2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 269 гр. София, 04.05.2022 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети май през две хиляди и двадесет и втора година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1682 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото ЗК “ЛЕВ ИНС” АД срещу решение № 10249/17.03.2021 г. по в. гр. д. № 1937/2020 г. на Апелативен съд–София, с което след частична отмяна на решение № 8723/19.12.219 г. по гр. д. № 9124/2018 г. на Софийски градски съд, е уважен предявеният от М. К. М. пряк иск с правно основание чл. 226, ал.1 от Кодекса за застраховането (отм.) против ЗК “ЛЕВ ИНС“ АД за сумата от 40 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания в резултат на смъртта на нейния брат Й. К. К., настъпила при пътнотранспортно произшествие на 01.11.2015г. Касаторът счита, че от събраните по делото гласни доказателства не се установява ищцата да е активно легитимирана да претендира обезщетение за неимуществени връди, съобразно критериит, посочени в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2016 г., ОСНГТК. Същевременно счита, че размерът следва да бъде определен по реда на § 96, ал.1 от Преходните и заключителните разпоредби на Кодекса за застраховането, който гласи, че до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл.493а, ал.2 КЗ, обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл.493а, ал.4 КЗ се определя в размер до 5 000 лева. Ответникът по жалбата и ищец по делото, М. К. М., не представя писмен отговор, с който да изрази становището си по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. От фактическа страна са безспорно установени настъпилото на 01.11.2015г. ПТП, противоправното поведение на Л. Р., наличието на негова валидна застраховка „Гражданска отговорност" при ответното дружество към датата на ПТП, смъртта на Й. К. и причинната й връзка с ПТП, както и обстоятелството, че ищцата е сестра на загиналия вследствие ПТП. Спорни пред въззивната инстанция са били въпросите относно наличието на материалноправна легитимация на ищцата да получи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на своя брат, както и въпросът за размера на справедливото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди. За установяване отношенията между М. М. и брат й Й., както и относно претърпените неимуществени вреди на ищцата, по делото са изслушани свидетелски показания. Разпитаният по делегация свидетел Г. В. Х. е посочил, че е познавал починалия Й. от 1998 - 2000г., били са колеги. Познавал и брат му Д., с когото също са колеги, а със сестра му са с запознал по - късно, 6-7 години след това. Свидетелят ходел до дома им, тя викала Й. и излизала при тях. Често я виждал. Знае, че ищцата и починалия й брат са живеели заедно, в едно домакинство, в [населено място], посещавал ги е там. Били от една майка, били много близки. Ищцата е била по - малката сестра и брат й много държал на нея. Когато вземали всеки петък пари от фирмата Й. й носел сладки. Все вземал нещо за децата, за дома. Имали емоционална връзка, включително и финансово се грижел за нея. Понякога й купувал дрехи, плащал и тока и водата. След смъртта на Й. свидетелят е виждал ищцата и тя е била много тъжна, чудела се кой ще се грижи за тях и кой ще им купува. След инцидента не можела да повярва, че е починал, мислела, че е жив. На погребението не искала да влиза, не вярвала, че е мъртъв. И сега, понастоящем, продължава да страда за него. От приетите по делото удостоверение за семейно положение на М. М. е установено, че към 23.07.2018 г. тя е неомъжена; от удостоверение от Агенция по заетостта е установено, че към 23.07.2018 г. тя е безработна; от удостоверение за раждане на М. К. М. е установено, че тя има известна само майка - К. М. К., но няма известен баща; от удостоверение за наследници на Й. К. К. е установено, че той е бил неженен и единствен негов наследник е майка му К. М. К.. При така доказаната фактическа обстановка, апелативният състав е приел, че М. М. е материално легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат си Й.. Съдът е счел за установено от събраните доказателства, че двамата са от една майка, чийто имена и двамата носят, т.е. те нямат известен баща. Живели са в едно домакинство в [населено място]. Й. е по-голям брат, който е работел и се е грижел за семейството си, особено за по-малките си брат и сестра. Носел е на М. сладки щом вземел пари, купувал й е дрехи, поел е заплащането на тока и водата на семейството. Счел е обстоятелството, че двамата са били все още много млади, не са имали баща и че по-големият Й. се е грижел за сестра си, с която е живеел в едно домакинство, като никой от двамата не е имал друго свое семейство, като по този начин той е компенсирал донякъде липсата на баща, което, според решаващият състав представлява конкретно житейско обстоятелство, поради което привързаността между починалия и претендиращата обезщетение негова сестра с станала изключително силна, т. е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му. Намерил е за доказани и значителни болки и страдания на М. след смъртта на брат й, тъй като според свидетелските показания тя дори не е могла да приеме, че него го няма, оплаквала го е и е скърбяла е за него дълго време след смъртта му. За да определи справедливия размер на дължимото обезщетение за причинените неимуществени вреди на ищцата, въззивният състав се е съобразил с посоченото в Постановление № 4/23.12.1968г. на Пленума на ВС, че понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на конкретните обективно съществуващи обстоятелства, относими към определянето на размера на обезщетението. В тази връзка е съобразил, че ищцата е живяла заедно със своя брат, като двамата не са имали баща, а братът се е грижел за своята сестра, и несъмнено тя е изпитвала към него привързаност близка до тази към родител (връзката им е била силна, спорел свидетеля); взел е предвид времето на настъпване на ПТП - 2015г. и възрастта на пострадалия (27г.) и ищцата по това време (23г.), съотв. - продължителността на периода, в който ищцата ще търпи вредите; съобразил е установения интензитет на нейните болки и страдания; взел е предвид действащите лимити на застраховките към този момент. С оглед на това, апелативният състав е достигнал до извода, че справедливият размер на обезщетението за претърпените болки и страдания на ищцата възлиза на 40 000 лева. Въззивният състав е приел, че разпоредбата на § 96 от ДР на ЗИД па КЗ (ДВ. бр. 101 от 2018 г., в сила от 07.12.2018г.), която предвижда размер на обезщетението до 5000 лева, не следва да се прилага, като противоречаща на правото на ЕС - член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1. параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5 . Посочил е, че по тълкуването на тези разпоредби е постановено задължително по силата на чл. 633 ГПК за съда решение на СЕС по дело С-277/2012 г., с което се приема, че член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1. параграф 2 от Втора директива 84/5. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Следва ли решаващият съд, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от значение за приложение на чл. 52 ЗЗД, да заяви мотиви относно обществено възприеманото разбиране за понятието обичайни характеристики на житейските и емоционални връзки между роднини, съответно - да извърши съпоставка спрямо съдържанието, вложено от решаващия съд в разбирането за понятието „особени“ обстоятелства и кои се определят като такива, като задължителна предпоставка за формиране на определящия извод относно наличие на право на обезщетение?; 2/ Следва ли дадената оценка да се основава само на установени конкретни факти и обстоятелства, обсъдени при преценка на строго въведени от нормата критерии за това, и допустимо ли е даденото обсъждане да се основава на общи оценъчни понятия, с оглед определяне на вложеното съдържание, за да се приеме наличие на право на обезщетение и спрямо отделните критерии за приложение на чл. 52 ЗЗД?; 3/ Дали с оглед правилното приложение на материалния закон е допустимо при формиране на правните изводи относно изхода на спора и относно обема на спорното право, съдът да може да обоснове определянето на обезщетение за неимуществени вреди, съответно - конкретното им съдържание и проявление, с оглед прилагане на принципа на чл. 52 ЗЗД върху разбирането за фактите по допускане?“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /по въпрос № 3/ и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК /по въпроси № 1 и 2/, както и на основанието по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Атакуваното въззивно решение е постановено в съответствие с постановките на Тълкувателно решение № 1/2016г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. В последното е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961г. и ППВС № 5/24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61г. и № 5/69г. на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Въззивният съд, въз основа на конкретните установени по делото факти от събраните свидетелски показания и от писмените доказателства, е приел за доказано наличието на трайни и дълбоки емоционални връзки между починалия и неговата сестра, изключителни по своя характер. Доколкото в цитираното тълкувателно решения ясно е посочено, че от значение са конкретните житейски обстоятелства, а те са различни по всяко дело, същите не подлежат на дефиниране, категоризиране или примерно изброяване, като решението на съда по всяко дето е обусловено от съвкупната преценка на установените по него факти и тъй като обстоятелствата по различните дела не са идентични, дадените разрешения от съдилищата не са еднакви. С оглед на това, че обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1/2016г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, не е налице соченият от касатора допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на първи въпрос. По отношение на втори въпрос не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол, тъй като противно на съдържащото се във въпроса твърдение, съдът е основал правните си изводи не на „общи оценъчни понятия“, а на установените по делото обстоятелства. Решаващият състав е постановил решението си в пълно съответствие с ПП на ВС № 4/68г., като е съобразил посочените в него критерии, които формират съдържанието на понятието справедливост, извършил е съвкупна преценка на доказателствата и конкретните обстоятелства по делото, като е съобразил задължителното тълкуване на СЕС в решение по дело С-277/2012г., поради което трети въпрос от изложението, касаещ по същество приложението на чл.52 ЗЗД, не обуславя наличието на сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10249/17.03.2021г. по в. гр. д. № 1937/2020 г. на Апелативен съд–София. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.