5 Р Е Ш Е Н И Е № 244 София, 15.12.2014г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и четиринадесета година в състав: Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова Гълъбина Генчева При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 7696/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. И. Т. и Д. И. Е. срещу въззивното решение № 1691 от 01.08.2013 г. по гр. д. № 1822/2013 г. на Софийския апелативен съд. В жалбата са изложени оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното решение. Ответниците Х. Н. М. и Л. К. М. считат, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 1038 от 14.02.2013 г. по гр. д. № 4642/2010 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен предявен от касаторите срещу Х. Н. М. и Л. К. М. иск за ревандикация на един апартамент, находящ се в [населено място], [улица], с принадлежащите му таванско и зимнично помещения. За да постанови този резултат, въззивният съд приел, че ищците не са доказали наследодателят им И. Д. Г., починал на 27.04.2008 г., да е единствен наследник на основание чл. 8, ал. 4 ЗНсл на Я. Н. К. - преживяла съпруга на първоначалния собственик на имота Л. К.. Съгласно българското законодателство наследяването, кръгът наследници и техният дял от имуществото се установява единствено с удостоверение за наследници. В случая удостоверение за наследници на Я. К. не е представено, а две от представените удостоверения за наследници на починалия собственик са оспорени от ответника М. с твърдение, че посочените в тях лица не са наследници по закон на Л. К. и Я. К.. Освен това съществува несъответствие между оспорените удостоверения, доколкото в това от 01.10.2009 г. са посочени и други лица. На следващо място въззивният съд приел, че основен и решаващ мотив Я. К. да завещае на ответника Х. М. цялото си имущество, е, че не желае след нейната смърт той да бъде притесняван от роднините й, които биха търсили част от имуществото й като наследство. Този мотив е съобразен с оглед свидетелските показания, че завещателката имала Х. като свое собствено дете, че приживе при нея не са идвали нейни роднини, и това е израз на последната й воля да лиши роднините си, които не са се интересували и не са полагали грижи за нея, от правото да получат нейното имущество в наследство. Другият мотив - че назначеният за наследник ще се грижи за завещателката, когато тя има нужда от чужда помощ, в който случай завещанието би било нищожно на основание чл. 42, б. „в” ЗНсл, не е приет от въззивния съд за решаващ, поради което и не води до нищожност на саморъчното завещание от 21.11.2004 г., което според заключението на експертизата, е подписано от завещателката На последно място въззивният съд приел за неоснователен отводът за наличие на сила на пресъдено нещо, тъй като влязлото в сила решение от 29.06.2007 г. по гр. д. № 3559/2006 г. на Софийския градски съд е по иск с правно основание чл. 34 ЗС, а настоящото дело е по чл. 108 ЗС, като страните по двете дела са различни. С това решение е отхвърлен иск за делба, предявен от А. И. П. срещу наследодателя на ищците И. Д. Г. и ответника Х. М.. Съображенията са, че липсва съсобственост, тъй като единствен собственик на имота е И. Г. като наследник на Я. К. по съребрена линия от четвърта степен - син на чичото на наследодателката Д. И. Г. и неин първи братовчед, който изключва наследяването от по-далечния по степен роднина по съребрена линия от пета степен А. П. - син на първа братовчедка на Я. К.; прието е също, че завещанието в полза на Х. М., който се задължил да се грижи за завешателката през периода от живота й, когато ще има нужда от грижи и помощ, е нищожно и той не е придобил собствеността. С определение № 265 от 29.04.2014 г. е допуснато касационно обжалване по допустимостта на въззивното решение предвид довода в касационната жалба, че влязлото в сила решение по гр. д. № 3559/2006 г. на Софийския градски съд се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение принадлежността на правото на собственост и това правно положение неправилно не е съобразено от решаващия съд. Съгласно чл. 34 ЗС могат да се делят само вещи, които са съсобствени /общи/. За да допусне делбата, съдът трябва преюдициално да установи, че вещта е съсобствена между страните, и размера на идеалните им части. По тези въпроси решението, с което делбата се допуска, ще съставлява сила на пресъдено нещо, макар в диспозитива си да не съдържа изрично установителна част. Ако не бъде призната съсобствеността, искът за делба ще се отхвърли, и с влязлото в сила решение ще се отрече правното твърдение на ищеца да е налице съсобственост, или правото на ищеца на дял в съсобствеността. Възможно е в този случай да се формира сила на пресъдено нещо и по правното твърдение на някой от съделителите, който отрича допускането на делбата, защото възразява, че е индивидуален собственик на вещта - ако това твърдение той предяви за установяване в делбеното в производство чрез инцидентен установителен иск, но не и чрез възражение. Следователно, формирането на силата на пресъдено нещо ще е в зависимост от процесуалното оформяне на спора относно липсата на съсобственост. По касационната жалба: К. поддържат, че въпросът кому принадлежи правото на собственост е разрешен с влязлото в сила решение по първата фаза на делбеното производство и то обвързва и страните по настоящото дело по иска за ревандикация. Този иск съдържа две части: установителна и осъдителна, и след като спорът по първата част на ревандикационната претенция е разрешен със сила на пресъдено нещо в делбеното дело, последващото разрешаване на същия спор в производство за ревандикация според касаторите е недопустимо. С оглед разрешението на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, този довод е неоснователен. С решението, с което искът за делба е отхвърлен, е отречено правното твърдение на ищеца А. И. П. да е налице съсобственост, но съображенията, че единствен собственик на имота е И. Г. - наследодателят на настоящите ищците, са изложени във връзка с приложението на чл. 8, ал. 4 ЗНсл, а не по предявен от него инцидентен установителен иск. По това възражение не е формирана сила на пресъдено нещо и затова не е приложима разпоредбата на чл. 299 ГПК, според която спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван, като повторно заведеното дело се прекратява. Обжалваното въззивно решение е допустимо. Основателни са оплакванията в касационната жалба за неправилност на извода досежно претендираното от ищците качество да са наследници по закон на Я. К.. Представеното по делото удостоверение за наследници № 90/а от 22.01.2002 г. е издадено след смъртта на Л. К., починал на 03.01.2002 г., поради което като единствен негов наследник е записана съпругата му Я. К.. Другото удостоверение № 004085 е от 01.10.2009 г. - след смъртта на Я. К., починала на 22.12.2004 г., и затова в него фигурират лица, намиращи се в родствена връзка с нея. Д. на ответника М., че посочените лица не са наследници по закон на Л. К. и Я. К., е неоснователен-съгласно чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК негова е тежестта да докаже неистинността на официалните свидетелствуващи документи, но това той не е сторил. Основателни са доводите за неправилност и на следващия правен извод на въззивния съд, а именно, че завещанието не е нищожно на основание чл. 42, б. „в”, предл. 1 ЗНсл. На първо място неправилно съдът е приел за основен и решаващ мотив желанието на Я. К. ползващият се от завещанието да не бъде притесняван след нейната смърт от роднините й, които биха търсили част от имуществото й като наследство. Завещанието е едностранна безвъзмездна сделка, чрез която завещателят изразява своята воля да се разпореди с имуществото си за след своята смърт в полза само на едно или на част от лицата, призовани да го наследят, или в полза на едно трето лице извън наследниците по закон. Във втория случай самият факт на извършено завещателно разпореждане съдържа в себе си мотива, че завещателят желае да определи друг ред, различен от посочения в закона, по който имуществото му да бъде получено след неговата смърт. Този мотив е израз именно на нежеланието на завещателя да бъде наследен от наследниците си по закон, като без значение за правното действие на завещанието са причините, обусловили тази воля на завещателя. Ето защо всяко завещание, което е направено без в него да е изразен мотив за извършването му, е валидно, стига да отговаря на законовите изисквания за валидност. С оглед изложеното, съображението на завещателката да не бъде наследена от наследниците си по закон, не може да се приеме като мотив за съставяне на завещанието, нито да се преценява като основен и решаващ мотив. Друг е случаят, когато завещателят е изразил воля и е посочил каква е подбудата да направи завещателното разпореждане. Тогава следва да се прецени дали изразеното в завещанието като мотив, поради който единствено е направено разпореждането, е противно на закона, на обществения ред и на добрите нрави. Трайна е съдебната практика на ВС и ВКС, че когато този мотив е вменяването на грижи и издръжка в полза на завещателя за в бъдеще, това сочи на желание /воля/ на завещателя да бъде възмезден за имуществото, което оставя на ползващия се от завещанието /решение № 116/12.02.1993 г. по гр. д. № 755/1992 г., решение № 156/15.03.1995 г. по гр. д. № 916/1994 г., решение № 373/17.10.2008 г. по гр. д. № 2272/2007 г., всичките на І-во г. о.; решение № 1154/11.12.2008 г. по гр. д. № 5025/2007 г. на ІІ-ро г. о., и др./. Такъв мотив има имуществен характер и поради това противоречи на безвъзмездния характер на завещанието, а това го прави нищожно на основание чл. 42, б. „в”, предл. 1 ЗНсл. В завещанието, оставено в полза на ответника М., е записано: „За да направя това завещание, взех предвид, че той се задължава да се грижи за мен през периоди от живота ми, когато ще имам нужда от чужда помощ...”. Неоснователно се поддържа от ответниците, че не става въпрос за очаквана от завещателката издръжка, а единствено за грижи и помощ, т. е. конкретни действия без какъвто и да било имуществен характер. Полагането на грижи за някого несъмнено е свързано с изразходване на средства /с материални разходи/. Следователно като материален еквивалент на завещаното имущество е вменено неопределено по време и обем задължение за бъдеще време, което има материален израз - завещателката да получава приживе материална облага под формата на грижи и помощ. Този мотив на завещателното разпореждане противоречи на безвъзмездния характер на завещанието и го прави нищожно, поради което назначеният за наследник не се легитимира за собственик на спорния имот. При изразения мотив в писмения текст на документа, не може да се направи извод, във връзка със свидетелските показания за близките отношения между завещателката, от една страна, и ответника и неговото семейство, от друга, че завещанието е извършено без оглед обезпечаване бъдещето на завещателката. Д. в този смисъл, поддържан от ответниците по иска, е неоснователен. В обобщение следва да се заключи, че на основание наследствено правоприемство от И. Д. Г. - роднина по съребрена линия от четвърта степен на завещателката, ищците са собственици на имота, предмет на ревандикационната претенция, а назначеният за наследник, поради нищожност на завещателното разпореждане, не се легитимира за собственик. Като е потвърдил първоинстанционното отхвърлително решение, въззивният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК и съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК спорът следва да бъде решен по същество от Върховния касационен съд. По делото е прието за безспорно, че в имота живее ответникът Х. М.. При това положение, както и с оглед учреденото от него в полза на ответницата Л. М. право на ползване, искът за ревандикация следва да бъде уважен по отношение и на двамата ответници. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК следва да се отмени н. а. № 6/2010 г., с който ответникът Х. М. е признат за собственик на основание завещателното разпореждане. Искането за отмяна на н. а. № 14/01.04.2010 г., с който Х. М. учредил на ответницата Л. М. право на ползване върху спорния имот, не може да бъде уважено, тъй като съгласно ТР № 3 от 29.11.2012 г. по т. д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС, на отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК подлежат само констативни нотариални актове, с които се удостоверява право на собственост върху недвижим имот, но не и тези, удостоверяващи сделки, с които се прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ищците следва да се присъдят разноските за водене на делото във всички инстанции в размер на лева 5 480.01 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА въззивното решение № 1691 от 01.08.2013 г. по гр. д. № 1822/2013 г. на Софийския апелативен съд и потвърденото с него решение № 1038 от 14.02.2013 г. по гр. д. № 4642/2010 г. на Софийския градски съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Х. Н. М. и Л. К. М., че В. И. Т. и Д. И. Е. са собственици на апартамент № 4, находящ се в [населено място], [улица], вх. 1, ет. 2, с площ от 47 кв. м., ведно с принадлежащите му таванско помещение № 3 и зимнично помещение № 4, и 15.50% ид. ч. от общите части на сградата и от дворното място, съставляващо част от УПИ ІІІ-479, р. „Л.”, а по нотариален акт парцел Х-16, и ОСЪЖДА Х. Н. М. и Л. К. М. да предадат владението на същия имот на собствениците му В. И. Т. и Д. И. Е.. ОТМЕНЯВА на основание чл. 537, ал. 2 ГПК н. а. № 6, том І, рег. № 839, дело № 6/04.03.2010 г., вписан в Службата по вписванията с вх. рег. № 7191 от 04.03.2010 г., акт № 52, том ХVІІІ, дело № 3775. ОСЪЖДА Х. Н. М. и Л. К. М. да заплатят на В. И. Т. и Д. И. Е. разноските за водене на делото във всички инстанции в размер на лева 5 480.01 /пет хиляди четиристотин и осемдесет лв. и 01 ст./ лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: