Решение по т.д. №1610/15на ВКС , ТК, ІІ ро отд. 5 Р Е Ш Е Н И Е №104 гр. София,27.06.2016 В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в открито заседание на 08 юни, две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: Б. Б. С. Ч. и при участието на секретаря И. В. като изслуша докладваното от съдия Б. Б. търговско дело №1610/15 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма] срещу решение №374 от 22.12.2014 г. на Апелативен съд-В. по в.т.д. №544/2014 г.. С обжалваното решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение №625/18.06.2014 г. по т. д. № 23/2014 г на В. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлен изцяло искът на касатора срещу ЕНЕРГО-ПРО МРЕЖИ АД –гр. В. за сумата от 44 949,84 лева– частична претенция от общо дължимите 149 832,81 лева- платена от ищеца като цена на достъп до електропреносната мрежа на ответника, с оглед отмяна на решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, ведно с претенцията за законната лихва от завеждането на иска-06.01.2014 г. до окончателното й плащане и в частта за разноските. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба ЕНЕРГО-ПРО МРЕЖИ АД в писмен отговор счита същата за неоснователна. С определение №201 от 10.03.2016 г., постановено по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280 ал.1, т.1 ГПК по обуславящия изхода на делото правен въпрос: Когато размерът на едно парично задължение се определя от акт на държавен регулаторен орган и този акт бъде отменен подлежат ли на връщане паричните престации направени през срока на действие на акта, след като е отпаднало с обратна сила основанието за определяне на конкретния размер на тази престация и дали в тази хипотеза компенсацията следва да става по реда на чл.32 ал.2- предложение последно от ЗЕ, т.е. с решение на ДКЕВР която уредба възпрепятства наличието на основание по чл.55 ал.1, т.3 ЗЗД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран от ищеца като собственик на фотоволтаични централи „Ф. С.” и „Ф. С. 1” с иск основан на чл.55 ал.1 предл. 3 ЗЗД-връщане на сума платена като цена на достъп до електропреносната мрежа на ответника, поради последващо отпадане на основанието за това- отмяна на решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, с което са определени временни цени за достъп, платими ежемесечно в размер, определен на 234,64 лева за МВтЧ без ДДС, според датата на присъединяване. Раздел ІІІ, т.4 от това решение на ДКЕВР е отменен с Решение № 7135/27.05.2013 г. на ВАС, по адм. дело 12 723/12. Според решаващия съдебен състав на въззивния съд не е налице хипотезата на отпаднало основание по смисъла на чл. 55 ал.1, предл. трето ЗЗД по следните съображения: Правото на достъп на производителите на електрическа енергия е уредено като възмездно по своето естество и то с императивни правни норми – параграф 1 т.15 от ДР на ЗЕ. Отношенията на производителите с операторите на преносната мрежа възникват по силата на договор, но цената на достъп до мрежата подлежи на регулиране/одобряване / от ДКЕВР-чл.30 и 32 ЗЕ, като временните цени при липса на постоянни се определят от ДКЕВР- чл.32 ал.4 ЗЕ. Само след определяне на окончателни цени и при отклонение на временните от тях в ущърб на ползувателите на електропреносната мрежа, последните могат да бъдат компенсирани с решение на ДКЕВР за това. Липсата на подобна хипотеза и решение на регулативния орган за компенсация води до извода за липса на основание за обезщетяване на ищеца по този ред Относно отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване: Когато размерът на едно парично задължение се определя от акт на държавен регулаторен орган и този акт бъде отменен подлежат ли на връщане паричните престации направени през срока на действие на акта, след като е отпаднало с обратна сила основанието за определяне на конкретния размер на тази престация и дали в тази хипотеза компенсацията следва да става по реда на чл.32 ал.2- предложение последно от ЗЕ, т.е. с решение на ДКЕВР която уредба възпрепятства наличието на основание по чл.55 ал.1, т.3 ЗЗД е налице междувременно формирана задължителна за съдилищата практика на ВКС по чл.290 ГПК: Р №157/11.01.2016 г. по т.д. № 3018/14 на ВКС , Второ т.о. и Р № 155/11.01.2016 г. по т.д. № 2611/14 на ВКС , Второ т.о., Р №28/ 28.04.2016 г. по т.д. №353/15 на Второ т.о. на ВКС, Р №7/26.01.2016 г.по т.д. №3196/14 на ВКС,Второ т.о. , Р №212/23.12.2015 г. на ВКС, по т.д. № 2956/14 на Първо т.о.. В цитираните решения се дава задължителен за съдилищата отговор на въпроса за действието във времето на решението на ВАС, с което се отменя Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до преносната мрежа и как това се отразява на правоотношенията между ползувателите на последната е мрежовия оператор. Съставите на ВКС единодушно и безпротиворечиво приемат, че влязлото в сила съдебно решение на ВАС , с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ, има обратно действие. При отмяната на този акт отпадат с обратна сила и породените с него правни последици, считано от датата на издаването му, за разлика от общото правило на чл.195 ал.1 АПК за зачитане на действието на подзаконови нормативни актове до тяхната отмяна. Това следва от правната природа на решенията на ДКЕВР, които представляват индивидуални административни актове,съгласно чл.36а, ал.2 ЗЕ. Регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация само при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с които тези временни цени са били определени. Настоящият състав споделя напълно така възприетите отговори на обуславящите изхода по настоящия спор въпроси, дадени в цитираната практика на ВКС по чл.290 ГПК. По основателността на касационната жалба : Касационната жалба е основателна. Основателно е оплакването в касационната жалба за неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон- чл. 84, ал. 2 и 3, чл. 104 ЗЕ и § 197 от ЗИДЗЕ от 2012 г. от страна на въззивния съд при постановяване на обжалваното с настоящата касационна жалба решение. Посочените разпоредби предвиждат задължение за сключване на договор за достъп, но дължимите цени за предоставените от електроснабдителното дружество услуги подлежат на административно регулиране единствено от ДКЕВР - чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ. Този елемент от правопораждащия фактически състав представлява принудително административно регулиране от държавния енергиен регулатор. Следователно, задължението на производителите на електрическа енергия за заплащане на цена за достъп на оператора на електроразпределителна мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент - сключен договор за достъп /такъв е налице и при липса на писмен договор, ако съответният обект е бил фактически присъединен към мрежата на оператора/ и административноправен - решение на ДКЕВР за определяне на цена за достъп, временна или окончателна. При тази законова уредба липсата на административноправния елемент означава и липса на основание за начисляване на ищеца на цена за достъп, тъй като само чрез административния елемент подлежи на определяне и цената, дължима на ответника. С отмяната на решението на ДКЕВР отпадат с обратна сила и правните му последици , което води до липса на предвидения в ЗЕ административноправен елемент от сложния смесен фактически състав, пораждащ правото на заплащане на цена за достъп до електроразпределителната и електропреносна мрежа. Това е достатъчно, за да се приеме за основателен предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1,предл.3 ЗЗД. Сумите са платени за достъп до електропреносната мрежа за обекта Ф. С.,съгласно приложените 14 бр.фактури издадени в периода 11.10.2012 година-05.11.2013 г. на обща стойност 80 525,46 лева и по 14 броя фактури за Ф. С. 1 за същия период на обща стойност 69 307,35 лева. Предвид изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, пр.3 ГПК въззивното решение следва да се отмени и тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, следва да се постанови ново решение по същество на спора, с което да се уважи предявеният от ищеца срещу ЕНЕРГО –ПРО МРЕЖИ АД иск по чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД за сумата от 44 949,84 лева –частична претенция от общо дължимите 149 832 ,81 лева- платена от ищеца като цена на достъп до електропреносната мрежа на ответника, с оглед отмяна на решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, ведно с претенцията за законната лихва от завеждането на иска-06.01.2014 г. до окончателното й плащане. При този изход на делото, на касатора се дължат разноски за всички инстанции в размер на 9 176,84 лева, съобразно съдържанието на представения списък по чл.80 ГПК и платежните документи приложени към него. Водим от горното ВКС, настоящият състав на второ търговско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение №374 от 22.12.2014 г. на Апелативен съд-В. по в.т.д. №544/2014 г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА ЕНЕРГО-ПРО МРЕЖИ АД –гр. В. да заплати на [фирма] сумата от 44 949,84 лева –частична претенция от общо дължимите 149 832 ,81 лева- платена цена на достъп до електропреносната мрежа на ответника, с оглед отмяна на решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, ведно със законната лихва от завеждането на иска-06.01.2014 г. до окончателното й плащане . ОСЪЖДА ЕНЕРГО-ПРО МРЕЖИ АД –гр. В. да заплати на Г. Б.”Е. сумата от 9 176,84 лева общо- разноски за всички инстанции . Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.