., относно наложеното на подсъдимия Б. Р. Б. наказание лишаване от свобода за срок от двадесет години, като НАМАЛЯВА същото на ПЕТНАДЕСЕТ ГОДИНИ.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/
|