Р Е Ш Е Н И Е № 255 гр. София, 01.02.2018 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ...Жанина Начева ... ЧЛЕНОВЕ: ...Галина Захарова... ...Петя Шишкова... при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора от ВКП Лаков, като изслуша докладваното от съдия Шишкова КНОХД № 890/17г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по повод на постъпила касационна жалба от защитника на подсъдимия В. Й. М. срещу решение № 127 от 22.06.2017г., постановено по ВНОХД № 104/2017 г. по описа на Апелативен съд–гр. Пловдив. С атакуваното решение по същество е потвърдена присъда № 4 от 26.01.2017г. на Окръжен съд–гр. Стара Загора, като е изменена само в частта относно режима на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ и съобразно измененията в ЗИНЗС е отменено определянето на пенитерциарно заведение. В. М. е признат за виновен в това, че на 06.09.2013г. на път 5701, северно от [населено място], при управление на МПС – л.а. марка „Х.“, модел „С.“ с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение – чл.5, ал.3, т.1, чл.20, ал.1, чл.21, ал.1 и чл.150 от ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на П. С. П., като деянието е извършено в пияно състояние и деецът е управлявал, без да има необходимата правоспособност, поради което и на основание чл.343, ал.3, б.“б“, вр. чл.343, ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1 от НК, е осъден на лишаване от свобода за срок от шест години и половина. С подадената касационна жалба се излагат съображения за съществени процесуални нарушения, изразяващи се във възприемането на различни факти от тези по обвинението, на игнориране на доказателства и непълен анализ на доказателствените средства, относими към въпроса кой е управлявал автомобила, както и липса на мотиви по аргументите на защитата. Навеждат се доводи и за явна несправедливост на наказанието, като се иска намаляването му с оглед оказаното съдействие от подсъдимия, критичното му отношение към случилото се, семейното и имотното му състояние, претърпените увреждания. Възразява се срещу прекомерно отдаденото значение на употребата на алкохол, тъй като не е сигурно, че концентрацията му в кръвта на подсъдимия е била висока, както на миналите административни нарушения, тъй като не са сериозни. Иска се алтернативно признаване на М. за невиновен, връщане на делото за ново разглеждане, или намаляване на наказанието на три години с приложение на чл.66 от НК. В съдебно заседание защитникът поддържа доводите в жалбата. Акцентира върху обстоятелството, че по делото не е изяснено каква е фабричната позиция на лоста на ръчната спирачка. Твърди, че изводите, направени въз основа на допълнително откритата маратонка, всъщност се базират на предположенията на вещите лица. Родителите на починалия П. са конституирани като частни обвинители по делото. Повереникът им и те самите, желаят жалбата да бъде оставена без уважение. Според тях са събрани достатъчно доказателства за установяване по безспорен начин на авторството на деянието, независимо какво е било положението на ръчната спирачка. Изтъкват, че на М. са съставени седем акта за управление без свидетелство, както и това, че след по-малко от два месеца след деянието, отново е управлявал в нарушение на ЗДвП. Прокурорът моли съда да потвърди обжалваното решение, а жалбата да остави без уважение. Самият подсъдим се надява на справедливост и изказва съжаление за смъртта на приятеля си. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Жалбата е неоснователна. Първото оплакване е за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неяснота в обвинителния акт и противоречие между него и приетото от съда относно механизма на настъпване на произшествието. Тази теза се основава на становището на защитника, че според обстоятелствената част на обвинителния акт М. умишлено е завъртял волана на ляво. Липсват каквито и да било основания за подобен прочит на изложението на фактите, направено от прокурора. Използваните изрази са „загубил контрол … в следствие на високата скорост“ и „некнтролируемо …внезапно завъртял волана наляво“. Те недвусмислено изключват възможността промяната на положението на волана да е в резултат на целенасочено поведение на подсъдимия, в изпълнение на негово решение и желание. Контролирането на превозното средство представлява съзнателно, волево боравене с механизмите за управление, а обратното, загубата на контрол предполага, че въздействието върху тях не е упражнено от водача, или е упражнено рефлекторно. Не трябва да се забравя и че обвинението представлява единство от словесно изложение и цифрово обозначение на правната квалификация на деянието. В конкретния случай, наред с твърдението, че причината за завъртането на волана е загубата на контрол, обвинителния акт съдържа и препращане към нарушение на задължението за непрекъснат контрол на превозното средство по чл.20, ал.1 от ЗДвП. В случай, че според обвинението М. умишлено е навил волана наляво, то посочената като съответна правна квалификация би била друга – или за допуснато умишлено нарушение на забраната по чл.16, ал.1 от ЗДвП, или за престъпление по чл.342, ал.3, б.“в“ от НК. И в двата случая, прочитът на обвинителния акт, направен от съда е по-благоприятен за подсъдимия, от този направен от защитника му. Като е приел за разглеждане обвинителен акт, в който механизмът на произшествието е описан по цитирания начин, и като е установил с решението си, че допускайки навиване на волана на ляво, М. е нарушил задължението си да упражнява непрекъснат контрол на управляваното МПС, съдът не е допуснал процесуално нарушение. В жалбата се навеждат доводи за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, допуснато при събирането, проверката и анализа на данните във връзка с авторството на деянието. Настоящият състав прецени, че те не могат да бъдат споделени, тъй като не намират опора в доказателствения материал и мотивите на атакуваните съдебни актове. Твърдението, че е отдадено прекомерно значение на изводите на комплексната експертиза, за сметка на игнорирани свидетелските показания по въпроса кой е управлявал автомобила, не отговаря на действителното положение. В направените в жалбата коментари на експертното заключение в тази му част, е пропуснато обстоятелството, че то не се позовава единствено на кръвонасядането, получено от ръчната спирачка. Съдът е възприел извода на вещите лица, защото той е обоснован, освен с така констатираното увреждане, и с останалите обективни находки при огледа на труп и живо лице, както и с положението на телата на пътувалите в автомобила след произшествието. Уврежданията, сочещи местоположението на М. и на П., не са само по водача, а по двамата, освен това са няколко, не е само това, причинено от ръчната спирачка. Съответствията са не само между формата на уврежданията и формата на изпъкналите повърхности, но и с направлението на ударните сили. Характерните увреждания, кореспондиращи на детайли от купето на автомобила при М. са две - масивно кръвонасядане по лявата хълбочна област, добре отговарящо да е от удар в дръжката на предната лява врата, и кръвонасядането в дясно на седалищната област, причинено от лоста на ръчната спирачка. При П. са охлузването на дясното рамо, причинено от дясната странична колонка, както и цепковидната рана на дясната вежда, която е от дясната колонка на челното стъкло. Изразеното от защитника съмнение дали кръвонасядането на седалищната област е съществувало, не следва да се обсъжда, тъй като е направено въз основа на „данни от подзащитния“, а не на доказателства, събрани по надлежния процесуален ред. Неизясненото обстоятелство за производствените параметри на ъгъла, които образува лостът на ръчната спирачка, е напълно неотносимо към предмета на доказване. Релевантно е единствено положението му в конкретния автомобил по време на произшествието. Установяването на евентуална промяна в сравнение с фабричното монтиране на тази част, не би променило фактическите изводи. Нейното положение е от значение за изясняване на обективната истина по делото поради две причини – във връзка с механизма на ПТП е важно да се установи дали ръчната спирачка е била задействана; и във връзка с местоположението на М. в колата е съществено дали лостът е бил достатъчно изправен, за да му причини кръвонасядане при съприкосновение. И двата въпроса са получили категорични и обосновани отговори. Въз основа на данните от първоначалния оглед вещите лица са установили, че лостът е бил в спуснато положение, както и че е над нивото на седалките. С помощта на безпротиворечивите в тази им част показания на пристигналите на място свидетели, включително и полицейски служители, е установено, че М. е бил в състояние да се движи и е променил позицията си. Това обстоятелство е съобразено от инстанциите по същество, които правилно са преценили, че за поредността на изпадане на двамата от автомобила, следва да се съди само от показанията на първия пристигнал – Р. М.. Според тях, М. е бил върху краката на П., т.е. пръв е изпаднал починалият. Преценено във връзка с извода от експертното заключение, за поредността на напускане на купето, това обстоятелство също е послужило за обосноваване на авторството. Напълно ясни и разбираеми са изводите на съда, направени въз основа на вещественото доказателство маратонка. Възраженията в жалбата по този повод са неоснователни. Действително, неизясненият начин, по който дясната маратонка „А.“ е попаднала в купето, както и причините да не бъде открита при първоначалните огледи, а три години по-късно, компрометират възможността това веществено доказателство да се ползва при изграждане на фактически изводи. Съдът е съобразил това и при установяване на авторството се е позовал само на вещественото доказателство лява маратонка, на мястото, на което е била намерена, и факта, че е заклещена. Изводът е логически издържан, тъй като заклещването на предмет, предполага, че се е намирал там преди деформацията на купето. Местоположението на маратонката изключва възможността, тя да е от чифт, държан от М. в колата като резервен. Обстоятелството, че предните две седалки са били заети, предполага, че ако е имало багаж в купето, той е бил зад тях, а при действието на сили само с хоризонтално странично направление, преодоляването на преграда, каквато са облегалките е трудно обяснимо. По този повод и двете съдебни инстанции са подчертали факта, че лявата обувка е била тъкмо на мястото за левия крак на водача. Показанията, на които според защитата не е отделено нужното внимание, са тези на св.А., двукратно променяни. При прочит на мотивите към присъдата и въззивното решение, се установява, че те са анализирани подробно. Проследени са в динамика, очертани са вътрешните противоречия с тях, съпоставени са с тези на св.П. и св.Г.. По повод показанията на св.А., в допълнение към изложеното от инстанциите по същество, за пълнота може да се спомене, че макар и защитата да е недоволна от анализа им, именно във варианта, в който са приети за достоверни, те не противоречат на обясненията на подсъдимия. А. А. депозира различни показания само относно това, кой е управлявал автомобила, но не и за мястото, където го е срещнал. Последователен е, че това е станало в близост до моста на ж.п. прелеза, на пътен участък с много дупки. Описва място, което е на изхода на [населено място] в посока [населено място], на неремонтиран път. Според обясненията на М., първоначално е управлявал той, но се е разменил с П. между двете села, не по-рано, защото се притеснявал от дупките по пътя. Че в селото е карал подсъдимият, са научили и свидетелите Е. и С., разговаряли с децата в беседката. С други думи, противоречията в показанията на А. се отнасят до обстоятелство, установено по несъмнен начин с множество други доказателствени средства, включително и с обясненията на М., по което не се спори. Налага се изводът, че дори и да бяха анализирани неправилно или непълно, а те не са, това не би представлявало съществено процесуално нарушение. С оглед на изложеното, ВКС намери, че при установяване на фактическата обстановка по делото и обосноваване на извода, че подсъдимият В. М. е извършил деянието, за което е обвинен, Старозагорският окръжен съд и Пловдивският апелативен съд не са допуснали процесуални нарушения, налагащи отмяна на атакувания съдебен акт. Не се установява наличие и на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Наложеното наказание лишаване от свобода за срок от шест години и шест месеца е в средния размер, предвиден в санкционната част на нормата на чл.343, ал.3 б.“б“ от НК, в редакцията й, действала към датата на деянието. Преценката за баланс между смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства е правилна. Чистото съдебно минало, младата възраст и трудовата ангажираност на М. са отчетени при индивидуализацията на наказанието. Няма спор, че наличието на няколко квалифициращи признака и няколко допуснати нарушения на правилата за движение, представлява отегчаващо обстоятелство. Възражението за липса на необходимите специални знания за извода в решението, че концентрацията на алкохол е била по-висока от установената 1,34 промила е основателно, но не е причина за смекчаване положението на подсъдимия, тъй като и в този й размер, тя надхвърля значително минималната необходима за квалифициране на деянието като извършено в пияно състояние. Вън от всякакво съмнение е, че установените и санкционирани девет административни нарушения на ЗДвП за сравнително кратък период от време, характеризират М. като личност с повишена степен на обществена опасност, поради упорития му отказ да зачита установения правен ред. Обстоятелствата, които според касатора не са отчетени, не представляват смекчаващи такива. Криминалните прояви, респективно липсата им, не следва да се съобразяват при определяне на наказанието, заради действието на презумпцията за невиновност. Депозираните обяснения, както е посочено вече в мотивите към присъдата, имат двойна функция. Те могат да се ценят като смекчаващи вината обстоятелства, само когато спомагат за разкриване на обективната истина, но не и когато се използват като средство за защита и избягване на наказателна отговорност, какъвто е настоящият случай. Установената съдебна практика, изразеното съжаление да се счита за смекчаващо вината обстоятелство, се отнася до случаите, когато то е израз на критично отношение на извършителя към деянието му, а не само естествена човешка реакция при загуба на близък. С оглед изложеното, въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 127/22.06.2017г., постановено по ВНОХД № 104/2017 г. по описа на Апелативен съд–гр. Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.