2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 615 София, 28.07.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и втората година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4444 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. Н. Г., с адрес в [населено място], представлявана от адв. М. М., против въззивно решение № 260130 от 7 май 2021 г., постановено по в.т.д. № 186/2021 г. по описа на Апелативен съд Пловдив, с което се потвърждава решение № 260003 от 6 януари 2021 г., постановено по т.д. № 220/2019 г. по описа на Окръжен съд Пазарджик, за отхвърляне на предявения от касаторката срещу К. Г. В., с адрес в [населено място], иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване на дължимостта на вземане на Г., основаващо се на запис на заповед, издаден от ответника на 13.10.2015 г. за сумата от 250000 лева, ведно със законната лихва, считано от 09.01.2019 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се твърди, че за уважаването на иска е било достатъчно съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, поради което ищцата не е трябвало доказва съществуването на каквото и да е каузално правоотношение. В случая било налице общо оспорване на задължението от страна на ответника – той възразил, че подписаният от него запис на заповед обезпечавал бъдещ договор за заем, който впоследствие не бил сключен. Поради недоказването на евентуално посочената кауза, ищецът не следвало да се санкционира с отхвърляне на иска. Освен това заявените от В. оспорвания не били достатъчно конкретизирани и не били подкрепени от никакви доказателства. Сочи се, че законът не се интересува от мотивите за издаване на записа на заповед и причините за задължаването на издателя; при положение че той е подписал записа на заповед, то той дължи. Изложени са и оплаквания за неправилна преценка на доказателствата по делото, включително на свидетелските показания. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът К. Г. В., с адрес в [населено място], представляван от адв. С. Б., в отговор на касационната жалба възразява срещу допускането на касационното обжалване и излага становище за неоснователност на жалбата по същество. С въззивното решение се приема за установено, че в производството по гр.д. № 73/2019 г. по описа на Районен съд Пазарджик на основание чл. 417, т. 10, предл. първо, и чл. 418 ГПК в полза на Г. е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 ГПК. В срока по чл. 414, ал. 1 ГПК длъжникът е подал възражение, поради което Г. е предявила иск за установяване на вземането, произтичащо от запис на заповед, без протест, за плащане на сумата 250000 лева, с падеж 13.01.2016 г. В исковата молба Г. е посочила следното основание за издаване на ценната книга: с ответника били „в близки доверени отношения“; през есента на 2015 г. той имал нужда от пари и тя се съгласила „да му предостави“ сумата 250000 лева, която сума му „предала“ на 13.10.2015 г., когато бил подписан записът на заповед, а уверението му било, че ще ѝ „възстанови средствата до три месеца“; затова в записа на заповед била вписана датата 13.01.2016 г. – като падеж на задължението на издателя за връщане на сумата. Съдът е квалифицирал тези твърдения като такива за сключен между страните на 13.10.2015 г. договор за заем за сумата 250000 лева, която на същата дата била предадена на заемателя В. в брой, а той се съгласил да върне на заемодателката Г. същата сума на 13.01.2016 г., като процесният запис на заповед е бил издаден с конкретно определено от двете страни по договора за заем основание – при евентуално невръщане на заемната сума в срок, заемодателката да разполага с облекчен път за събиране на вземането. При това положение съдът е бил длъжен да се произнесе относно наличието на твърдяното от ищцата каузално правоотношение, в която връзка е констатирал, че тя не е представила доказателства за съществуване на същото освен самия запис на заповед. По делото не е установено съществуването на договор за заем с датата 13.10.2015 г. и по никакъв начин не е било установено и твърдяното от ищцата реално предаване в брой на сума в размер на 250000 лева на ответника. При заявеното от ответника оспорване на претенцията, тази липса на доказателства за съществуване на въведеното от ищцата каузално правоотношение, е приета за достатъчна причина за отхвърляне на иска, но в допълнение е посочено, че според показанията на свидетеля А., присъствал при подписването на записа на заповед, обещание за сключване на договор за заем и за превод на сумата по сметка на ответника е имало, но такъв договор не е бил сключен нито на 13.10.2015 г., нито по-късно, като свидетелят не е станал свидетел на предаване на сумата. Касационният съд приема, че не са налице необходимите по закона предпоставки за допускане на касационното обжалване. Не дава основание за допускане на касационното обжалване въпросът относно разпределението на доказателствената тежест в производството по иск по чл. 422, вр. чл. 417, т. 10 ГПК, при въведени твърдения за наличието на каузално правоотношение между страните. Същият е разрешен в съответствие с приетото в т. 17 от ТР № 4/2013 г., ОСГТК, според която с въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга; в тази хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед; по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респективно несъществуването на вземането по записа на заповед. В съответствие с цитираната задължителна практика, въззивната инстанция е констатирала, че с исковата молба са въведени твърдения за наличие на каузално правоотношение между страните, поради което в тежест на ищцата е било да докаже съществуването му. Не е налице поддържаното от касатора противоречие със сочената в изложението практика, която, макар и съобразена със задължителните постановки на цитираното тълкувателно решение, е неотносима към настоящото дело, тъй като решение № 17 по т.д. № 116/2014 г., II т.о., решение № 128 по т.д. № 561/2011 г., II т.о., и решение № 132 по т.д. № 2316/2015 г., I т.о., касаят случаи, при които по делото не е заявено възражение за наличие на каузално правоотношение, а решение № 202 по т.д. № 300/2012 г., I т.о., касае хипотеза, при която възражението за съществуване на каузалното правоотношение е направено от ответника по иска, а не от ищеца. Касационният съд не констатира отклонение и от трайно установената практика по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, според която съдът дължи обсъждане на всички доказателства по спора и доводите на страните – той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; съдът трябва да обсъди в мотивите си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решаването на делото. Обосновката в изложението по този въпрос се основава на оплакванията за неправилна преценка на възражението на ответника за „безпаричие“ на ищцата, противопоставено на твърденията в исковата молба за наличие на заемно правоотношение между страните. В случая обаче, с оглед липсата на доказателства за съществуване на каузалното правоотношение, приета за достатъчна причина за отхвърляне на иска, въззивният съд не е обсъждал възраженията на ответника, касаещи възможността тя да предостави в заем процесната сума. При този изход на спора на ответника по касационната жалба следва да се присъдят своевременно поисканите и сторени разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 8000 лева съгласно представения с отговора на касационната жалба договор за правна помощ и защита от 30.09.2021 г. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о., О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивно решение № 260130 от 7 май 2021 г., постановено по в. гр. д. № 186/2021 г. по описа на Апелативен съд Пловдив. ОСЪЖДА М. Н. Г., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], ет. 1, ап. 1, да заплати на К. Г. В., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], сумата от 8000 (осем хиляди) лева – разноски за касационното производство. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: